Сняг

21Само че аз никого не мога да разпознаяКа в студените и страшни помещения

Бяха изпратили един от ония стари, излезли вече от употреба дори в Турция военни камиони да отведе Ка. Цивилният млад мъж с орлов нос и бяла кожа, дошъл да го вземе от хотелското фоайе, го настани отпред в кабината, по средата, а самият той зае мястото до вратата. Като че Ка се канеше да я отвори и да побегне. Бе се отнесъл вежливо с Ка, нарече го „господине“ и Ка си направи извода, че не ще да е цивилен полицай, а офицер от МИТ и вероятно не ще се държи зле с него.

Преминаха бавно по абсолютно обезлюдените и абсолютно бели улици на града. Шофьорското място, по-скоро поукрасено с две-три нефункциониращи стрелки по таблото бе доста издигнато, та Ка успяваше да види вътрешността на къщите през тук-там дръпнатите пердета. Телевизорите навсякъде бяха включени, ала повечето карсци, затваряйки се в себе си, бяха спуснали пердетата. Изяществото на изникналите като от сън улици, които му се откриваха след всеки мах на чистачките, едва насмогващи да изчистят предното стъкло от снега, изяществото на старите руски къщи в балтийски стил и на заснежените върби, наведе Ка на мисълта, че се придвижват из улиците на съвсем друг град, а шофьорът и мъжът с орловия нос са като омагьосани.

Спряха пред Дирекцията по сигурността и побързаха да влязат, понеже ужасно се намръзнаха в камиона. В сравнение с вчера, вътре се оказа многолюдно и оживено. Цареше атмосфера на особен хаос и суматоха, характерни за местата, където работят заедно много турци. Ка съзря някакво сходство с коридорите на съда, с входовете на стадионите, с автогарите. Но наоколо витаеше атмосфера на ужас и смърт, каквато се усеща в миришещите на йодна тинктура болници. Мисълта, че нейде съвсем наблизо измъчват някого, препълни душата му с чувството за вина, или по-скоро със страх.

Качвайки наново изкатерените вчера с Мухтар стъпала, Ка инстинктивно се постара да се държи като действащите тук особи и да възприеме тяхното спокойствие. През отворените врати долови ускореното потракване на пишещите машини, говоренето на висок глас по радиотелефоните, подвикванията към момчето, разнасящо чай. На пейките край вратите видя заключените с белезници един за друг раздърпани, с насинени лица младежи, очакващи реда си за разпит — постара се да не среща очите им.

Въведоха го в помещение, подобно на онова, в което седяха вчера с Мухтар, казаха му, че може би тоя път ще успее да идентифицира сред задържаните ученици ислямисти убиеца на директора на Педагогическия институт, въпреки многократното му изявление, че не е видял лицето му и не е успял да го разпознае сред снимките. Дойде му наум, че след „революцията“ полицията вероятно е под разпореждането на МИТ и че между двамата служители ще да е възникнал някакъв спор.

Кръглолик агент от разузнаването запита Ка къде е бил вчера към шестнайсет часа.

В миг лицето на Ка стана пепеляво.

— Казаха ми, че ще бъде добре, ако посетя шейх Саадеттин ефенди — започна Ка, но кръглоликият го прекъсна:

— Не, преди това.

Мълчанието на Ка подсети агента за неговата среща с Тъмносиния. Всъщност той знаеше всичко, само се преструваше на измъчен, та да сконфузи Ка. Ка пък се постара да приеме това като израз на добронамереност. Да беше редови полицейски комисар, щеше да подчертае как Ка е премълчал за тази си среща, щеше да му го изтъкне открито, перчейки се, че полицията знае всичко.

Кръглоликият агент от разузнаването с извинителен тон разясни на Ка какъв необуздан терорист е Тъмносиния, какъв заговорник и заклет враг на републиката е тоя храненик на Иран. Беше абсолютно категоричен, че е убил телевизионен водещ, тъй че имаше заповед да го арестува. Тъмносиния обикалял цяла Турция и подбуждал фундаменталистите.

