Шифърът на Леонардо

32

Лангдън и Софи изхвърчаха от аварийния изход в парижката нощ. Гълъбите в съседния парк „Тюйлери“ се разлетяха във всички посоки от алармата в крилото „Денон“. Докато тичаха през площада към колата на Софи, Робърт чу далечен вой на полицейски сирени.

— Ето я — извика Софи и посочи червен двуместен автомобил.

„Сигурно се майтапи!“ Професорът никога не беше виждал по-малка кола.

— Смарт — прибави тя. — Гори едно на сто.

В мига, когато Лангдън се вмъкна на дясната седалка, Софи настъпи газта и мина през бордюра. Той успя да се вкопчи в таблото тъкмо навреме — смартът се стрелна през тротоара и излезе на малкото колело при Карусел дю Лувър. За миг му се стори, че младата жена има намерение да прегази живия плет и да пресече по диагонал затревената площ.

— Не! — извика Робърт, тъй като знаеше, че живият плет около Карусел дю Лувър скрива опасния отвор в средата — Le pyramide inversée, обърнатата наопаки пирамида, която преди малко бе видял в музея. Тя беше достатъчно голяма, за да погълне смарта на една хапка. За щастие, Софи рязко завъртя волана надясно, излезе от колелото, зави наляво и се понесе по северното платно към Рю де Риволи.

Писъкът на полицейските сирени зад тях се усили и професорът видя светлините в страничното огледало. Двигателят на смарта виеше и малкият автомобил бързо се отдалечаваше от Лувъра. На петдесетина метра пред тях светофарът на кръстовището с Риволи светна червено. Софи изруга под нос и продължи, без да намалява скоростта. Лангдън инстинктивно се напрегна.

— Софи?

Когато стигнаха на кръстовището, тя само превключи светлините, бързо се огледа в двете посоки, отново настъпи газта и рязко зави наляво. След половин километър завиха надясно по широко колело и скоро летяха по Шанз Елизе. Лангдън се обърна към Лувъра. Полицията като че ли не ги преследваше. Морето от сини светлини се събираше при музея.

Когато пулсът му най-после се успокои, той се обърна напред и каза:

— Страхотно изпълнение.

Софи сякаш не го чу. Очите й бяха приковани право напред в трикилометровата магистрала с луксозни магазини. Посолството се намираше само на три километра. Лангдън се отпусна на седалката.

„На нас като дилемата.“

Бързото мислене на Софи го впечатляваше.

Мадоната на скалите.

Тя беше казала, че дядо й е оставил нещо зад картината. „Последно послание?“ Робърт не можеше да не се удиви на невероятното скривалище, което бе избрал Сониер. Мадоната на скалите беше поредната подходяща връзка във веригата от взаимосвързани символи. Изглежда, уредникът с всеки следващ ход бе потвърждавал страстта си към тайната и дяволита страна на Леонардо да Винчи.

Леонардо получил поръчката за Мадоната на скалите от организация, известна като Орден на непорочното зачатие. Картината била предназначена за олтарния триптих в черквата на ордена „Сан Франческо Гранде“ в Милано. Монахините дали на художника точни размери и желаната тема — Богородица, малкия Йоан Кръстител, Уриил и младенеца Иисус, подслонени в пещера. Въпреки че Леонардо изпълнил поръчката, орденът ужасено я отхвърлил — картината била пълна със смущаващи детайли.

Тя изобразяваше облечената в синьо седяща Мадона, прегърнала с ръка бебе, вероятно младенеца Иисус. Срещу нея седеше Уриил, също с бебе, вероятно малкия Йоан Кръстител. Странно обаче, вместо обичайната сцена, в която Иисус благославя Йоан, тук Йоан благославяше Иисус… и Иисус се покоряваше на властта му! Още по-обезпокоително бе това, че Богородица държеше едната си ръка високо над главата на Йоан и правеше определено заплашителен жест. Пръстите й бяха свити като нокти на орел, сграбчили невидима глава. И накрая, най-очевидният и плашещ образ: точно под свитите пръсти на Мадоната, Уриил сякаш сечеше с ръка невидимата глава, стисната в пръстите на Богородица.

Студентите на Лангдън винаги се смееха, когато им разказваше, че накрая Леонардо се смилил над сестрите и им нарисувал втора, „омекотена“ версия на Мадоната на скалите, в която всичко било представено по ортодоксалния начин. Сега тя се намираше в лондонската Национална галерия под името Девата на скалите. Професорът обаче предпочиташе по-интересния лувърски оригинал.

