Шифърът на Леонардо

42

Депозитната цюрихска банка беше денонощна Geldschrankebanke57 и предлагаше целия модерен набор от анонимни услуги в традициите на швейцарското счетоводство. Имаше клонове в Цюрих, Куала Лумпур, Ню Йорк и Париж.

В основата на дейността й лежеше нейната най-стара и елементарна услуга — Lagern anonymen — „анонимно съхраняване“ или анонимни депозитни сейфове. Клиентите, които искаха да депозират например акции или ценни картини, можеха да го направят анонимно с помощта на модерна комплексна система и да ги изтеглят по всяко време, също в пълна анонимност.

Софи шофираше. Лангдън гледаше солидната архитектура на постройката и си мислеше, че Депозитната цюрихска банка е фирма без чувство за хумор. Сградата представляваше паралелепипед без прозорци, сякаш изкован от мътна стомана. Напомняше на огромна метална тухла и над фасадата й светеше четири и половина метров неонов кръст с равни рамена.

Репутацията на Швейцария в пазенето на банковата тайна бе станала една от най-доходните експортни стоки на страната. Организации като тази бяха доста съмнителни в света на изкуството, защото осигуряваха идеално скривалище за крадени произведения в продължение на години, ако се налага. Тъй като законът защитаваше депозитите от полицията и те бяха свързани с цифрови сметки, а не с реални имена на хора, крадците спокойно можеха да си отдъхнат, доволни, че откраднатите вещи са на сигурно място и че няма да отведат органите на реда до тях.

Спряха пред внушителен портал, който преграждаше отбивката към банката — оградена с бетон рампа, която се спускаше под сградата. Охранителната видеокамера гледаше право към тях. Лангдън имаше чувството, че за разлика от лувърските, тази камера е истинска.

Софи спусна стъклото на прозореца и разгледа електронното устройство откъм нейната страна. На екрана светеха упътвания на седем езика. На първо място в списъка беше английският.

Тя извади златния ключ от джоба си и отново насочи вниманието си към устройството. Под дисплея имаше триъгълен отвор.

— Нещо ми подсказва, че ще стане — подметна Лангдън.

Софи пъхна ключа в отвора. Този ключ очевидно не трябваше да се завърти. Порталът мигновено и безшумно се отвори пред тях. Тя вдигна крак от спирачката и се насочи към втори портал с подобно устройство. Първият зад нея се затвори.

Професорът се почувства като в клетка. „Да се надяваме, че и вторият портал работи.“

На втория екран имаше подобни упътвания.

Софи го направи и порталът светкавично се отвори. След секунди се спускаха по рампата в подземието на сградата.

Гаражът беше малък и сумрачен, с места за десетина автомобила. В отсрещния край Робърт забеляза главния вход на банката. Върху бетонния под бе постлан червен килим, който канеше клиентите към огромна врата, изкована сякаш от солиден метал.

„Пък ние си приказваме за неясни послания — помисли си Лангдън. — Добре дошли и не влизай.“

Софи спря таксито до входа и угаси двигателя.

— По-добре остави пистолета тук.

„С удоволствие“ — каза си Лангдън и пъхна оръжието под седалката.

Слязоха и тръгнаха по червения килим към стоманената плоча. Нямаше брава, но на стената видяха друг триъгълен отвор. Този път нямаше указания.

— Така не пускат вътре бавно загряващите — рече Робърт.

Софи нервно се засмя.

— Да опитаме. — Тя пъхна ключа в отвора и вратата с тихо бръмчене се завъртя навътре. Двамата се спогледаха и влязоха. Вратата с глух звук се затвори зад тях.

Фоайето на Депозитна цюрихска банка смая Лангдън с внушителността си. Докато повечето банки се задоволяваха с обичайния полиран мрамор и гранит, тук всички стени бяха от стомана, покрита с нитове. „Кой ли им е декоратор? — зачуди се Робърт. — Може би някоя стоманодобивна компания?“

Софи изглеждаше стресната също като него.

Сивият метал беше вездесъщ — подът, стените, гишетата, вратите, дори столовете бяха железни. Въпреки това ефектът бе невероятен. Посланието беше ясно: вие влизате в трезор.

Един едър мъж ги наблюдаваше иззад гишето. Той изключи телевизорчето, което гледаше, и ги поздрави с любезна усмивка. Въпреки изпъкващите мускули и пистолета, в гласа му се долавяше излъсканата учтивост на швейцарски пиколо.

— Bon soir58 — каза служителят. — Какво обичате?

Двуезичният поздрав бе най-новата проява на гостоприемство от страна на европейската фирма — даваше на клиента възможност да отговори на езика, на който желае.

Софи обаче изобщо не отговори. Просто постави златния ключ на гишето пред служителя. Той го погледна и незабавно се изпъна.

— Разбира се. Вашият асансьор е в дъното. Ще предупредя да ви посрещнат.

Младата жена кимна и взе ключа.

— На кой етаж?

Мъжът я изгледа странно.

— Ключът ви ще спре асансьора на съответния етаж.

Тя се усмихна.

— А, да.

Пазачът проследи с поглед двамата новодошли, докато стигнаха до асансьора, пъхнаха ключа, качиха се и изчезнаха. Щом вратата се затвори, той грабна телефонната слушалка. Не се обаждаше да предупреди за идването им. Нямаше нужда, тъй като съответният служител в трезора вече автоматично беше предупреден при пъхването на ключа на входа.

Обаждаше се на нощния управител на банката. Докато звънеше, включи телевизора и се вторачи в екрана. Репортажът, който бе гледал, тъкмо свършваше и той успя да види двете лица само за миг. Управителят отговори.