— Кой ви уреди срещата с него?

— Ученик от кораническия лицей. Не му зная името — отвърна Ка.

— А сега се постарайте да го разпознаете — рече кръглоликият агент. — Вглеждайте се внимателно, ще гледате през прозорчетата за наблюдение по вратите на килиите. Не се бойте, никой няма да ви познае.

Поведоха Ка по широко стълбище надолу. Преди повече от сто години тази изящна дълга сграда е била болница към арменски вакъф28 и това помещение било разделено на склад за дърва и на стая за прислугата. По-късно, през 40-те, държавата превърнала сградата в лицей, съборила стените в сутерена и го превърнала в столова. Немалко карски младежи, които през следващите години щяха да станат марксисти, врагове на Запада, именно тук бяха глътнали първите в живота си хапчета рибено масло (само от миризмата му им се повдигало) с айран от сухо мляко, всичкото това изпратено им от УНИЦЕФ. Сега част от същия сутерен представляваше коридор, към който се отваряха вратите на четири малки килии.

Един досетлив полицай предвидливо бе наложил върху главата на Ка офицерска фуражка. Агентът с орловия нос от МИТ, който бе взел Ка от хотела, с тон на познавач изрече: „Плашат се от офицерската фуражка.“

Щом приближиха първата врата вдясно, полицаят с рязко движение отвори прозорчето върху желязната врата на килията и с все сила извика: „Я внимавай, командирът!“ Ка надникна през голямото колкото човешка длан прозорче.

В килия с размерите на широка постеля зърна петима души. Може да бяха и повече — сливаха се в една обща маса. Бяха се притиснали до отсрещната мръсна стена и понеже не бяха ходили войници, заетата от тях основна войнишка стойка бе съвсем неумела, бяха притворили очи, сякаш предварително ги бяха обучили на ужаса. (На Ка му се стори, че през полупритворените си клепачи някои го оглеждат.) Макар от „революцията“ да бяха минали едва единайсет часа, те бяха вече подстригани нула номер, а лицата и очите им бяха подути от бой. В килията беше по-светло, отколкото в коридора, но според Ка момчетата си приличаха до едно. Душата му се изпълни с болка, страх и срам. Зарадва се, че не зърна сред тях Неджип.

Когато агентът с орловия нос от МИТ се убеди, че и на второто, и на третото прозорче Ка не успява да разпознае никого, каза:

— Няма от какво да се боите. И без туй като отворят пътищата, си заминавате.

— Само че аз никого не мога да разпозная — рече Ка с някакво плахо упорство.

Разпозна няколко души по-късно: много добре си спомняше как единият подхвърляше разни лафчета към сцената, когато там се изявяваше Фунда Есер, а пък другият непрестанно скандираше лозунги. Ако ги натопи, помисли си той, ще е ясно, че желае да сътрудничи на полицията, тъй че по-късно, види ли Неджип, ще му е по-лесно да отрече, че го познава (все пак вината на момчетата не беше сериозна).

Не натопи обаче никого. Младеж с окървавено лице в една от килиите се примоли: „Умолявам ви, командире, не казвайте на майките ни.“

Вероятно, обзети от революционна превъзбуда, бяха налагали тези младежи не с някакви помощни средства, а единствено с юмруци и ботуши. И в последната килия Ка не откри човек, който да прилича на убиеца на директора на Педагогическия институт. Успокои се, когато и там не зърна Неджип.

Горе Ка проумя — кръглоликият мъж и онези, които му нареждаха, бяха твърдо решени да представят пред жителите на Карс като успех на революцията залавянето на убиеца на директора на Педагогическия институт и дори неговото обесване. Сега в стаята завари някакъв пенсиониран майор. Мъжът, пренебрегвайки заповедта да не се излиза на улицата, бе успял да се добере до Дирекцията по сигурността и настояваше да освободят арестувания му племенник. Помоли да не го подлагат на прекалени мъчения, понеже младият му роднина „не е разгневен на обществото“, разправи, че бедната му майка го записала в кораническия лицей само защото повярвала на лъжата, че държавата раздава безплатно вълнени палта и сака на всички учащи се; всъщност цялата фамилия подкрепяла Републиката и Ататюрк. Кръглоликият мъж прекъсна тирадата на пенсионирания майор.

