Шифърът на Леонардо

66

Коле и агентите влетяха през входа на имението с извадени пистолети. Разгърнаха се и започнаха да претърсват стаите на долния етаж. Намериха дупка от куршум в пода на дневната, следи от борба, малко кръв, странен кожен ремък с шипове и ролка изолирбанд. Иначе нямаше никого.

Точно когато се канеше да раздели хората си, за да проверят в мазето и района зад къщата, лейтенантът чу гласове на втория етаж.

— Горе са!

Полицаите се втурнаха по широкото стълбище и се насочиха към мястото, откъдето се чуваха гласовете. Те като че ли идваха от последната спалня по изключително дългия коридор. Агентите заеха позиции и блокираха изходите.

Когато наближиха спалнята, Коле видя, че вратата е широко отворена. Гласовете внезапно спряха и на тяхно място се чу странно ръмжене като на двигател.

Вдигнал пистолета си нагоре, той даде знак, безшумно се пресегна иззад касата на вратата, откри ключа и го натисна. Полицаите с викове нахлуха вътре.

Стаята беше празна. Абсолютно.

Ръмженето на автомобила идваше от черно електронно табло на стената до леглото. Коле бе видял такива из цялата къща. Интерком. Имаше десетина бутона с надписи.

КАБИНЕТ… КУХНЯ… МОКРО ПОМЕЩЕНИЕ… ИЗБА…

„Тогава откъде чувам колата?“

Главна спалня… солариум… обор… библиотека…

„Обор!“ Лейтенантът за секунди се спусна долу и изтича при задната врата, като привика един от агентите си. Двамата задъхано прекосиха задната морава и стигнаха до посивелия от времето обор. Още преди да влязат Коле чу заглъхващия рев на автомобилен двигател. Втурна се вътре и включи осветлението. Дясната половина на помещението бе работилница — косачки, автомобилни инструменти, градинско оборудване. На стената висеше познат интерком и един от бутоните беше натиснат.

Спалня за гости II.

Коле се разяри. „Примамили са ни горе с интеркома!“ В другата половина на обора видя дълга редица боксове. Но нямаше коне. Очевидно собственикът предпочиташе друг вид конски сили, Боксавете бяха превърнати във внушителен автопарк — черно ферари, чисто нов ролс-ройс, стар спортен „Остин Мартин“, лъскаво порше 356.

Последното отделение бе празно.

Лейтенантът се затича натам и видя мазни петна по пода. „Не могат да напуснат имението.“ Беше блокирал алеята и портала с две патрулни коли.

— Господин лейтенант? — Агентът посочи в дъното на редицата ясли.

Задната врата на обора бе отворена и водеше към мрачен кален склон, който изчезваше в нощта. Коле изхвърча навън и се вторачи в тъмнината. Можеше да различи само далечна гора. Нямаше отблясъци от фарове. Гористата долина сигурно бе пресечена от десетки необозначени пътища и ловни пътеки, ала той беше убеден, че плячката му няма да успее да избяга.

— Пратете няколко души долу. Сигурно вече са заседнали някъде наблизо. Тия модерни спортни коли не са пригодени за такъв терен.

— Хм, господин лейтенант? — Агентът посочи едно табло, на което висяха няколко автомобилни ключа. Табелките над тях носеха познати имена.

ДАЙМЛЕР… РОЛСРОЙС… ОСТИН МАРТИН… ПОР-ШЕ…

Последната кукичка бе празна. Когато прочете табелката над нея, Коле разбра, че е загазил.