Сняг

10Защо това стихотворение е хубаво?Снегът и щастието

Още с влизането си в хотелската стая Ка съблече палтото. Разтвори закупения във Франкфурт кариран бележник със зелена обложка и започна да записва в него стихотворението, което идваше дума подир дума в ума му. Тъй като сякаш друг някой му нашепваше стиховете в ухото, бе преизпълнен със спокойствие, ала бе изцяло погълнат от онова, което записваше. Никога преди не бе творил по този начин — от раз и вдъхновено — и затова частица от ума му изпитваше тревогата дали написаното ще е стойностно. Докато редеше стиховете, логиката му подсказа, че се получава прекрасно — вълнението и щастието му нарастваха. Ка изписа трийсет и четири стиха на един дъх, поспря за миг, вгледан в празното пространство, сякаш не смогваше да долови достатъчно отчетливо думите.

Бе изпълнил стихотворението с всичко, което преди малко бе минало през ума му: неспирен сняг, гробища, черно куче, радостно търчащо из гарата, рой детски спомени и образа на Ипек, изникнал щастливо и тревожно пред очите му, докато се връщаше забързано към хотела. Озаглави стихотворението „Сняг“. Много по-късно, когато анализираше как го е сътворил, щеше да се досети за снежинката — ако тази снежинка под някаква форма олицетворяваше собствения му живот, щеше да реши, че стихотворението трябва да заеме място, близо до центъра й в точка, разкриваща ЛОГИКАТА на живота. Трудно е да се каже както за това стихотворение, така и за тези решения в каква степен ги беше взел в оня миг и в каква степен те бяха резултат от загадъчната симетрия на неговия живот, чиито тайни се опитва да разбули нашата книга.

Преди да завърши творбата си, Ка се отби до прозореца и безмълвно се вгледа в едрите снежинки и изящно сипещия се сняг. Предусещаше, че ще я завърши точно както трябва, ако наблюдава снега. На вратата се почука, Ка отвори — двата последни стиха, които му бяха дошли, изчезнаха, забрави ги и никога повече не успя да си ги припомни в Карс.

На вратата стоеше Ипек.

— Има писмо за теб — каза тя и му го подаде.

Ка взе писмото и го захвърли настрана, без да го погледне.

— Невероятно съм щастлив — възкликна той. Ка вярваше, че само първични хора биха изрекли „невероятно съм щастлив!“, но сега изобщо не изпита срам. — Влез — покани той Ипек. — Невероятно красива си.

Ипек влезе със спокойствието на човек, познаващ хотелските стаи като свой собствен дом. На Ка му се стори, че времето, прекарано заедно, доста ги е сближило.

— Не знам как се получи — рече Ка, но може би заради теб ми дойде едно стихотворение.

— Състоянието на директора на Педагогическия институт се е влошило — каза Ипек.

— Това е хубава вест — щом човекът, когото смяташ за мъртъв, е жив.

— Полицията тършува навсякъде. В университетските общежития, в хотелите. Идваха и при нас, прегледаха списъка на регистрираните, разпитваха поотделно за всеки гост на хотела.

— Какво им каза за мен? Каза ли им, че ще се женим?

— Много си мил, но изобщо не ми е до това. Прибрали са Мухтар, били са го. После го пуснали.

— Заръча да ти предам, че иска пак да се ожените и е готов на всичко. Съжалява, че те е принуждавал да си покриваш главата.

— Мухтар и без друго непрекъснато ми го повтаря — отвърна Ипек. — Ти какво прави, след като те пуснаха от полицията?

— Скитах из улиците… — рече Ка и се заколеба.

— Хубаво, кажи де.

— Отведоха ме при Тъмносиния. Не бива да го споделям с никого.

— Наистина не бива — рече Ипек. — А пред него изобщо не споменавай за нас, за татко.

— Не го ли познаваш?

— Едно време Мухтар му се възхищаваше, няколко пъти ни е гостувал. Когато Мухтар започна да изповядва по-умерен и по-демократичен ислям, се отдалечи от него.

— Бил дошъл тук заради самоубиващите се момичета.

— Бой се от него и не продумвай нищо. По всяка вероятност полицията е монтирала микрофони там, дето е отседнал.

— Тогава защо не го спипат?

— Когато им е необходимо, ще го спипат.