— Какво имаше зад картината? — попита Лангдън.

— Ще ти покажа, когато стигнем в посолството — без да извръща очи от пътя, отвърна тя.

— Ще ми покажеш ли? — изненада се Робърт. — Да не искаш да кажеш, че ти е оставил нещо?

Младата жена отсечено кимна.

— И върху него са гравирани инициалите P.S. и лилия.

Той не повярва на ушите си.

„Ще успеем“ — помисли си Софи, зави надясно, мина пред луксозния Отел дьо Крийон и навлезе в обраслия с дървета дипломатически квартал на Париж. До посолството оставаше около километър. Най-после си помисли, че може да си отдъхне.

В същото време мислите й продължаваха да са насочени към ключа в джоба й и спомените й отпреди много години, когато за пръв път беше видяла златната глава с форма на равностранен кръст, вдлъбнатините, монограма с лилията и инициалите P.S.

Въпреки че от много години почти не се бе сещала за този ключ, работата й в полицията я беше научила на много неща от областта на сигурността и особената му изработка вече не й изглеждаше толкова загадъчна. „Произведена с лазер вариационна матрица. Дубликатите са невъзможни.“ Вместо зъби, сложната комбинация от прогорени с лазер вдлъбнатини на ключа се сканираха от електрически сензор. Ако сензорът установеше, че шестоъгълните вдлъбнатини са правилно разположени, ключалката щеше да се отвори.

Софи нямаше представа какво се отваря с този ключ, но предчувстваше, че Робърт ще може да й каже. В края на краищата той бе описал герба му, без да го е виждал. Кръстът предполагаше, че ключът принадлежи на някаква християнска организация, и все пак тя не беше чувала за черкви, чиито ключалки използват вариационни матрици.

„Освен това дядо ми не беше християнин…“

Преди десет години Софи със собствените си очи бе видяла доказателство за това. По ирония на съдбата друг ключ — много по-обикновен, — й беше разкрил истинската му същност.

През един топъл следобед тя кацна на летище „Шарл дьо Гол“ и взе такси за вкъщи. „Grand-pére много ще се изненада, когато ме види“ — помисли си Софи. Прибираше се от специализация във Великобритания за пролетната ваканция и беше подранила с няколко дни. Нямаше търпение да го види и да му разкаже за криптографските методи, които изучаваше.

Когато стигна в парижкия им дом обаче, дядо й го нямаше. Разочарована, тя разбра, че не я е очаквал и сигурно се е задържал в Лувъра. „Но днес е събота следобед“ — каза си Софи. Той рядко работеше през почивните дни. Събота и неделя обикновено…

Широко усмихната, тя се втурна към гаража. Естествено, колата му я нямаше. Беше събота. Жак Сониер мразеше да шофира в града и пътуваше с автомобила си само до едно място — до планинската им вила на север от Париж. След месеците, прекарани в пренаселения Лондон, Софи си мечтаеше за свежия въздух на планината. Бе привечер и тя реши да потегли веднага и да го изненада. Помоли една приятелка, да й даде колата си и потегли по лъкатушния път сред пустите хълмове на Монтрьо. Пристигна малко след десет и зави по отбивката към убежището на дядо си. Пътят беше дълъг над километър и половина и едва когато го преполови, тя зърна през дърветата грамадното старо каменно chateau, сгушено сред гората на планинския склон.

Почти очакваше да завари дядо си заспал и с вълнение установи, че прозорците светят. Радостта й обаче се превърна в изненада, когато видя, че отпред е пълно с паркирани автомобили — мерцедеси, беемвета, аудита и ролсройсове.

Софи зяпна за миг, после избухна в смях. „Моят grand-pére, прочутият отшелник!“ Жак Сониер явно бе много по-общителен, отколкото си даваше вид. Очевидно правеше парти, докато Софи беше на училище, и ако се съдеше по автомобилите, присъстваха най-влиятелни парижани.

Обзета от желание да го изненада, тя се втурна към входа. Когато стигна обаче, установи, че е заключено. Почука. Никой не й отвори. Озадачена, Софи заобиколи и опита задния вход. И той бе заключен. Никакъв отговор.

Объркана, тя се заслуша. Единственият шум бяха тихите стенания на студения планински вятър. Не се чуваше музика. Нито гласове. Нищо.

