Сняг

7Политически ислямист е име, с което ни наричат европейците и секулариститеВ партийната централа, в полицията и пак из улиците

Беше неимоверно потискащо да седиш в мрака, без да продумваш, ала Ка предпочете неудобството пред неестествеността на разговора между двама стари приятели. Едничкото, което го свързваше с Мухтар сега, бе Ипек и на Ка хем му се искаше да се отвори дума за нея, хем се боеше да не се издаде, че е влюбен. Другото, което го притесняваше, бе Мухтар да не продължи с откровенията за своите преживелици — би му се сторил още по-глупав, отколкото в момента и тогава възхитата, която държеше да изпитва към Ипек, щеше да се накърни от това, че дълги години е била омъжена за подобен човек.

Ето защо Ка се успокои едва когато Мухтар се отклони от смущаващата тема и захвана приказка за старите си приятели левичари и за политическите изгнаници, потърсили подслон в Германия. С усмивка отговори на Мухтар, запитал го дали е чувал нещо за къдрокосия Туфан от Малатя, дето навремето публикуваше в периодичния печат статии за Третия свят: „Той полудя.“ За последно го беше мярнал на Централната гара в Щутгарт — стискаше в ръка въздълга пръчка с прикрепен на върха й влажен парцал, подсвиркваше си нещо и почистваше пода на прибежки. Сетне Мухтар го разпита за вечно укорявания за невъздържаните си приказки Махмуд. Ка го уведоми, че Махмуд се е присъединил към фундаменталистката общност на Хайруллах ефенди и със същата страст, с каквато някога спореше за лявото, сега в Германия се палеше в дебатите коя общност коя джамия да управлява. Поразведрен, Ка си припомни приветливия Сюлейман, преживявал известно време в градчето Траунщайн благодарение на помощите от благотворителната дейност на баварското църковно настоятелство, което с отворени обятия приемаше политическите изгнаници от Третия свят, ала дотолкова се изтормозил там, че решил да се върне в Турция с ясното съзнание, че го чака затвор. Припомниха си убития при загадъчни обстоятелства Хикмет, работил като шофьор в Берлин, припомниха си и Фадъл, оженил се за възрастната немкиня, вдовица на офицера Нази, с която сега поддържаха някакъв пансион, и Тарък теоретика, забогатял покрай турската мафия в Хамбург, и Садък, с когото някога Мухтар и Ипек сгъваха току-що отпечатаните коли на списанията и който сега бил станал водач на група за прехвърляне на нелегални работници в Германия през Алпите. За обидчивия Мухарем пък разправяха, че водел щастлив семеен живот сред подземния свят на една призрачна метростанция, изоставена заради Стената и Студената война. Докато влакът с голяма скорост се движел между спирките „Кройцберг“ и „Александерплац“, намиращите се във вагона турски социалисти пенсионери почтително се изправяли на крака, досущ като старите истанбулски бандити, които при всяко преминаване покрай Арнавуткьой приветствали, вгледани в завихрилите се води, отпрашилия с колата си легендарен гангстер. Ако по време на приветстването политическите изгнаници във вагона не се познавали, те поглеждали с крайчеца на окото си своите спътници, поздравяващи легендарния герой на една изгубена кауза. В такъв вагон Ка бе срещнал в Берлин Рухи, големият критикар, дето твърдеше, че другарите му левичари не се интересуват от психологията — сега същият Рухи, така поне бяха уведомили Ка, работел по проект, проучващ ефективността от рекламата на новия вид пица с пастърма, предлагана на най-ниско платената част от имигрантите. От всички политически изгнаници, с които Ка се бе срещал в Германия, най-голям щастливец бе Ферхат — присъединил се към ПКК, той с патриотичен екстаз громеше бюрата на турските авиолинии, замеряше с „коктейли Молотов“ турските консулства, след което се явяваше по Си Ен Ен. Той успя да научи кюрдски, мечтаейки си един ден да пропише поезия. С особена, странна настойчивост Мухтар го разпита и за хора, част от които Ка бе забравил отдавна, а за други — членове на дребни групировки, служители на тайните служби, аферисти — знаеше само, че са се изпарили, че са изчезнали, като най-вероятно са били тайно убити и захвърлени в някой канал.

Старият му приятел драсна клечка кибрит, в светлината на нейното пламъче Ка видя разположението на призрачните вещи в партийната централа, архаичната подставка за книги и газовата печка, надигна се и се приближи до прозореца — очарован се вгледа в сипещия се сняг.