— Oui?

— Имаме извънредна ситуация.

— Какво става? — попита управителят.

— Френската полиция преследва двама бегълци.

— И?

— Двамата току-що влязоха в банката. Управителят тихо изруга.

— Добре. Веднага ще се свържа с мосю Верне.

Пазачът затвори и набра друг номер. На Интерпол.

Лангдън с изненада установи, че асансьорът се спуска надолу, вместо да се издига. Когато вратата се отвори, нямаше представа на колко етажа под земята се намират. А и не го интересуваше. Беше щастлив, че не е в тясната клетка.

Вече ги очакваха. Служителят бе възрастен и любезен и носеше грижливо изгладен костюм от каша, който изглеждаше странно нелеп на това място — старомоден банкер в свръхмодерния свят.

— Bon soir — поздрави ги мъжът. — Добър вечер. Ако обичате, последвайте ме, s’il vous plaot59. — И без да дочака отговор, се обърна и енергично закрачи по тесния метален коридор. Минаха по върволица от коридори покрай няколко големи помещения, пълни с мигащи компютри.

— Voici. — Служителят отвори поредната стоманена врата. — Стигнахме.

Двамата се озоваха в друг свят. Стаята пред тях приличаше на разкошна дневна в скъп хотел. Металът и нитовете бяха заменени от ориенталски килими, тъмна дъбова мебел и меки фотьойли. На широката маса в средата на стаята имаше отворена бутилка перие с две кристални чаши. Минералната вода все още вдигаше мехурчета. До бутилката вдигаше пара калаен кафеник.

„Като по часовник — помисли си Лангдън. — Швейцарска им работа.“

Служителят многозначително се усмихна.

— Разбирам, че това е първото ви идване тук, нали?

Софи се поколеба, после само отвърна на усмивката му.

— Ясно. Ключовете често се предават по наследство и клиентите, които ни посещават за пръв път, никога не са наясно с протокола. — Той посочи масата с напитките. — Тази стая е ваша, докогато желаете.

— Ключовете често се предават по наследство, така ли? — попита Софи.

— Да. Вашият ключ е като швейцарска банкова сметка, която често се завещава от поколение на поколение. Нашите депозитни сейфове се наемат най-малко за петдесет години. Заплащат се предварително. Така че редовно имаме случаи на наследяване в семейството.

Лангдън зяпна.

— Петдесет години?

— Най-малко — потвърди възрастният служител. — Разбира се, можете да заплатите за много по-дълъг период, но в случай, че договорът не се поднови, ако след изтичането на петдесетгодишния срок по някоя сметка няма движение, съдържанието на съответния депозитен сейф автоматично се унищожава. Да задействам ли процедурата за изваждане на вашия сейф?

— Да, моля — каза Софи.

Мъжът посочи с ръка разкошния салон.

— Това е личната ви стая за отваряне на сейфа. Щом изляза, вратата ще се заключи. Можете да останете тук колкото време ви е нужно, за да разгледате или промените съдържанието на депозитния си сейф, който пристига… ето оттук. — Той отиде при отсрещната стена, през която влизаше широка конвейерна лента, смътно напомняща на багажен конвейер. — Вкарвате ключа в този отвор тук… — Служителят посочи голямо електронно устройство до конвейерната лента. — Когато компютърът приеме ключа ви, въведете номера на сметката и депозитният ви сейф автоматично ще бъде изваден от трезора. Когато свършите, поставете сейфа обратно върху конвейера, пъхнете ключа в отвора и процедурата се повтаря в обратния ред. Тъй като всичко е автоматично, анонимността ви е гарантирана, даже от служителите на банката. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете бутона за повикване на масата в средата на стаята.

Софи понечи да го попита нещо, но изведнъж се разнесе телефонен звън. На лицето на служителя се изписа озадачение, дори срам.

— Моля за извинение. — Той отиде при телефона на масата до кафето и минералната вода.

— Oui?

Докато слушаше, челото му се сбърчи.

— Oui… oui… d’accord.60 — Мъжът затвори и се обърна към тях с напрегната усмивка. — Извинете, трябва да ви оставя. Чувствайте се като у дома си. — И бързо тръгна към вратата.

— Момент — каза Софи. — Бихте ли изяснили нещо преди да си тръгнете? Споменахте, че въвеждаме номер на сметка?

Служителят спря на прага. Беше пребледнял.

— Естествено. Като повечето швейцарски банки, нашите депозитни сейфове са свързани с номер, а не с име. Имате ключ и личен номер. Ключът е само половината от вашата идентификация. Личният ви номер е другата половина. Иначе, ако изгубите ключа, всеки може да го използва.

Софи се поколеба.

— А ако дарителят не ми е оставил номер на сметка?

Банкерът я изгледа, сякаш й казваше: „Тогава явно нямаш работа тук!“ После се усмихна.

— Ще помоля някой да ви помогне. Незабавно.

След което излезе и затвори вратата. Тежката ключалка изщрака.

Когато телефонът му иззвъня, Кол е се намираше на Гар дю Норд в другия край на града. Обаждаше се Фаш.

— В Интерпол са получили сигнал — каза той. — Оставете влака. Лангдън и Нево току-що са влезли в парижкия клон на Депозитната цюрихска банка. Искам хората ви веднага да се насочат натам.

— Нещо ново за това какво се е опитвал да съобщи на агент Нево и Робърт Лангдън Сониер?

— Ако ги арестувате, лейтенант, ще мога да ги попитам лично — студено отвърна Фаш.

Коле разбра намека.

— Рю Хаксо двайсет и четири. Слушам, господин капитан.

Затвори и повика хората си по радиостанцията.