— Хайде да избягаме от Карс.

В душата му се надигна един спотайващ се на ръба на щастието и нещастието страх — изпитвал бе същото в детските и младежките си години, щом се почувстваше изключително щастлив.

Разтревожен, Ка се опитваше да спре мига на щастието, за да не е голямо следващото го нещастие. Затова му се струваше, че може да отблъсне Ипек, която в този миг прегръщаше повече с тревога, отколкото с любов, че близостта им най-вероятно ще се превърне на пепел и че незаслуженото щастие ще се уталожи и приключи със заслужен отказ и презрение.

Случи се тъкмо обратното. Ипек също го прегърна. Изпитаха удоволствие от докосването, от прегръдката и се целунаха с желание — сетне полегнаха един до друг на леглото. Завладян от силната си страст, Ка моментално си представи как си смъкват дрехите и как се любят с безгранично желание и оптимизъм, обратно на песимизма му отпреди малко.

Ала Ипек се надигна и каза:

— Много си мил, аз също желая да се любя с теб, но не съм готова, понеже от три години не съм била с никого.

„И аз от четири години не съм се любил с никоя.“ — си помисли Ка и усети, че Ипек го прочете по лицето му.

— Дори и да бях готова — продължи Ипек, не бих могла да се любя, докато татко е толкова наблизо, в същата сграда.

— Нужно ли е, за да си гола в леглото с мен, баща ти да е извън хотела?

— Да, нужно е, ала той рядко го напуска. Не обича заледените улици на Карс.

— Добре, няма да се любим сега, но нека се целунем отново.

— Добре.

Ипек се приведе към седналия в края на леглото Ка и без да му поиска позволение, го целуна продължително и съсредоточено.

— Да ти прочета ли стихотворението си? — попита Ка, преценил, че повече целувки няма да има. — Не ти ли е любопитно?

— Първо прочети писмото, донесе го един младеж.

Ка отвори писмото и зачете на висок глас:

— Шейх Саадеттин — промълви Ипек. — Отивай веднага при него. А по-късно те каня да вечеряме заедно с татко.

— Нужно ли е да се срещам с всички гламави в Карс?

— Казах да се боиш от Тъмносиния, но не бързай да го наричаш гламавяк. Шейхът пък е лукав, не е глупав.

— Ще ми се да забравя всички. Да ти прочета ли сега стихотворението си?

— Чети.

Ка седна върху масичката и развълнувано, с доверие зачете новото си стихотворение, но още в началото спря.

— Мини ето тук — каза той на Ипек. — Ще виждам по-добре лицето ти като чета. Поглеждайки с крайчеца на окото си Ипек, зачете отново. — Хубаво ли е? — попита след малко Ка.

— Да, хубаво е — отвърна Ипек.

Ка изчете още малко.

— Хубаво ли е? — попита пак той.

— Хубаво е.

Когато свърши, Ка попита:

— Защо го намираш за хубаво?

— Не знам — отвърна Ипек. — Но го намирам за много хубаво.

— Мухтар не ти ли четеше стихове?

— Не.

Ка развълнувано изчете наново стихотворението, като пак подпитваше на същите места „Хубаво ли е?“. Неколкократно повтори „Нали е много хубаво!“. А Ипек отвръщаше: „Да, много е хубаво!“

Ка бе невероятно щастлив от обгръщащата го „странна и приятна светлина“, същото беше изпитал в началото на кариерата си от едно детско стихотворение; бе щастлив, понеже забеляза как част от тази светлина се отразява и върху Ипек. И подчинявайки се на правилата на „безтегловното време“ той отново прегърна Ипек, ала тя деликатно се отдръпна.

— Сега слушай — рече Ипек. — Отивай веднага при шейх ефенди. Тук той е важна фигура, по-важна отколкото си мислиш. Посещават го доста хора, включително и секуларисти. Говори се, че при него се отбиват командирът на дивизията, жената на валията, богаташите, военните. Привърженик е на държавата. Когато заяви, че забрадените студентки трябва по време на лекциите да си махат кърпите от главата, от Партията на благоденствието не възроптаха. Щом те вика толкова влиятелен в град като Карс човек, не бива да отказваш.

— Ти ли изпрати горкия Мухтар при него?