Валеше бавно на едри снежинки, изпълващи очите с възторг. В бавността, в изобилието, в белотата, подсилена от смътната синкава светлина, идеща кой знае отде, се усещаше внушаваща спокойствие и сигурност сила, изящество, което не можеше да не възхити Ка. Спомни си снежните вечери от детството. Някога при виелици в Истанбул също спираше токът, из къщата се разнасяше ускоряващ детското сърчице на Ка сподавен шепот и онова пожелание „Господ да ни опази!“ — беше щастлив, че има семейство. С тъга проследяваше как мъчително напредват в снега конете, теглещи някаква талига: в тъмнината се забелязваше единствено как животните напрягат шии и въртят глави.

— Мухтар, ходиш ли още при своя шейх?

— При святия Саадеттин ефенди ли? Понякога. Защо питаш?

— Какво ти дава това?

— Малко приятелство, малко състрадание, макар и за кратко. Начетен е.

В гласа на Мухтар обаче Ка различи не толкова радост, колкото разочарование. Заговори на инат:

— В Германия водя доста самотен живот. Нощем, вгледан в покривите на Франкфурт, усещам, че целият този свят и моят живот не са лишени от смисъл. Дори дочувам гласове.

— Какви гласове?

— Сигурно е от страха пред старостта и смъртта — каза засрамено Ка. — Да бях писател, щях да напиша за себе си: „Снегът припомня на Ка за Аллах!“ Но не знам дали и това е вярно. Тишината на снега ме приближава към Аллах.

— След моя атеистичен период доста добре ми се отразиха фундаменталистите, десните, консервативните мюсюлмани в тази страна… — изрече припряно Мухтар, обзет от измамна надежда. — Потърси ги. Няма начин и на тебе да не ти се отразят добре.

— Мислиш ли?

— Първо, всички тия вярващи хора са смирени, благоразумни. Не презират народа като европеизираните турци. Опознаят ли те, ще те обикнат, няма да бъдат груби с теб.

Ка осъзнаваше, че в Турция вярата в Аллах не предполага среща насаме на индивида с най-висшата идея, с най-великия създател, тук трябваше най-напред да станеш част от дадена общност, от определени среди, и остана разочарован от Мухтар, защото докато говореше за ползата от общността, не пророни и дума за вярата в Аллах, за вярата на отделния индивид. Усети, че го презира за това. Но докато се взираше навън, опрял чело на стъклото, подсъзнателно зададе съвсем друг въпрос:

— Струва ми се, Мухтар, че ако повярвам в Аллах, ти ще останеш разочарован и дори ще ме презреш. Не е ли така?

— Че защо?

— Защото европеизираният, усамотеният, отстраненият от общността вярващ в Аллах те плаши. Защото за теб невярващият, но обвързан с общността човек е по-убедителен от вярващия индивид. Според тебе самотният човек е по-низш, по-некачествен и от невярващия.

— Аз съм твърде самотен — рече Мухтар.

Успя да произнесе думите с такава искреност и убеденост, че Ка изпита към него озлобление и жал. Усети как в мрака на стаята и у него, и у Мухтар се поражда особена, опияняваща доверителност.

— Ама ти пък знаеш ли всъщност защо те плашат подобните на мен, дето пет пъти дневно правят намаз? Защото ти би прегърнал религията и общността, стига други безбожни секуларисти, да речем като мене, се заемат с държавата и търговията. В тази страна, ако човек не повярва в работохолизма на безбожника, който би ръководил справедливо извънрелигиозните дела, търговията и политиката със Запада, не би могъл да отправя спокойно молитвите си към Аллах. Само че не ти си човекът на тази надрелигиозна държава и търговия. Когато пожелаеш, ще те заведа при святия шейх ефенди.

— Полицаите ни май пристигнаха — рече Ка.

През малкото незаскрежени пролуки по стъклото, двамата мълком проследиха как под снега от паркиралата пред входа на пасажа полицейска кола бавно се измъкнаха двама цивилни.

— Ще те помоля нещо — каза Мухтар. — След малко тези мъже ще се качат горе и ще ни отведат. Теб няма да те арестуват, ще снемат показанията ти и ще те пуснат. Ще се прибереш в хотела, собственикът Тургут бей ще те покани на вечеря и ти ще приемеш. Естествено, ще присъстват и любознателните му дъщери. Искам да кажеш нещо на Ипек. Слушаш ли ме? Кажи на Ипек, че бих желал отново да се оженя за нея! Сбърках, като я принуждавах да си покрива главата и да се облича според ислямските канони. Предай й, че вече няма да се държа като тесногръд, ревнив, провинциален съпруг, че съжалявам и се срамувам от насилието, което упражнявах върху нея, докато бяхме женени!

