Шифърът на Леонардо

81

„Самолетът подхожда към летището.“ Саймън Едуардс, изпълнителен директор на летище „Бигин Хил“, крачеше из контролната кула и нервно поглеждаше мократа от дъжда писта. И без това не обичаше да го будят рано в събота сутрин, но сега особено негодуваше, че са го повикали да присъства на ареста на един от най-доходните му клиенти. Сър Лий Тибинг плащаше на „Бигин Хил“ не само за частен хангар, но и такса за кацане. Обикновено бяха предварително предупредени за пристигането му и можеха да спазват строг протокол. Тибинг обичаше нещата да са точно така. Произведеният по поръчка ягуар, който държеше в хангара си, трябваше да е зареден с бензин, измит и на задната седалка да лежи нов брой на „Таймс“. Митничарят трябваше да чака самолета при хангара, за да обработи задължителните документи и да провери багажа. От време на време митничарите получаваха щедри бакшиши, за да си затворят очите за незаконното пренасяне на органични материали, главно деликатесни храни — дувърски охлюви, особено зрял рокфор, плодове. Митническите закони и без това бяха абсурдни и ако „Бигин Хил“ не удовлетворяваше желанията на клиента, конкурентните летища със сигурност щяха да го направят. Тук Тибинг получаваше всичко, каквото иска, и служителите жънеха ползата от това.

Едуардс Наблюдаваше самолета. Нервите му бяха опънати. Чудеше се дали склонността на Тибинг към даване на подкупи не го е забъркала в нещо. Френската полиция, изглежда, непременно искаше да го залови. Едуардс още не знаеше какви обвинения са повдигнати, но очевидно бяха сериозни. По молба на френските власти кентската полиция беше наредила на диспечера от „Бигин Хил“ да се свърже по радиото с пилота на самолета и да му каже да спре пред терминала, вместо при хангара на клиента. Пилотът се бе съгласил и очевидно беше повярвал в изсмуканата от пръстите история за изтичането на бензин.

Осем въоръжени кентски полицаи стояха в сградата и чакаха пилотът да угаси двигателите. В този момент служител на летището щеше да постави клинове на колелата и самолетът нямаше да може да се движи. Тогава полицаите щяха да се покажат и да задържат пътниците до пристигането на френската полиция.

Самолетът се спускаше над върхарите на дърветата отдясно на кулата. Саймън Едуардс слезе на долния етаж, за да проследи кацането от равнището на пистата. Полицаите бяха заели позиции и служителят от поддръжката чакаше с клиновете. Самолетът най-после кацна и се плъзна отдясно наляво пред терминала. Белият му корпус лъщеше от дъжда. Но вместо да спре и да завие, той спокойно продължи към хангара на Тибинг. Всички полицаи рязко се завъртяха и зяпнаха Едуардс.

— Нали казахте, че пилотът се съгласил да спре пред терминала!

Едуардс бе озадачен.

— Така е!

След няколко секунди се озова напъхан в полицейска кола, която се носеше към далечния хангар. Полицейският конвой все още беше на цели петстотин метра оттам, когато самолетът изчезна в хангара. Когато автомобилите най-после стигнаха и спряха пред зейналата врата, полицаите наизскачаха навън с извадени пистолети.

Едуардс ги последва.

Шумът бе оглушителен. Двигателите все още ревяха. — самолетът правеше обичайната маневра, за да спре с насочен навън нос. Едуардс видя лицето на пилота, който съвсем разбираемо изглеждаше изненадан и уплашен при вида на полицейските коли. Пилотът угаси двигателите, и полицаите светкавично заеха позиции около самолета. Едуардс отиде при полицейския капитан, който предпазливо посочи люка. След няколко секунди той се отвори.

Когато електронната стълбичка плавно се спусна на земята, Лий Тибинг се появи на изхода, погледна морето насочени към него пистолети, опря се на патериците си и се почеса по главата.

— Саймън, да не би докато ме е нямало, да съм спечелил полицейската лотария? — Гласът му звучеше по-скоро озадачено, отколкото уплашено.

Саймън Едуардс пристъпи напред и преглътна буцата в гърлото си.

— Добро утро, сър. Извинявам се за смущението. Имахме изтичане на гориво и вашият пилот каза, че ще спре пред терминала.

— Да, да, аз му наредих да ме докара тук. Закъснявам за среща. Плащам за този хангар и тия глупости за изтеклото гориво ми прозвучаха като прекалено усърдни мерки за безопасност.

— Боя се, че пристигането ви ни свари малко неподготвени, сър.

— Знам. Наистина не беше предвидено. Между нас да си остане, обаче от новото лекарство краката ми изтръпват. Затова реших да се отбия при доктора.

Полицаите се спогледаха. Едуардс потръпна.

— Разбирам, сър.

— Сър Лий — приближи се капитанът от кентската полиция. — Трябва да ви помоля да останете на борда още около половин час.

Тибинг мрачно заслиза по стълбичката.

— Опасявам се, че това не е възможно. Имам среща с лекаря си. — Той стъпи на пистата. — Въпросът буквално е на живот и смърт.

Полицаят му прегради пътя.

— Тук съм по искане на френската криминална полиция. Твърдят, че в самолета ви има бегълци от закона.

Тибинг го изгледа, после избухна в смях.

— Това да не е от ония скрити камери? Голяма смехория!

