Сняг

37Единственият текст тази вечер ще е косата на КадифеПодготовката за последната пиеса

Бях загатнал, че Ка е от хората, които се боят от щастието, за да не страдат евентуално после. Знаем, по тази причина той се чувстваше по-щастлив, вярвайки, че не ще изгуби щастието си, отколкото в мига, когато го изживяваше. На връщане към хотел „Карпалас“, след като придружен от двамата си охранители напусна ракиената трапеза на Сунай, Ка бе щастлив, защото все още вярваше, че всичко върви както трябва и скоро отново ще види Ипек, ала в душата му мощно се надигаше страхът да не би да изгуби щастието си. Ето защо, когато споменавам стихотворението, написано от приятеля ми в хотелската стая около петнайсет часа в четвъртък, не бива да забравям тези две състояния на душата му. Ка бе озаглавил творбата си „Кучето“, имайки предвид черното като антрацит куче, което на връщане от шивашкото ателие срещна повторно. Бе влязъл в стаята си четири минути след срещата с кучето и бе написал стихотворението под влияние на плъзналото като отрова по тялото му любовно страдание, породено от очакването на голямото щастие и страхът да не го изгуби. В стихотворението се долавяха отгласи от детския му страх от кучетата, от онова белезникаво куче, подгонило го, когато бил шестгодишен в парка на Мечка, от приятеля му от ужасната махала, дето насъсквал кучето си срещу всеки случаен минувач. След време Ка бе изтълкувал страха си от кучетата като наказание за щастливите часове от детството. Занимаваше го обаче следният парадокс: из междууличните пространства човек изживяваше мачовете, брането на черници, разиграването на измъкнатите от дъвките снимки на футболни звезди като удоволствия и тези междуулични пространства ставаха още по-магнетични заради кучетата, които ги превръщаха в същински ад.

Около седем-осем минути след като научи, че Ка се е върнал в хотела, Ипек се качи в стаята му. За Ка този срок бе доста разумен, по-кратък от времето, през което се колебаеше дали да изпрати съобщение на Ипек, защото не бе сигурен знае ли тя за неговото завръщане и се усети щастлив, че се срещат без да си мисли, че тя закъснява или че е решила да го напусне. Пък и изразът на лицето й говореше за щастие, което не може да бъде сломено лесно. Ка й съобщи, че нещата вървят както трябва и тя каза същото на Ка. Малко след като Ипек спря да го разпитва, Ка я уведоми, че съвсем скоро ще освободят Тъмносиния. Ипек остана доволна и от това, както и от всичко останало. Като прекомерно щастлива двойка, отдала се на егоистичния страх да не би чуждите страдания и злощастия да съсипят собственото им щастие, те не се задоволиха единствено с вярата, че всичко влиза в своите релси, а най-безсрамно усетиха, че тутакси са готови да забравят десетките страдания и пролятата кръв, за да не бъде засенчено тяхното щастие. Прегръщаха се, целуваха се нетърпеливо, но не се любиха. Ка каза на Ипек, че в Истанбул ще й извади немска виза за ден, че има познат в консулството, че не е задължително заради визата да се оженят веднага, че могат да се оженят и във Франкфурт или когато решат. Обсъдиха как Тургут бей и Кадифе ще уредят тукашните си дела и как ще пристигнат във Франкфурт, и в кой хотел биха могли да отседнат. Толкова се размечтаха, че със замаяни глави и с глад за безмерно щастие, заобсъждаха подробности, за които бе дори неудобно да се мисли; Ипек му каза за политическите възгледи на баща си, за опасенията си, че някой, ей така, за отмъщение, би могъл да хвърли граната, и че Ка изобщо не бива да излиза на улицата; дадоха си дума как заедно ще заминат с първото транспортно средство, потеглило от града. И как, държейки ръцете си, щяха да съзерцават заедно през стъклото заснежените планински пътища.

