Шифърът на Леонардо

83

Когато слязоха на Темпъл Стрийт, Лангдъновият часовник с Мики Маус показваше почти седем и половина. Минаха през лабиринта от сгради и стигнаха до малкия двор пред черквата „Темпъл“. Грубо изсеченият камък лъщеше от дъжда, високо по гредите гукаха гълъби.

Древният лондонски „Темпъл“ беше построен изцяло от нормандски камък. Специфична кръгла сграда с мрачна фасада и изпъкнал наос от единия край, тя повече приличаше на крепост, отколкото на храм. Осветен на 10 февруари 1185 година от ерусалимския патриарх Хераклий, „Темпъл“ бе оцелял през осем века на политически хаос, големия лондонски пожар и Първата световна война, само за да пострада от запалителните бомби на Луфтвафе през 1941 година. След войната го бяха реставрирали и му бяха върнали някогашното великолепие.

„Простотата на кръга“ — докато се възхищаваше на сградата, си помисли Лангдън. Архитектурата бе груба и проста, повече напомняше за римския замък Сант Анджело, отколкото за изтънчения Пантеон. Правоъгълната пристройка отдясно само дразнеше погледа и ни най-малко не скриваше първоначалната езическа форма на сградата.

— Днес е събота и предполагам, че в този ранен час няма служба, която да ни попречи — каза Тибинг и закуцука към вписания в черквата вход и голямата дървена врата. Отляво висеше абсолютно нелепа дъска за обяви, покрита с афиши за концерти и съобщения за религиозни служби.

Англичанинът прочете обявите и се намръщи.

— Отварят чак след два часа. — Той се приближи до вратата и натисна бравата. Заключено. Тибинг прилепи ухо към дървото се заслуша. След малко се отръпна и със заговорническо изражение посочи таблото. — Би ли прочел разписанието на службите, Робърт? Кой ще води първата служба?

Когато на вратата се почука, дяконът тъкмо свършваше да обира с прахосмукачката. Той не обърна внимание. Тази сутрин службата водеше отец Харви Ноулс. Свещеникът си имаше ключове и щеше да пристигне най-рано след час. Сигурно чукаше някой любопитен турист или просяк. Дяконът продължи да чисти, ала чукането не престана. „Не можеш ли да четеш?“ На вратата ясно пишеше, че в събота черквата отваря едва в девет и половина.

Изведнъж чукането се превърна в яростно тропане, като че ли някой блъскаше вратата с метален прът. Младежът изключи прахосмукачката и ядосано тръгна към входа. Отключи и отвори. На прага стояха трима души. „Туристи“ — помисли си дяконът.

— Отваряме в девет и половина.

Набитият мъж, който очевидно водеше групата, пристъпи напред, като си помагаше с метални патерици.

— Аз съм сър Лий Тибинг — с образован саксонски акцент заяви той. — Посветен съм в рицарство от Елизабет Втора. Както несъмнено знаете, придружавам господин и госпожа Кристофър Рен Трети. — После драматично отстъпи настрани и посочи привлекателната двойка зад себе си. Жената имаше меки черти и буйна червена коса. Мъжът беше висок, тъмнокос и му изглеждаше смътно познат.

Дяконът нямаше представа как да отговори. Сър Кристофър Рен беше най-известният дарител на „Темпъл“. Преди половин век бе платил за реставрацията след разрушенията през Втората световна война, ала беше мъртъв от десетилетия.

— Хмм… за мен е чест да се запозная с вас…

Мъжът с патериците се намръщи.

— Добре, че не сте на заплата, младежо, защото не сте много убедителен. Къде е отец Ноулс?

— Днес е събота. Рядко идва толкова рано.

Инвалидът още по-силно сбърчи вежди.

— Няма благодарност на този свят. Той ме увери, че ще е тук, но явно ще се оправим и без него. Няма да отнеме много време.

Дяконът не се отдръпна от входа.

— Съжалявам, какво няма да отнеме много време?

Посетителят го стрелна с поглед, наведе се към него и зашепна в ухото му, сякаш за да му спести срама.

— Явно сте нов тук, младежо. В изпълнение на завещанието му, внуците на сър Кристофър Рен всяка година носят щипка прах от стареца, за да я пръснат в олтара на „Темпъл“. На никого не му е особено приятно, обаче какво да направим?

Дяконът бе тук вече втора година, ала никога не беше чувал за този обичай.

— Ще е по-добре да почакате до девет и половина. Черквата още не е отворена и не съм свършил да чистя с прахосмукачката.

Мъжът с патериците го изгледа ядосано.