— Ти досега не си ли й го казвал?

— Казвал съм й го, ама каква полза. Най-вероятно не ми вярва, тъй като станах областен председател на Партията на благоденствието. Ти си друг тип човек, идваш от Истанбул, че дори от Германия. На теб ще повярва.

— Ако жена ти ходи с непокрита глава, няма ли да срещнеш затруднения? Нали си областен председател на Партията на благоденствието?

— С помощта на Аллах подир четири дни ще спечеля изборите и ще стана общински кмет — каза Мухтар. — По-важното е да съобщиш на Ипек за моето разкаяние. Сигурно все още ще бъда в ареста. Ще го направиш ли за мен, братко?

— Ще го направя — след кратко колебание отвърна Ка.

Мухтар прегърна Ка и го целуна по двете страни. Ка изпита към него нещо смесено между болка и отвращение и се презря, задето не беше толкова простодушен и откровен като Мухтар.

— Много те моля в Истанбул лично да предадеш на Фахир моето стихотворение — рече Мухтар. — Стихотворението, за което споменах преди малко, казва се „Стълбата“.

Докато в мрака Ка напъхваше листа в джоба си, в стаята нахълтаха трима цивилни; двама от тях стискаха в ръцете си фенерчета. Бяха подготвени и любопитни, ала беше пределно ясно, че са уведомени много добре какво правят тук Мухтар и Ка. Разбра, че са от МИТ. Провериха наново удостоверението му за самоличност и го попитаха по каква работа е в Карс. Ка им отвърна, че идва от Истанбул, за да отрази в „Джумхуриет“ изборите и за да напише материал за самоубилите се жени.

— Самоубиват се, защото такива като вас пишат за тях по истанбулските вестници — рече един от цивилните служители.

— Не, не е заради това — вироглаво отвърна Ка.

— А заради какво?

— Самоубиват се, защото са нещастни.

— И ние сме нещастни, ама не се самоубиваме.

Докато траеше този разговор, те, светейки си с фенерчетата, изпоотвориха шкафовете на Областната партийна централа, измъкнаха чекмеджетата и ги изсипаха върху работната маса — търсеха нещо из папките. Обърнаха наопаки работната маса на Мухтар и я огледаха отдолу — вероятно за оръжие, изтеглиха един от шкафовете и надзърнаха зад него. Държаха се доста по-добре с Ка, отколкото с Мухтар.

— Защо като видяхте, че стрелят по директора, дойдохте тук, а не в полицията?

— Имах среща.

— По какъв въпрос?

— Ние сме стари приятели още от университета — каза с извинителен тон Мухтар. — Жена ми е собственик на хотел „Карпалас“, където е отседнал. Малко преди атентата ми се обадиха тук, в партийната централа, и поискаха среща. Може би агентите са засекли разговора, нали подслушват партийните ни телефони.

— Вие откъде знаете, че подслушваме телефоните ви?

— Извинявам се — отвърна абсолютно спокойно Мухтар. — Не знам, само предполагам. Може би бъркам?

Ка усети, че Мухтар е потиснат и невъзмутим като човек, привикнал да се снижава, когато полицията се държи брутално, да не приема като въпрос на лично достойнство униженията и грубостите от нейна страна, да посреща коравосърдечието на държавата и полицията като нещо естествено, както са например прекъсването на електрическия ток и калните пътища, и изпита уважение към него, тъй като самият той не притежаваше тази полезна способност и гъвкавост.

Дълго претърсваха Областната партийна централа, преобърнаха наопаки шкафове и папки, навързаха с канап част от папките и ги напъхаха в торби, направиха протокол за обиска и после ги качиха на задната седалка на патрулната кола — докато седяха мълком един до друг като виновни деца, Ка откри същата онази потиснатост и в едрите, бели ръце на Мухтар, кротко полегнали връз коленете му като дебели, стари песове. Полицейската кола бавно напредваше по заснежените карски улици, а те мрачно наблюдаваха бледооранжевата светлина, процеждаща се през прозорците с полуоткрехнати пердета на старите арменски къщи, взираха се в едва кретащите по заледените тротоари с найлоновите си торбички старци, в безлюдните, вехти, самотни като призраци къщи. Таблото за обяви пред Народния театър беше облепено с афишите за вечерното представление. Работници все още прокарваха кабела за телевизионното предаване на живо. Една изнервяща заради затворените пътища атмосфера на очакване цареше в автобусното депо.