Ипек му съобщи, че е започнала да си стяга куфара. Ка и каза, че няма нужда да взема нищо, Ипек обаче имаше тъй много вещи, които от детството си насам носеше навсякъде със себе си, че щеше да чувства липсата им, ако те са далеч от нея. Докато Ка, изправен до прозореца, наблюдаваше снежната улица (кучето, източник на вдъхновение за стихотворението му ту се появявало, ту изчезвало), Ипек, по негово настояване, изброи някои от вещите, с които не би могла да се раздели: ръчният часовник-играчка — в Истанбул майка им подарила по един на дъщерите си, — който придобил много по-голяма стойност за нея, след като Кадифе изгубила своя; пуловерът от висококачествена ангорска вълна с леденосинкав цвят, който тя не бе обличала в Карс, понеже прилепвал плътно по тялото й — някога вуйчо й, сега покойник, й го донесъл от Германия; извезаната със сребърни нишки покривка за маса, приготвена от майка й за чеиза на Ипек — още при първото й застилане на масата Мухтар я лекьосал с рачел и Ипек никога повече не я извадила; колекцията й от седемнайсет стъклени „патрончета“ от алкохолни напитки и парфюми, която първоначално трупала съвсем безцелно, а по-късно взела да възприема като амулет против уроки — нямаше как да се откаже и от нея; снимките, на които бе с майка си и баща си като малка (в онзи миг и Ка пожелал да ги види); кадифената черна вечерна рокля, която купили с Мухтар в Истанбул, ала заради прекалено разголения й гръб, той й позволявал да я облича единствено вкъщи и ръчно извезания по краищата сатенен шал, който купила по настояване на Мухтар, за да прикрива с него голямото деколте на роклята; велурените обувки, така и необути в Карс, за да не се съсипят от калта и огърлицата от едри ясписи, която му показа, понеже беше у нея.

Не си мислете, че се отклонявам от темата, ако спомена как четири години подир този ден, на дадената от карския общински кмет вечеря, Ипек седеше точно срещу мен и носеше на шията си нанизаните върху сатенен шнур ясписи. Тъкмо напротив, едва сега навлизаме в сърцевината на темата: Ипек бе невероятно красива, толкова, колкото не можем да си представим нито аз, нито вие, които с моето посредничество следите развоя на тази история. За първи път я виждах срещу себе си на въпросната вечеря и душата ми бе връхлетяна от ревност и от почуда, умът ми се обърка. Разпокъсаната история за изчезналата поетична книга на моя приятел за миг пред очите ми се превърна в абсолютно различна, озарена от дълбока страст история. Вероятно в онзи разтърсващ момент съм решил да напиша романа, който държите в ръцете си. Но тогава душата ми нямаше и представа за това ми решение, а аз поемах към пространства, завладени от невероятната прелест на Ипек. Безизходното, пагубно и неправдоподобно чувство, което обзема човек, когато се намира пред красива жена, бе пронизало цялото ми тяло. Идеално разбирах преструвките на сътрапезниците, желанието на карсци да разменят някоя и друг дума с пристигналия от Истанбул писател или да поклюкарстват по този повод — всъщност те целяха да прикрият от мен и от тях самите, че единствената и основна тема на празнословието им бе красотата на Ипек. Дълбока ревност разяждаше душата ми, тревожех се тя да не се превърне в любов: като мъртвия си приятел и аз копнеех да изживея една, макар и кратка любов с такава красива жена! Моята необяснима вътрешна убеденост, че последните години от живота на Ка са отишли напразно, в този миг се бе претворила в мисълта, че „човек може да спечели любовта на такава жена, само ако притежава дълбоката духовност на Ка!“. Можех ли да убедя Ипек и да я отведа в Истанбул? Да й кажа, че ще се оженим или че ще бъде моята тайна любима, чак дордето всичко се разруши, но че, така или иначе, ще умра заедно с нея! Имаше широко решително чело, големи замъглени очи, изящни устни, досущ като на Мелинда, по които не можех да не се прехласвам… Какво ли си мисли за мен? Дали изобщо са си говорили с Ка за мен? Бе грабнала сърцето и ума ми, преди да съм изпил дори чаша ракия. За миг мярнах отправените към мен страстни погледи на Кадифе, седнала малко по-нататък. Но да се върнем към моята история.