— Майоре, тук никой с никого не се отнася зле — каза той, придърпвайки Ка настрана: — Убиецът и хората на Тъмносиния (Ка подразбра: той предполага, че престъпникът е от неговите хора) вероятно са сред задържаните във Ветеринарния факултет.

Ето защо Ка и мъжът с орловия нос, дето го взе от хотела, се качиха пак на същия военен камион. Изяществото на безлюдните улици, възможността най-сетне да се измъкне от Дирекцията по сигурността и удоволствието от цигарата бяха достатъчна причина Ка да се усеща щастлив по времена пътуването. Някаква частица от разума му тайно приветстваше военния преврат, тъй като страната нямаше да мине в ръцете на фундаменталистите. И за да доуспокои съвестта си, се закле да не се съюзява с военните и с полицията. В следващия миг обаче в главата му мощно и невероятно оптимистично нахлу ново стихотворение и Ка тутакси запита агента с орловия нос от МИТ:

— Дали ще може да се отбием в някоя чайна?

Повечето от срещащите се на всяка крачка чайни, обикновено претъпкани с безработни, сега бяха затворени, ала на улица „Канал“ забелязаха, че в една чайна вече подготвят чая, стараейки се да не привличат вниманието на спрелия наблизо военен камион. Вътре, освен чирака, очакващ да отмине часа за забраната, в един ъгъл се бяха настанили и трима младежи. Щом забелязаха влизащите през вратата офицер с фуражка и някакъв цивилен, те застинаха.

Мъжът с орловия нос мигом измъкна изпод палтото си пистолет и с професионален жест, предизвикал възхищението на Ка, притисна младежите до стената, на която висеше грамаден фотос с швейцарски пейзаж, обискира ги и им иззе личните карти. Ка реши, че работата едва ли ще вземе сериозен обрат, на секундата се настани на маса до негорящата печка и започна припряно да записва стихотворението.

Оснежените карски улици даваха начало на стихотворението, което по-късно щеше да озаглави „Улици от сънищата“, ала в тези трийсет и шест стиха се мяркаха и старите истанбулски улици, и улиците на призрачния, останал от арменците град Ани, и улиците на безлюдните, страховити и приказни градове от сънищата на Ка.

Щом привърши стихотворението, Ка забеляза как подир тазсутрешния певец върху черно-белия телевизионен екран вече се е настанила революцията от Народния театър. Вратарят Вурал разправяше за любовните си авантюри и за пропуснатите от него голове, значи двайсет минути по-късно можеше да чуе как самият той чете стиховете си. На Ка му се щеше да си припомни забравеното, незаписано в бележника стихотворение.

През задната врата на чайната влязоха още четирима — агентът от МИТ с орловия нос насочи пистолета си към тях и ги подреди край стената. Кюрдът, който приготвяше чая и наричаше агента от МИТ „Командире мой“ заобяснява, че хората не са нарушили забраната да се излиза на улицата, понеже са минали през двора в градината.

Агентът от МИТ интуитивно реши да провери истинността на думите му. Единият от мъжете, който си нямаше лична карта, трепереше най-видимо. Агентът от МИТ поиска тъкмо той да го отведе по обратния път до дома си. Подпрените на стената младежи повери на извикания шофьор. Ка прибра бележника в джоба си и тръгна подире им — през задната врата на чайната излязоха в заснежен двор, прескочиха ниска ограда, изкачиха три заледени стъпала и съпроводени от лая на вързаното на синджир куче, влязоха в мазето на порутена, небоядисана бетонна постройка, подобна на повечето къщи в Карс. Миришеше на мръсни въглища и на сън. Вървящият отпред мъж се приближи към един кът, оформен с празни кашони и сандъци от зеленчуци край бучащия котел на парната инсталация: Ка видя извънредно красива бледолика млада жена, която спеше върху вехта постеля, и деликатно се извърна. Тогава мъжът с неустановената самоличност подаде един паспорт на агента с орловия нос от МИТ, ала заради боботенето на котела Ка не успя да чуе какво си говорят, и все пак забеляза как в полумрака мъжът извади и втори паспорт.