Полицейската кола напредваше бавно под приказния сняг — на Ка снежинките му се струваха едри, като снежинките в пълните с течност прозрачни играчки, наричани от дечурлигата „снежната фъртуна“. Понеже шофьорът караше внимателно и доста бавно, по време на твърде краткото, седем-осем минутно пътуване, очите им се срещнаха само веднъж и по тъжния, окуражителен поглед на седналия до него Мухтар засрамено проумя, че в Дирекцията по сигурността бит ще бъде Мухтар, а него нямаше и да докоснат — олекна му на душата.

По погледа му, който нямаше да забрави с години, Ка осъзна и друго — приятелят му приема боя, който щеше да изтърпи подир малко, като напълно нормален и справедлив. Въпреки твърдата си убеденост, че след четири дни ще спечели изборите за общински кмет, с този поглед сякаш предварително му искаше прошка за сегашната безропотност и примиреност, този поглед онагледяваше пред Ка спотаеното у Мухтар: „Зная, заслужил съм си боя, който ще изтърпя подир малко, ще се помъча да го преживея, без да наранявам гордостта, породена от упорството ми да живея в този край на света, породена от обладалата ме именно тук страст към властта. Така е, смятам, че стоя много по-ниско от тебе. Но умолявам те, когато впериш очите си в моите, не ме зашлевявай със собствения ми срам.“

Полицейският микробус спря в заснежения вътрешен двор на полицията — не отделиха Ка от Мухтар, ала спрямо двамата се държаха различно. Към Ка се отнасяха като към пристигнал от Истанбул прочут журналист и влиятелна особа, която би могла с някой материал срещу тях да им причини неприятности, отнасяха се като към свидетел, проявил готовност да им сътрудничи. В отношението им към Мухтар имаше нещо пренебрежително от рода на „Пак ли, бе!“, а когато се обръщаха към Ка, поведението им сякаш говореше: „Каква ли пък работа можеш да имаш с подобен тип?“ Ка наивно си беше въобразил, че пренебрежението им към Мухтар показва до каква степен го смятат за малоумник (На теб ли точно ще поверят държавата!) и лапнишаран (Ти първо стани господар на собствения си живот!). Доста по-късно Ка с горчивина щеше да проумее, че причината за това отношение беше съвсем друга.

По някое време отведоха Ка в съседната стая, показаха му към стотина черно-бели снимки от полицейския архив, за да разпознае дребния атентатор, прострелял директора на Педагогическия институт. Това бяха снимки на политически ислямисти от Карс и околността — снимаха ги, дори и ако само веднъж са били проследени от силите на сигурността. Имаше снимки на младежи, на кюрди, на селяци, на безработни, но и на улични търговци, на имам-хатиби17, дори на студенти, на преподаватели и на турци сунити. Сред снимките на младежите, вперили гневни и тъжни погледи в полицейския обектив, разпозна лицата на двама, които срещна през единствения си ден, прекаран в Карс, но не видя смятания от него за по-възрастен и по-дребен атентатор.

Когато се върна в предишната стая, забеляза Мухтар да седи все тъй прегърбен на същата табуретка — с разкървавен нос, с кръвоизлив в окото. Смутен, с няколко неловки движения Мухтар се опита да поприкрие лицето си с кърпа. За миг, в тишината, Ка си представи как Мухтар изживява чувството си на вина заради мизерията и идиотизма на страната си и как се пречиства, благодарение на побоя, който е изтърпял, благодарение на духовната си потиснатост. Два дни по-късно, тъкмо преди да узнае най-злощастната вест в живота си — тогава той бе изпаднал в положението на Мухтар, — Ка си припомни за тези разсъждения, които вече щяха да му изглеждат глупави.

Минута след беглото им споглеждане с Мухтар, отново отведоха Ка в съседната стая за показания. Докато обясняваше как бе прострелян директорът на Педагогическия институт на млад полицай, който записваше показанията му на пишеща машина „Ремингтън“, каквато в детството му, вечер, ползваше и неговият баща адвокат като си носеше работа за вкъщи, Ка си каза, че преди малко му показаха как изглежда Мухтар, за да го сплашат.