Та застанал до прозореца, Ка бе взел огърлицата от яспис, бе я сложил на шията на Ипек, бе я целунал нежно и бе заповтарял безмислено колко щастливи ще бъдат в Германия. Тъкмо в този момент Ипек зърна влизащия забързано през дворната порта Фазъл. Тя поизчака малко, спусна се долу и срещна сестра си пред вратата на кухнята: вероятно там Кадифе ще трябва да й е съобщила радостната вест, че Тъмносиния е вече на свобода. Двете сестри се оттеглиха в стаята си. Какво са си говорили и какво са правили там не знам. В горната стая Ка бе тъй завладян от новото си стихотворение и от щастието си, към което вече бе почнал да изпитва доверие, че за първи път не го заинтересува движението на двете сестри из хотела.

По-късно от документацията на метеоролозите научих, че тогава времето омекнало осезаемо. Слънцето цял ден разтапяло провесените от стрехи и клони ледени висулки, но още преди да се стъмни, в града се разнесли слухове, че през нощта ще отворят пътищата и ще бъде турен край на театралната революция. Подир години, хора, които още не бяха забравили подробностите около онези събития, ме уведомиха, че тъкмо тогава телевизия „Серхат Карс“ започнала да приканва карсци да гледат вечерта новата пиеса, която щяла да бъде изиграна от трупата на Сунай Заим в Народния театър. Понеже се предполагало, че кървавите спомени от преди два дни ще отблъснат карсци от новата пиеса, най-популярният млад телевизионен водещ Хакан Йозге неведнъж съобщил, че не ще бъдат позволени никакви безчинства по отношение зрителите, че силите на сигурността, охранявайки сцената, ще вземат нужните мерки, че билети няма да бъдат късани и карсци, заедно с целите си семейства, ще могат да видят една поучителна пиеса, това обаче не произвело в града друг ефект, освен нарастване на страха и ранно обезлюдяване на улиците. Всички предусещали, че в Народния театър отново ще има и жестокост, и безразсъдство, и като изключим тълпата от безумци, които на всяка цена искали да станат свидетели на събитията (тук трябва да отбележим, без да го подценяваме, че тази тълпа се състояла от безработни младежи, от склонни към насилие объркани левичари, от маниаци, жадуващи да видят как се убива човек, от старци с протези и от ататюркисти, прехласващи се отдавна от телевизионните изяви на Сунай), останалите карсци предпочитали да гледат по телевизията представлението, което според съобщенията щяло да бъде предавано на живо. Някъде в тия часове Сунай и полковник Осман Нури Чолак се срещнали отново и притеснявайки се да не би вечерта Народният театър да остане празен, се разпоредили да бъдат докарани с военни камиони учениците от кораническия лицей, а така също да бъдат заставени да дойдат в сградата на театъра прилично облечени в сака и с вратовръзки определен брой ученици и чиновници от лицеите, от дома на учителите и от държавните учреждения.

Онези, които бяха видели Сунай след това, станали свидетели как в прашна стаичка на шивашкото ателие, той се проснал като мъртвец върху камарите платове и хартия, върху празните кашони. Направил го не защото бил пиян, а защото вярвал, че меките постели увреждат тялото, пък и имал дългогодишния навик преди важни представления да се просва върху твърд и груб дюшек, за да поспи. Преди да се унесе, той на висок глас обсъдил с жена си текста на пиесата, още не бил стигнал до окончателния й вариант, после я изпратил с военен камион в хотел „Карпалас“, та същият камион да вземе Кадифе и репетициите да започнат.