Капитанът не мигна.

— Говоря сериозно, сър. Френската полиция твърди, че може би имате заложник на борда.

Прислужникът на Тибинг се появи на изхода.

— Аз наистина се чувствам заложник на служба при сър Лий, но той ме уверява, че съм бил свободен да си тръгна. — Реми си погледна часовника. — Вече закъсняваме, сър. — Той кимна към лимузината в отсрещния ъгъл на хангара. Грамадният автомобил беше абаносово-черен, с тъмни прозорци, гумите му имаха бели ивици от външната страна. — Ще докарам колата. — Французинът заслиза по стълбичката.

— Боя се, че не можем да ви пуснем — отвърна капитанът. — Моля, върнете се в самолета. И двамата. Скоро ще пристигнат представители на френската полиция.

Тибинг се обърна към Саймън Едуардс.

— За Бога, Саймън, това е смешно! На борда няма никой друг. Както обикновено — ние с Реми и пилотът. Не бихте ли влезли в ролята на посредник? Идете да се уверите, че самолетът е празен.

Едуардс знаеше, че няма изход.

— Добре, сър. Ще проверя.

— Как не, по дяволите! — възкликна капитанът. Явно знаеше достатъчно за частните летища, за да разбира, че изпълнителният директор спокойно може да излъже, за да не изгуби клиента си. — Сам ще проверя!

Тибинг поклати глава.

— Няма, господин капитан. Това е частна собственост и докато не разполагате със заповед за обиск, ще стоите настрани от моя самолет. Предлагам ви разумна възможност. Господин Едуардс може да направи проверката.

— Не става.

Поведението на Тибинг стана ледено.

— Господин капитан, опасявам се, че нямам време да участвам във вашите игрички. Закъснявам и си тръгвам. Ако е толкова важно да ме. спрете, просто ще трябва да ме застреляте. — И с тези думи Тибинг и Реми заобиколиха капитана и се запътиха към паркираната в ъгъла лимузина.

Капитанът бе обзет от негодувание към Лий Тибинг, който бавно се отдалечаваше от него. Привилегированите винаги смятаха, че стоят над закона. „А не е така.“ Капитанът се обърна и се прицели в гърба му.

— Стойте! Ще стрелям!

— Стреляйте — без да спре или да погледне назад, отвърна Тибинг. — Моите адвокати ще ви сготвят тестисите на фрикасе. А ако посмеете без заповед за обиск да се качите в самолета ми, ще ви изпържат далака.

Полицейският капитан също имаше опит в този род маневри и това не го впечатли. Формално погледнато, Тибинг бе прав и полицията имаше нужда от заповед за обиск, за да се качи на борда, но тъй като самолетът идваше от Франция и влиятелният Безу Фаш му бе дал думата си, капитанът беше убеден, че за кариерата му ще е много по-полезно, ако види какво толкова има в самолета, че бившият кралски историк така усърдно се опитва да го скрие.

— Спрете ги — заповяда той. — Отивам да претърся самолета.

Хората му се втурнаха напред с вдигнати оръжия и попречиха на Тибинг и неговия прислужник да стигнат до лимузината. Сега вече Тибинг се обърна.

— За последен път ви предупреждавам, господин капитан. Изобщо не си помисляйте да се качите в самолета. Ще съжалявате.

Без да обръща внимание на заплахата, капитанът се качи по стълбичката. Когато стигна до люка, предпазливо надникна вътре и след миг влезе.

Ако не се броеше уплашеният пилот в кабината, самолетът беше празен. Нямаше абсолютно никого. Полицаят бързо провери в тоалетната, под столовете, в багажния отсек. „Какво си е мислил Безу Фаш, по дяволите?“ Изглежда, Лий Тибинг казваше истината.

Капитанът застана сам в празния самолет и мъчително преглътна. „Мамка му!“ Изчервен, той излезе на стълбичката и погледна сър Лий и прислужника, които стояха под прицела на полицаите край лимузината.

— Пуснете ги — нареди капитанът. — Получили сме грешна информация.

— Можете да очаквате призовка от адвокатите ми — каза заплашително Тибинг. — И за ваше сведение, на френската полиция не може да й се има доверие.

Прислужникът на сър Лий отвори задната врата на лимузината и помогна на сакатия си господар да се настани вътре. После заобиколи отпред, качи се зад волана и запали двигателя.

— Голям актьор си, добри ми човече — весело заяви Тибинг от задната седалка, докато лимузината бързо се отдалечаваше от летището, и погледна слабо осветената предна част на просторното купе. — Удобно ли ви е там?

Лангдън кимна. Двамата със Софи бяха приклекнали на пода до завързания албинос.

Преди няколко минути самолетът беше спрял преди да обърне в хангара и Реми бе отворил люка. Докато полицаите се бяха приближавали, Лангдън и Софи бяха замъкнали монаха в лимузината. После двигателите на самолета отново бяха заревали тъкмо преди полицейските автомобили да стигнат до хангара. Сега двамата се настаниха на широката седалка срещу Тибинг, като оставиха монаха на пода. Британецът дяволито им се усмихна и отвори вратичката на бара.

— Да ви предложа нещо за пиене? Бисквити? Ядки? Газирана вода?

Софи и Лангдън поклатиха глави. Историкът се ухили и затвори барчето.

— В такъв случай да се върнем на гробницата на онзи рицар…