Не след дълго го освободиха, ала той все още виждаше пред очите си окървавеното лице на Мухтар, останал в полицията. Преди време полицията в провинциалните градчета не си позволяваше с такава лекота брутално отношение към консерваторите. Все пак Мухтар не членуваше в някоя десноцентристка партия като Отечествената, опитваше се да бъде просто радикален ислямист. Отново осъзна, че за положението на Мухтар вина има и нещо, свързано с индивидуалността му. Дълго вървя под снега, после приседна на един дувар в долната част на булевард „Орду“ и докато наблюдаваше децата, спускащи се с шейни по заснежения склон, осветен от уличните лампи, изпуши цигара. Бе уморен от мизерията и жестокостта, на които бе станал свидетел през деня, ала в душата му трептеше надеждата, че любовта на Ипек би го дарила със съвсем нов живот.

Сетне, докато вървеше под снега, се озова на тротоара срещу сладкарница „Йени хаят“. Пред строшените й прозорци премигваше синята лампа на полицейския автомобил, някаква приятна светлина озаряваше и струпалата се тълпа, зяпаща полицаите в сладкарницата, и сипещия се с божествено търпение сняг. Ка се шмугна в навалицата и забеляза как полицаите все още разпитваха възрастния сервитьор.

— Вие ли сте поетът Ка? — Някой побутна плахо Ка по рамото — младеж с детинско лице и големи зелени очи. — Казвам се Неджип. Знам, че сте пристигнали в Карс, за да напишете за „Джумхуриет“ материал за изборите и за самоубилите се момичета и че сте се срещнали с доста различни общности. Само че в Карс има и друга една важна личност, която трябва да видите.

— За кого става дума?

— Да се дръпнем встрани.

На Ка му допадна загадъчността, излъчвана от младока. Оттеглиха се пред модерна лавка, върху която бе изписано: „Световно прочут шербет и салеп“.

— Позволено ми е да ви разкрия кой е човекът, с когото трябва да се видите, само ако приемете.

— Как да приема, като не знам за кого става дума?

— Прав сте — рече Неджип. — Но този човек се укрива. Не мога да ви кажа от кого и защо се укрива, докато не приемете да се видите с него.

— Добре, приемам — отвърна Ка. И добави с тон, подходящ повече за комикс: — Надявам се това да не е някаква клопка.

— Ако не се доверявате на хората, нищо няма да постигнете в живота — отвърна Неджип също с тон, подходящ повече за комикс.

— Вярвам ви — отвърна Ка. — Кой е човекът, когото трябва да видя?

— След като научите името му, ще го видите. Не трябва обаче да издавате тайната му квартира. Помислете си още веднъж. Да ви кажа ли кой е?

— Да — отвърна Ка. — Доверете ми се и вие.

— Наричат този човек Тъмносиния — каза Неджип развълнувано, сякаш изричаше името на легендарен герой. Понеже Ка не реагира, той остана разочарован. — Изобщо ли не сте чували за него в Германия? Тук той е много популярен.

— Знам — отвърна Ка с успокояващ атмосферата глас. — Готов съм да се срещна с него.

— Аз обаче не знам къде е той. В живота си никога не съм го виждал.

За миг се изгледаха подозрително и се усмихнаха.

— Друг ще те заведе при Тъмносиния. Моята задача е да те запозная с човека, който ще те отведе при него.

Заслизаха заедно по булевард „Кючюк Кязъмбей“ между предизборни знамена и плакати. В нервните, детински движения на младежа, в слабичкото му тяло долови нещо, което му напомни собствената му младост и изпита благоразположение към него. Усети се как дори се опитва да погледне на света през очите на Неджип.

— Какво сте чули за Тъмносиния в Германия? — попита той.

— Чел съм в турските вестници, че е активист на политическия ислям. И други лоши неща съм чел за него.

— Политически ислямист е име, с което европейците и секуларистката преса наричат мюсюлманите, готови да воюват за вярата си — нетърпеливо го прекъсна Неджип. — Вие сте секуларист, но, умолявам ви, не се подлъгвайте по лъжите, които бълва за него секуларистката преса. Той никого не е убил. Нито в Босна, където отиде да защитава нашите мюсюлмански братя, нито в Грозни, където го осакати руска бомба — спря Ка на един ъгъл. — Отсреща има книжарница, „Теблиг“. На последователите18 е, но всички ислямисти в Карс се срещат там. Полицията го знае. Между щандовете щъкат агенти. Аз уча в кораническия лицей. Забранено ни е да влизаме там, получаваме дисциплинарни наказания, но ще съобщя вътре за теб. След три минути оттам ще излезе брадат, висок младеж с алено таке. Последвай го. Щом изминете две преки, и ако не ви е последвал цивилен полицай, той ще се приближи до теб и ще те отведе на нужното място. Разбра ли? Аллах да ти е на помощ.

Неджип мигновено изчезна в гъстия сняг. Ка усети в душата си обич към него.