Трябва да спомена, че още с влизането си в хотел „Карпалас“, Фунда Есер веднага се качи в стаята на двете сестри с вид на познаваща целия свят като свой собствен дом господарка и с талант, къде по-неподражаем извън сцената, подхвана интимен женски разговор със звънливо гласче. Сърцето и очите й бяха насочени, естествено, към кристалната красота на Ипек, ала умът й бе обсебен от тазвечерната роля на Кадифе. Стигам до извода, че нейната преценка на ролята е била провокирана от значимостта, която съпругът й е придавал на тази роля. Защото двайсет години Фунда Есер изпълняваше из Анадол ролите на кротки, изнасилени жени и се качваше на сцената с една-единствена цел: заемайки позата на жертва, да предизвика сексуалността на мъжете! Вероятно не може да се твърди, че напълно е проумявала ататюркските, просветителски роли, които е изпълнявала, тъй като интерпретираше женитбата, развода, покриването или откриването на главата само като инструменти, чрез които жената е сведена до своето подчинено, но и притегателно състояние, ала всъщност и мъжете писатели, създаващи тези стереотипни роли, не притежаваха по-задълбочени и префинени идеи от нейните по въпроса за еротичността и обществените задължения на литературните герои. Фунда Есер инстинктивно допълваше живота си извън сцената с чувственост, каквато мъжете писатели рядко предвиждат за женските роли. Впрочем, малко след влизането си в стаята, тя предложи на Кадифе да открие прекрасните си коси и да порепетират за вечерното представление. Когато Кадифе, без много да се помайва, си откри косата, Фунда Есер първо ахна, сетне възкликна, че косата й е невероятно лъскава и изпълнена с живот и че не може да откъсне очи от нея. Накара Кадифе да седне пред огледалото и докато разресваше със слюдения, имитиращ слонова кост гребен дългите й коси, Фунда Есер поясни, че най-същественото в театъра не са думите, а образите. „Остави косата си сама да говори, нека влуди мъжете!“ — каза тя, целуна косите на обърканата Кадифе и започна да я успокоява. Бе достатъчно проницателна да забележи как целувчицата й раздвижи тайните семена на злото в душата на Кадифе, а и достатъчно опитна, за да привлече към тази игра и Ипек: извади от чантата си бутилчица с коняк и взе да пълни донесените от Захиде чаени чаши. Когато Кадифе й отказа, тя я предизвика с думите „Ама тази вечер ще си откриеш главата, нали!“. Кадифе се разплака, а Фунда Есер настойчиво заобсипва с целувчици бузите, шията и ръцете й. Сетне, за да поразвесели сестрите изпълни „Тирада на невинната стюардеса“, неизвестно творение на Сунай, ала вместо да се развеселят, те се натъжиха. Когато Кадифе каза „искам да поработя върху текста“, Фунда Есер отвърна, че единственият текст тази вечер ще е блясъкът на дългата фантастична коса на Кадифе, която мъжете щели да гледат с възхита. И по-важното, че от ревност и любов дори жените щели да пожелаят да докоснат косите на Кадифе. Същевременно наля по малко коняк на себе си и на Ипек. После каза, че забелязва изписаното по лицето на Ипек щастие и смелостта и страстта в очите на Кадифе. Не можеше да реши коя от двете сестри е по-красива. Емоциите на Фунда Есер продължиха до нахълтването в стаята на позачервилия се Тургут бей.

— По телевизията съобщиха, че по време на спектакъла тази вечер лидерката на момичетата с тюрбани Кадифе щяла да си открие главата — избълва Тургут бей. — Вярно ли е?

— Нека го видим първо по телевизията! — отвърна Ипек.

— Да ви се представя, господине — обади се Фунда Есер. — Аз съм Фунда Есер, другарката в живота на прочутия театрал и нов държавник Сунай Заим. Най-напред ви поздравявам, че сте отгледали тези две забележителни, прекрасни девойки. Съветвам ви изобщо да не се боите от смелото решение на Кадифе.