Бяха семейство грузинци, дошли в Турция да припечелят малко пари. Като се върнаха в чайната, безработните младежи, наредени край стената — агентът от МИТ вече им бе върнал личните карти, — начаса захванаха да се оплакват от грузинците: жената била туберкулозна, ама проституирала, спяла със слизащите в града собственици на мандри и с търговците на кожи. Мъжът й, също като останалите грузинци, приемал да работи за половин надница и лишавал турците от работа, която и тъй и тъй се намирала веднъж на четирийсет години. Толкова били бедни и стиснати, че не давали пари дори за хотел, пробутвали по пет долара месечно на прислужника в Управлението на водите и живеели в това жилище-казан. Говореше се, че когато се върнели в родината си, щели да си купят дом и нямало да пипнат работа до края на живота си. Кашоните им били пълни с евтини кожени изделия, които щели да разпродават в Тифлис. Били на два пъти гонени извън пределите на страната, ала намирали начин и пак се връщали у „дома си“, в квартирата-котел. Вземащите подкупи полицаи така и не успели да прочистят тия микроби, ала военната власт в Карс трябвало най-сетне да ги прочисти.

Докато гостите на собственика на чайната си пиеха чая, който той им поднесе с огромно удоволствие, безработните младежи, окуражени от агента на МИТ с орловия нос, се попримъкнаха притеснено на неговата маса и му заобясняваха колко са чакали военния преврат, като не пропуснаха да му пожелаят успех, оплакаха се от продажните политикани и разказаха сума ти клюки, които направо си бяха доноси: за клането на контрабанден добитък, за далаверите в товарния склад, който бил монопол на държавата, за канала, по който в тирове за месо се прекарвали и се настанявали в бараки бегълци от Армения, понеже били евтина работна ръка — вършели го определени предприемачи, — за неизплащането на отработените надници на работниците от страна на някои работодатели… Тези безработни младежи май не правеха никаква разлика между предприетото от „военния преврат“ срещу кюрдските националисти и срещу „ислямистите“, които бяха на път да спечелят общинските избори. Държаха се тъй, сякаш случващото се от снощи в Карс тутакси ще сложи край на безработицата и безнравствеността и за тях от утре нататък ще има работа.

Във военния камион по някое време на Ка му се стори, че агентът с орловия нос от МИТ е извадил паспорта на грузинката и оглежда снимката й. Изпита странно вълнение и срам.

Още с влизането си в сградата на Ветеринарния факултет, Ка осъзна, че тук положението е по-тежко, отколкото в Дирекцията по сигурността. Пристъпвайки из коридорите на леденостудената сграда, Ка проумя, че тук никой не разполага с абсолютно никакво време да съчувства другиму. Довели бяха кюрдски националисти, паднали в лапите им леви терористи, известни с гръмките си изявления и с взривените тук и там бомби, както и всички, включени в списъците на МИТ като техни съмишленици. Полицаи, военни и прокурори разпитваха участниците в съвместните действия на тия групи и помагачите на кюрдската гериля да проникне от планината в града с къде-къде по-сурови и безмилостни методи от онези, които се прилагаха към заподозрените политически ислямисти.

Висок, едър полицай грижливо подхвана Ка за ръката, сякаш помагаше на трудно придвижващ се старец, и го разведе из три от учебните стаи, където се извършваха ужасии. Ще се постарая да не се спирам обстойно върху видяното от моя приятел в тези помещения — от своя страна и той бе постъпил по същия начин в своите записки в бележника.

