Шифърът на Леонардо

72

На височина четири хиляди и петстотин метра Робърт Лангдън усещаше, че физическият свят избледнява — мислите му се съсредоточаваха върху огледалното стихотворение на Сониер, осветено през капака на кутията.

Софи бързо взе един лист и го преписа. Когато свърши, тримата един по един прочетоха текста. Приличаше на някаква археологическа кръстословица… загадка, която обещаваше да разкрие как се отваря криптексът. Лангдън бавно прочете стиховете, които Сониер бе написал на английски.

За дума древна тука иде реч. Родът й пръснат ще е цяло веч. Свят камък е на рицаря ключът и атбаш сочи истинския път.

Още преди да се замисли каква древна парола се опитва да разкрие стихотворението, Робърт усети, че в него отеква нещо много по-важно — стихотворната стъпка, Петостъпен ямб.

През годините, докато беше проучвал тайните братства в Европа, често се бе натъквал на тази стъпка. За последен път предишната година в Тайния архив на Ватикана. Образованите хора по света векове наред бяха предпочитали петостъпния ямб, от старогръцкия поет Архилох до Шекспир, Милтън, Чосър и Волтер — смели люде, решили да изразят обществените си позиции в стъпка, която според мнозина по онова време притежавала мистични свойства. Корените на петостъпния ямб потъваха дълбоко в езичеството.

„Ямбове. Куплети. Две срички с огледално ударение. Ин и ян. Хармонична двойка. Подредени в групи по пет. Петостъпен ямб. Пет за пентаграмата на Венера и свещената женственост.“

— Това е петостъпен ямб! — изпелтечи Тибинг. — И стиховете са на английски! La lingua pura!81

Професорът кимна. Подобно на много европейски тайни братства, които бяха оказвали отпор на Църквата, Орденът на Сион беше смятал английския за единствения „чист“ език. За разлика от френския, испанския и италианския, които произлизаха от латинския, езика на Църквата, английският, бе лингвистично отдалечен от пропагандната машина на Рим и затова се беше превърнал в свещен таен език на онези братя, които бяха достатъчно образовани, за да го научат.

— В това стихотворение се споменава не само за Граала, но и за рицарите тамплиери и за пръснатия род на Мария Магдалина! — възкликна Тибинг. — Какво повече може да искаме?

— Паролата — вперила поглед в стихотворението, отвърна Софи. — Като че ли ни трябва някаква древна вълшебна дума.

— Абракадабра — с блеснали очи предложи англичанинът.

„Петбуквена дума“ — помисли Лангдън. Зави му се свят при мисълта за огромния брой древни думи, които можеха да се смятат за „мъдри“ — мистични химни, астрологически пророчества, посвещения в тайни братства, египетски заклинания, езически мантри… списъкът нямаше край.

— Изглежда, паролата има нещо общо с тамплиерите — каза Софи и прочете съответния стих: — „Свят камък е на рицаря ключът“.

— Ти си специалист по тамплиерите, Лий — каза Лангдън. — Да ти хрумва нещо?

Тибинг помълча няколко секунди, после въздъхна.

— Е, светият камък явно е надгробна плоча. Възможно е да се има предвид надгробният камък на Мария Магдалина, но това не ни помага много, тъй като нямаме представа къде се намира гробницата й.

— В последния стих се казва, че атбаш ще ни покаже истинския път — отбеляза Софи. — Чувала съм тази дума. Атбаш.

— Не се изненадвам — отвърна Лангдън. — Сигурно си я чувала в курса по криптология. Шифърът атбаш е един от най-древните на света.

„Разбира се! — спомни си младата жена. — Прочутата еврейска система за шифриране.“

Наистина беше учила за шифъра атбаш. Той датираше от петстотин години преди Христа и често се използваше като академичен пример за елементарна ротационна система за заместване. Разпространена форма на еврейска криптограма, шифърът атбаш представляваше прост заместващ код, основан на двадесет и двете букви на ивритската азбука. Първата буква се заместваше с последната, втората с предпоследната и така нататък.

— Атбаш е изключително подходящ — каза Тибинг. — Текстове, шифрирани с атбаш, се срещат в Кабалата, свитъците от Мъртво море и даже в Стария завет. Еврейските учени и мистици и досега откриват скрити послания, шифровани с атбаш. Орденът на Сион определено го е използвал в учението си.

— Единственият проблем е, че нямаме към какво да приложим шифъра — посочи Лангдън.

Англичанинът въздъхна.

— На святия камък навярно има кодова дума. Трябва да намерим тази плоча, тачена от тамплиерите.

Лангдън се намръщи и Софи разбра, че търсенето на тамплиерската надгробна плоча никак няма да е лесно. „Атбаш е ключът — помисли си тя. — Само че нямаме врата.“

Тибинг раздразнено въздъхна и поклати глава.

— Доникъде не стигам, приятели. Ще ида да донеса нещо за хапване и ще видя как са Реми и нашият гостенин. — Той се изправи и тръгна към задния край на самолета.

Софи уморено го проследи с поглед.

Навън цареше пълен мрак. Младата жена имаше чувството, че е захвърлена в пространството и никой не знае къде ще се приземи. Израснала с гатанките на дядо си, тя имаше неспокойното усещане, че това стихотворение съдържа информация, която все още не са забелязали.

„Има още нещо — каза си Софи. — Находчиво скрито… но въпреки това е там.“

Измъчваше я и страхът, че онова, което накрая ще открият в криптекса, няма да е просто „карта на местонахождението на Светия Граал“. Въпреки увереността на Тибинг и Лангдън, че истината е в мраморния цилиндър, Софи беше търсила достатъчно много „съкровища“, за да знае, че Жак Сониер не разкрива лесно тайните си.