— Фундаменталистите в тоя град никога няма да простят на дъщеря ми! — каза Тургут бей.

Всички заедно се преместиха в хола, за да гледат телевизия. Тук Фунда Есер улови Тургут бей за ръката и му даде дума от името на мъжа си, който управлявал целия град, че всичко ще мине прекрасно. Тъкмо по това време, дочул някакъв шум в хола, Ка слезе долу и научи от щастливата Кадифе, че Тъмносиния вече е на свобода. И без да я е питал Ка, тя каза, че ще удържи на даденото сутринта обещание и сега щяла да поработи с Фунда Есер за тазвечерната пиеса. Докато Фунда Есер нежно умилостивяваше Тургут бей, за да не попречи на дъщеря си да излезе вечерта на сцената, всички гледаха телевизия и говореха в един глас — тези десетина минути Ка многократно щеше да си ги припомня като най-щастливите в живота му. Изпълнен с оптимизъм и вяра, Ка провиждаше как ще бъде щастлив и си представяше, че е част от шумно и весело семейство. Още нямаше шестнайсет часът, но спокойствието се спусна като детски спомен в хола с висок таван и с облепени със стари, потъмнели тапети стени; Ка се взираше в очите на Ипек и се усмихваше.

Когато зърна Фазъл до кухненската врата, той, обзет от желанието да не му позволи да говори, за да не наруши ничия радост, се опита да го избута към кухнята. Младежът обаче не му позволи: изтъпанчи се на прага на кухненската врата и, правейки се, че изцяло е погълнат от изображението на телевизионния екран, изгледа полусмаяно, полузаплашително радостното множество в хола. Забелязвайки как Ка се опитва да изтласка Фазъл към кухнята, Ипек се приближи към тях.

— Тъмносиния желае да се види с вас още веднъж — каза Фазъл с удоволствието на човек, съсипал нечие добро настроение. — Променил си е мнението по един въпрос.

— По кой въпрос?

— Ще го каже само на вас. След десет минути в двора ще спре една талига, тя ще ви отведе — рече той и през кухнята се измъкна на двора.

Сърцето на Ка заби лудо: не само защото днес нямаше желание повече да напуска хотела, а и от боязън.

— Недей, не отивай! — промълви Ипек, гласно изричайки желанието на Ка. — И без друго вече са забелязали талигата. Всичко ще се обърка.

— Не, ще отида — отвърна Ка.

Защо е казал, че ще отиде, когато е нямал никакво желание да го стори? За Ка бе нещо като навик да вдигне ръка в клас, за да отговори на учителския въпрос, без да знае неговия отговор или пък да си купи не пуловера, който харесва, а къде по-лош, при това на почти същата цена. Вероятно от любопитство, а вероятно от уплах пред щастието? Влязоха заедно, за да скрият новата ситуация от Кадифе, а на Ка му се прииска Ипек да изрече нещо такова, да измисли нещо такова, че да накара Ка да се откаже и той спокойно да си остане в хотела. Но докато гледаха един до друг през прозореца, Ипек повтаряше горе-долу едно и също с горе-долу едни и същи думи: „Не отивай, днес повече не излизай от хотела, не подлагай на риск нашето щастие и т.н. и т.н.“ Като жертва, унесена в мечтания, Ка погледна навън, вслушан в думите й. Когато талигата влезе в двора, той забеляза смаяно колко е смазано сърцето му от злочестина. Напусна стаята, без да целуне Ипек, но и без да пропусне да я прегърне и да се сбогува с нея, мина през кухнята, за да не го забележат четящите вестници във фоайето войници от охраната и легна под платнището, метнато връз отвращаващата го талига.

