Шифърът на Леонардо

52

Огромното имение Шато Вилет се простираше на площ от седемдесет и пет хектара и се намираше на двадесет и пет минути път североизточно от Париж в покрайнините на Версай. Проектиран от Франсоа Мансар през 1668 година, дворецът беше една от най-важните парижки исторически забележителности. Заедно с двете си правоъгълни езера и градините, проектирани от Льо Нотр, Шато Вилет по-скоро представляваше малък замък, отколкото имение. Парижани с обич го наричаха „Малкия Версай“.

Лангдън рязко спря камиона пред внушителния портал, преграждащ дългия километър и половина частен път. В далечината се издигаше домът на сър Лий Тибинг. Надписът на портала бе на английски.

Частна собственост. Забранено за търговски пътници.

Сякаш за да обяви дома си за островче британска територия, Тибинг не само беше наредил табелата да се напише на английски, но и бе поставил интеркома отдясно — мястото на шофьора в Англия.

Софи озадачено погледна интеркома.

— Ами ако някой идва без спътник?

— Не питай. — Лангдън вече беше задавал този въпрос на Тибинг. — Той предпочита всичко да е като в родината му.

Младата жена спусна стъклото.

— По-добре говори ти, Робърт.

Професорът се надвеси над нея, за да натисне бутона, усети съблазнителното ухание на парфюма й и осъзна, че са съвсем близо един до друг. Трябваше да изчака в тази неловка поза. Накрая интеркомът изпращя и се разнесе раздразнен глас с френски акцент.

— Шато Вилет. Кой е?

— Казвам се Робърт Лангдън — почти долепен до Софи, се провикна Лангдън. — Приятел съм на сър Лий Тибинг. Имам нужда от помощта му.

— Господарят спи. И аз спях. Каква работа имате с него?

— Въпросът е личен. От огромен интерес за него.

— Тогава съм сигурен, че сутринта с удоволствие ще ви приеме.

Лангдън премести тежестта си.

— Много е важно.

— Както и сънят на сър Лий. Щом сте му приятел, трябва да знаете, че не е добре със здравето.

Като малък, сър Лий Тибинг бе боледувал от полиомиелит и сега ходеше с патерици, но при последната им среща беше изглеждал толкова жизнерадостен, че Лангдън съвсем бе забравил за недъга му.

— Моля, предайте му, че съм открил нова информация за Граала. Информация, която не може да чака до сутринта.

Последва дълга пауза. Лангдън и Софи чакаха. Двигателят на камиона шумно буботеше. Изтече цяла минута. Накрая се разнесе друг глас.

— Приятелю, бих казал, че още си по кеймбриджко стандартно време. — Гласът беше бодър и весел.

Познал силния британски акцент, Лангдън широко се усмихна.

— Лий, моите извинения, че те будя по това време.

— Моят прислужник ми каза, че не само си в Париж, но и говориш за Граала.

— Реших, че това си струва да те вдигна от леглото.

— Абсолютно.

— Има ли някакъв шанс да отвориш портата за един стар приятел?

— Търсачите на истината са нещо повече от приятели. Те са братя.

Свикнал със склонността на Тибинг към драматизъм, Лангдън облещи очи към Софи.

— Наистина ще отворя портата, ала първо трябва да се уверя, че сърцето ти е искрено — заяви англичанинът. — Изпитание за твоята чест. Ще ми отговориш на три въпроса.

Робърт изпъшка.

— Ще трябва да потърпиш — прошепна той на Софи. — Нали ти казах, че е голям образ.

— Първият въпрос — с мощен глас продължи Тибинг. — Кафе ли да ти предложа, или чай?

Лангдън знаеше отношението на Тибинг към американската страст към кафето.

— Чай — отвърна той. — Английски.

— Поздравявам те за вкуса. Вторият въпрос. Със сметана или захар?

— Сметана — прошепна в ухото му Софи. — Англичаните го пият със сметана.

— Сметана — послушно повтори Робърт. Мълчание.

— Захар?

Тибинг не отговори. „Чакай!“ Лангдън си спомни отвратителната напитка, която му бяха поднесли при предишното му гостуване.

— С каймак! Английски чай с каймак.

— Точно така — весело потвърди Тибинг. — И накрая, трябва да ти задам най-трудния въпрос. — Той замълча за миг и попита с тържествен глас: — През коя година харвардски скул за последен път е победил оксфордския представител в Хенли?69

Лангдън нямаше представа, но се сещаше само за една причина, поради която му задаваха въпроса.

— Едва ли се е случвало нещо толкова смехотворно.

Портата се отвори.

— Сърцето ти е искрено, приятелю. Можеш да влезеш.