В горската тишина Софи забързано се покатери по купчината дърва, подредени до стената, и притисна лице към прозореца на дневната. Очакваше я още по-голяма изненада.

— Нямаше никого!

Целият първи етаж пустееше.

„Къде са?“

С разтуптяно сърце, Софи се затича към бараката и взе резервния ключ, който дядо й криеше под сандъка с подпалки. Втурна се към входа и отключи. Когато влезе в празния вестибюл, на контролното табло на охранителната система замига червена лампичка — предупреждение, че влезлият има десет секунди да въведе съответния код преди да се включи алармата.

„Нима е включил алармата по време на парти?“

Бързо набра кода и изключи системата.

Цялата къща беше празна. И вторият етаж. Тя за миг спря неподвижно в дневната, зачудена какво става.

И тогава ги чу. Глухи гласове. Сякаш идваха изпод краката й! Приклекна, прилепи ухо към пода и се заслуша. Да, определено идваха отдолу. Гласовете като че ли пееха… Софи се уплаши. Още по-страшно беше, че в къщата изобщо нямаше изба.

„Поне аз не съм я виждала.“ Разгледа дневната. И изведнъж погледът й попадна върху единственото нещо в цялата къща, което изглеждаше не на място — любимият старовремски килим на дядо й. Обикновено висеше на северната стена до камината, ала тази вечер беше придърпан настрани на месинговия си корниз.

Софи се приближи до голата дървена стена и усети, че пеенето се усилва. Колебливо притисна ухо към дъските. Гласовете станаха по-ясни. Хората определено пееха… монотонни думи, които не разбираше.

„Зад стената има стая!“

Софи опипа ръба на дървените плоскости и откри вдлъбнатина. Пулсът й се ускори. Тя пъхна пръст в пролуката и дръпна. Тежката стена безшумно се плъзна настрани. От сумрака долетяха гласове. Момичето се вмъкна вътре и се озова на грубо изсечено каменно вито стълбище. Беше израсла в тази къща, ала изобщо не подозираше за неговото съществуване!

Заслиза надолу. Въздухът стана по-студен. Гласовете се усилваха. Мъжки и женски гласове. Накрая видя последното стъпало. Зад него зърна пода на избата — камък, окъпан от мъждукаща оранжева светлина. Затаила дъх, Софи се спусна още няколко стъпала надолу и приклекна. Трябваха й няколко секунди, за да проумее онова, което вижда.

Помещението беше изсечено в гранитния планински склон. Единствената светлина идваше от факли, закачени на стените. В средата на подземието бяха застанали в кръг тридесетина души.

„Сънувам — каза си тя. — Сън. Какво друго може да е?“

Всички носеха маски. Жените бяха с бели ефирни рокли и златни обувки. Маските им също бяха бели. Всички държаха златни кълба. Мъжете бяха с дълги черни туники и черни маски. Приличаха на пионки от гигантски шахмат. Всички се олюляваха и почтително пееха към нещо пред тях… нещо, което Софи не виждаше.

Ритъмът се ускоряваше. Усилваше се. Участниците пристъпиха напред. В този миг момичето най-после видя какво има в центъра на кръга. Софи ужасено залитна назад. Пригади й се. Тя се обърна и като се блъскаше в каменните стени, се изкачи по стълбището, затвори вратата, изтича от пустата къща и обляна в сълзи, потегли за Париж.

Животът й бе разбит от предателството на дядо й. Софи си събра вещите и напусна дома си. Остави бележка на масата в трапезарията.

„Видях. Не ме търси.“

До бележката хвърли резервния ключ.

— Софи! — откъсна я от унеса й гласът на Лангдън. — Спри. Спри!

Тя се върна в настоящето и удари спирачки.

— Какво има?

Робърт посочи дългата улица пред тях.

Софи погледна и се вледени. Кръстовището на стотина метра пред тях беше преградено от две полицейски коли на ЦУКП, спрели под ъгъл. „Блокират Авеню Габриел!“

— Е, тази вечер посолството явно не приема — въздъхна Лангдън.

Двамата полицаи до автомобилите гледаха към тях, очевидно заинтригувани от фаровете, толкова внезапно спрели.

„Добре, Софи, обърни съвсем бавно.“

Тя превключи на задна, изпълни сложна тройна маневра и потегли в обратната посока. Чу писък на гуми. Завиха сирени.

Софи изруга и настъпи газта.