— Единствената причина, младежо, поради която от тази сграда е останало нещо за чистене, е господинът в джоба на тази жена.

— Моля?

— Госпожо Рен, бихте ли показали на този нагъл младеж реликвария с праха на дядо ви?

Жената се поколеба за миг, после, сякаш излизаше от някакъв транс, бръкна в джоба на пуловера си и извади малък цилиндър, увит в предпазна тъкан.

— Ето, виждате ли? — изсумтя инвалидът. — А сега или ще изпълните предсмъртното му желание и ще ни оставите да разпръснем праха му, или ще кажа на отец Ноулс как сте се отнесли с нас.

Когато се отдръпна настрани, за да пусне тримата в черквата, дяконът можеше да се закълне, че господин и госпожа Рен изглеждат също толкова озадачени от всичко това, колкото и самият той. Младежът се върна към задачите си, като ги наблюдаваше с периферното си зрение.

Докато влизаха в черквата, Лангдън не можа да се сдържи и се усмихна.

— Много те бива в лъжите, Лий — прошепна той. Очите на Тибинг проблеснаха.

— От оксфордсия театрален клуб е. Там още говорят за моя Юлий Цезар. Сигурен съм, че никой не е изпълнявал първа сцена от трето действие по-самоотвержено.

Робърт го погледна.

— Цезар не беше ли вече мъртъв в тази сцена?

Англичанинът се ухили.

— Да, обаче когато падах, тогата ми се разцепи и трябваше половин час да лежа на сцената по гол задник.

„Жалко, че съм го пропуснал“ — помисли си Лангдън.

Докато минаваха през правоъгълната пристройка към арката, водеща към самата църква, професорът се изненада от голата й аскетичност. Макар че планът на олтара напомняше на този в обикновен католически храм, мебелировката бе студена и строга, без традиционната католическа позлата и орнаментация.

— Мрачно — прошепна той. Тибинг се подсмихна.

— Това е то англиканската църква. Нищо не бива да те разсейва от мъката ти.

Софи посочи през огромния отвор, който водеше към кръглата част от черквата, и каза:

— Прилича на крепост.

Лангдън беше съгласен с нея. Стените изглеждаха необичайно яки.

— Рицарите тамплиери са били воини — напомни им Тибинг. Тропането на алуминиевите му патерици отекваше в грамадния храм. — Военно-религиозно братство. Църквите им били техни твърдини и техни банки.

— Банки ли? — Софи погледна англичанина.

— Небеса, да. Тамплиерите са измислили концепцията за съвременното банкерство. Било опасно европейските благородници да пътуват със злато, затова тамплиерите им позволявали да отнасят златото в най-близката тамплиерска черква и после да го теглят от друга тамплиерска черква в друга част на континента. Само трябвало да представят нужните документи. — Той й намигна. — Срещу малка комисиона. Те са прототипът на днешните банкомати. — Тибинг посочи един витраж. Слънчевите лъчи се пречупваха през изображение на облечен в бяло рицар, яхнал розов кон. — Алан Марсел — каза той. — Магистър на „Темпъл“ в началото на тринайсети век. Той и неговите наследници носели титлата primus baro Angliae.

Лангдън се изненада.

— Първи барон на кралството ли?

Тибинг утвърдително кимна.

— Според някои магистърът на „Темпъл“ имал повече власт от самия крал. — Когато стигнаха до кръглата част на черквата, англичанинът се озърна през рамо към дякона, който чистеше пода при вратата. — Знаете ли, твърдят, че Светият Граал останал една нощ в този храм, когато тамплиерите го местели от скривалище в скривалище — прошепна той на Софи. — Представяте ли си четирите сандъка с документите от Сангреала, пазени тук наред със саркофага на Мария Магдалина? Направо ме побиват тръпки.

Когато влязоха в кръглата сграда, Лангдън също изтръпна — по облата светла стена бяха изваяни демони, чудовища и измъчени човешки лица. Под тях имаше само една каменна пейка, опасваща цялото помещение.

— Като в театър — промълви професорът.

Тибинг повдигна патерицата си и посочи отсрещния ляв край на черквата, после десния. Лангдън вече ги бе видял.

Десет каменни рицари. Пет отляво. Пет отдясно.

Майсторски изваяните каменни фигури с брони, щитове и мечове бяха отпуснати в спокойни пози на пода. Робърт изпита неспокойното усещане, че някой се е промъкнал и е залял с гипс спящите рицари. Всички статуи бяха силно изтъркани, и все пак ясно се виждаше, че са различни — бронята, позите, чертите на лицата и гербовете на щитовете им.

„Във Лондон този рицар спи до днес.“

Бяха дошли където трябва.