— Безпокоиш се, че може, щом открие страха ти от Аллах, да те направи вярващ?

— Сега съм много щастлив и от религия нямам нужда — отвърна Ка. — Не заради това дойдох в Турция. Дойдох заради едно-едничко нещо — твоята любов… Ще се оженим ли?

Ипек приседна на леглото.

— Тогава върви при него — каза тя. Загадъчно и мило се вгледа в Ка. — Бъди внимателен. Открие ли ранимо, слабо местенце в душата, промъква се там като джин23.

— Че какво може да ми направи?

— Ще поговори с тебе, а после внезапно ще се хвърли на пода. Ще те убеждава каква велика мъдрост се съдържа в твоите обикновени думи и как заслужаваш благоразположението на Господа. Някои си казваха, че се гаври с тях! В това обаче е силата на шейх ефенди. Кара те да повярваш, че действително вярва в твоята мъдрост, да повярваш с цялото си сърце. Държи се тъй, сякаш в душата ти има някой доста по-значим от тебе. След време и ти започваш да виждаш красотата на душата си. Усещаш, че красотата в душата ти, която преди изобщо не си забелязвал, е красотата на Аллах и се чувстваш щастлив. Всъщност красив изглежда и светът, когато си край шейха. И ти ще обикнеш шейх ефенди, който те е приближил към тази красота. През цялото време някакъв друг глас ще ти нашепва, че всичко това е някаква игра на шейх ефенди, че всъщност си низък и жалък. Но, доколкото схванах от Мухтар, на него силица не му останала да повярва на този низък и жалък глас. До такава степен си жалък и нещастен, че започваш да мислиш как единствено Аллах би те избавил. Отначало умът ти, който не познава желанията на душата ти, ще се съпротивява. Сетне ще поемеш по пътя, посочен от шейха, защото само така ще се чувстваш сигурен в този свят. Най-големият талант на святия шейх ефенди е, че може да накара низкия човек, седящ пред него, да се почувства по-възвишен дори от шейха, защото повечето карски мъже прекрасно съзнават, че в Турция няма по-низки, по-бедни, по-неуспели от тях самите. Постепенно ще повярваш в шейха, а сетне и в забравения от теб ислям. Това не е чак толкова лошо, както изглежда от Германия и както твърдят интелектуалците секуларисти. Ставаш като всеки друг, заприличваш на останалите хора и се спасяваш от нещастието си, макар и не чак дотам.

— Аз не съм нещастен — рече Ка.

— Никой, който е толкова нещастен, всъщност не е нещастен. Защото местните имат за утеха и надежда близостта. Тук няма саркастични безбожници, както в Истанбул. Тук нещата са по-прости.

— Тръгвам веднага, само защото го искаш ти. Улица „Байтархане“ кой номер? Колко да остана там?

— Докато душата ти намери покой — отвърна Ипек. — Не се страхувай да вярваш… — Помогна на Ка да си облече палтото. — Знанията ти за исляма свежи ли са още? Спомняш ли си молитвите от началното училище? И не се сконфузвай.

— Когато бях малък, прислужницата ме водеше в джамията „Тешвикие“ — каза Ка. — По-скоро за да се срещне с другите прислужници, отколкото да се моли на Аллах. Докато чакаха да дойде времето за намаза, те клюкарстваха, а аз се въргалях по килимите с другите деца и си играехме. В училище научих наизуст всички молитви, за да спечеля благоразположението на ходжата, който докато ни шамаросваше и докато, хванал ни за перчемите, блъскаше главите ни във вечно разтворения върху чиновете Коран, ни принуждаваше да наизустяваме сура Откриване. В училище бях усвоил всичко необходимо за исляма, ала вече съм го позабравил. Каквото знам за исляма, е от един филм с Атъни Куин — каза Ка с усмивка. — Преди време го даваха по турските канали в Германия, ала незнайно защо го представиха като немски филм. Вечерта ще бъдеш тук, нали?

— Да.

— Защото искам още веднъж да ти прочета стихотворението — рече Ка, напъхвайки бележника в джоба на палтото си. — Според теб хубаво ли е?

— Наистина е много хубаво.

— Какво му е хубавото?

— Не знам, много е хубаво — отвърна Ипек. Беше отворила вратата и вече излизаше.

Ка припряно я прегърна и я целуна по устните.