Щом влязъл в първото учебно помещение, Ка за няколко секунди огледал състоянието на заподозрените и най-напред си рекъл, че пътят на човека в тоя свят е прекалено кратък. Загледан във вече разпитаните заподозрени, пред очите му, като в сън, оживяха представи и копнежи, свързани с други епохи, древни цивилизации и непосетени страни. И Ка, и присъстващите в стаята дълбоко в душите си усещаха, че отреденият им живот е стигнал своето дъно и се е разтопил като свещ. В бележника си Ка щеше да нарече това помещение „жълтото“.

Във втората учебна стая у Ка се пробудило усещането за мимолетност. Срещайки погледите на неколцина мъже, той се досетил, че ги е виждал в една чайна предния ден, докато обикалял града, и виновно отместил погледа си. Сега чувстваше, че те пребивават в някаква далечна страна от сънищата.

В третата учебна стая сред стенанията, сълзите и дълбоката тишина, нарастваща в душата му, Ка осъзна, че една всезнаеща сила, която не ще ни разкрие познанието си, превръща земния ни живот в страдание. Бе се постарал да не срещне ничий поглед. Гледаше, ала различаваше не хората пред себе си, а един-единствен цвят в представите си. И понеже този цвят твърде много напомняше на червения, щеше да нарече това помещение „червеното“. Тук се бяха обединили в едно цяло усещанията и от двете стаи — че животът е мимолетен, а човекът е обвиняем. Въпреки ужасяващата гледка, Ка се беше поуспокоил.

Не успя да разпознае никого и във Ветеринарния факултет — предположи, че това ще предизвика подозрение и недоверие. Отсъствието на Неджип сред заподозрените дотолкова го беше успокоило, че когато мъжът с орловия нос пожела като за последно Ка, с разпознавателна цел, да огледа телата в моргата на Социално-осигурителната болница, Ка беше пожелал същото миг преди това.

В моргата, намираща се в сутерена на болницата, за първи път показаха на Ка труповете на най-съмнителните лица. Единият труп бе на скандиращия лозунги активист, улучен от три куршума по време на втория залп. Ала Ка изобщо не го познаваше. Бе се приближил до трупа предпазливо и бе го погледнал почтително и напрегнато, сякаш го поздравяваше. Второто тяло, като че зъзнещо върху студения мрамор, бе на дребничък старец. След като куршумът пръснал лявото му око, от изтеклата кръв то се беше превърнало в тъмна дупка. Показаха му дребничкия старец, понеже полицията все още не беше установила, че човекът е дошъл от Трабзон, за да види внука си, отбиващ своята военна служба. Приближавайки се към третия труп, Ка, изпълнен с надежда, си представяше как подир малко ще се види с Ипек. И този труп бе с простреляно око. Мисълта за бедата, сполетяла лежащите в моргата, го връхлетя тъкмо тогава. Надвеси се и щом зърна отблизо бялото лице на младежа, нещо се сгромоляса в душата му.

Неджип. Неговото детинско лице. Неговите издадени напред устни като на вечно задаващо въпросите си хлапе. Ка усети студа и безмълвието на болницата. Неговите младежки пъпки. Неговият гърбав нос. Неговото ученическо сако. На Ка му се стори, че всеки миг ще се разплаче и това го смути. Смут, който така го смрази, че сълзите не потекоха. По средата на челото, там, дето преди дванайсет часа бе положил своята длан, зееше дупка от куршум. Не бледосинкавата белота на лицето му подсказваше, че е мъртъв, а изопнатото му като талпа тяло. Ка усети прилив на благодарност от това, че е жив. Което го разграничи от Неджип. Приведе се над него, освободи скръстените си на гърба ръце, хвана раменете на Неджип и го целуна по бузите. Те бяха студени, ала не и вкочанени. Зеленото на единственото полуотворено око на Неджип се взираше в Ка. Съвзе се и обясни на мъжа с орловия нос, че вчера този негов „приятел“ го спрял на улицата, казал му, че пише научнофантастичен роман и после го отвел при Тъмносиния. А го целунал, защото този „младеж“ имал невероятно чисто сърце.