Нека читателите не мислят, че тази постъпка на Ка съм я подготвил като знак, че предприетото пътуване с талигата ще промени необратимо живота му, че приемането на поканата на Тъмносиния, ще се превърне в повратна точка. Никакви подобни намерения съм нямал: пред Ка съществуваха още сума ти възможности да преобърне наопаки всичко, което му се случваше в Карс и да успее да открие онова, което назоваваше „щастие“. Ала след като събитията се сдобиха със своите неизбежни и окончателни очертания, години наред Ка, оценявайки със съжаление случилото се, стотици пъти си бе помислял, че ако до прозореца Ипек бе успяла да произнесе точните думи, той щеше да се откаже да ходи при Тъмносиния. Самият той обаче нямаше никаква идея кои са точните думи, дето е трябвало да изрече Ипек.

Това показва, че имаме всички основания да приемем укрилия се в талигата Ка като човек, преклонил глава пред съдбата. Съжаляваше, че е в нея, сърдеше се и на себе си, и на света. Мръзнеше, боеше се да не се разболее и не чакаше от Тъмносиния нищо добро. Както и при първото пътуване, съзнанието му се бе отворило към уличните и хорски звуци, само че изобщо не го вълнуваше къде го отвежда талигата.

Тя спря, коларят го побутна, той се измъкна изпод платнището и без да се интересува къде се намира, влезе в обезцветена от старост и разруха сграда, подобна на много други, които бе виждал. След като изкачи тясната изкорубена стълба до втория етаж, влезе през отворена врата (в мигове на радост щеше да си спомня подредените обувки и хитрите очи на хлапето, което го наблюдаваше през пролуката на вратата) и застана очи в очи с Ханде.

— Реших да не се разделям с момичето, което съм — каза усмихнато Ханде.

— Важното е да си щастлива.

— Щастлива съм, понеже тук правя каквото искам — отвърна Ханде. — Вече не се боя, че в сънищата си ще бъда някоя друга.

— Не е ли малко опасно да си тук? — попита Ка.

— Да, така е, ала в живота човек може да се концентрира единствено в опасни ситуации — отвърна Ханде. — Проумях, че докато не вярвам, не бих успяла да се концентрирам дотолкова, че да си открия главата. Сега съм премного щастлива тук, понеже споделям една и съща кауза с Тъмносиния. А вие бихте ли могли да пишете стихове тук?

Тъй отдалечена му се струваше вечерята, на която преди два дни се запозна с нея, на която разговаряха, че Ка я погледна като човек, забравил абсолютно всичко. Доколко Ханде искаше да наблегне върху близостта си с Тъмносиния? Момичето отвори вратата на съседната стая. Ка влезе и завари Тъмносиния загледан в черно-бял телевизор.

— Не се съмнявах, че ще дойдеш — не скри задоволството си Тъмносиния.

— Не зная защо дойдох — каза Ка.

— Заради безпокойството в душата ти — отвърна като мъдрец Тъмносиния.

Изгледаха се с ненавист. И на двамата не им убягна, че Тъмносиния определено бе предоволен и че Ка изпитваше съжаление. Ханде излезе и затвори вратата след себе си.

— Искам да кажа, че тази вечер Кадифе не бива да излиза на сцената и да върши тия срамотии — рече Тъмносиния.

— Можеше да го съобщиш и чрез Фазъл — отвърна Ка. Не успя да разбере по лицето на Тъмносиния дали знае кой е Фазъл. — Момчето от кораническия лицей, дето ме доведе.

— Ха, Кадифе нямаше да го приеме насериозно. Тя не приема насериозно никого освен теб. Единствено ако го чуе от теб, Кадифе ще осъзнае колко съм категоричен. А може и сама да е взела решение да не открива главата си? Особено като е видяла по какъв отвратителен начин се възползва от това телевизията.

— Когато излязох от хотела, Кадифе дори бе почнала да репетира — каза Ка с нескрито задоволство.

— Предай й, че съм против! Кадифе не по своя воля реши да си открие главата, а за да спаси моя живот. Тя направи сделка с държава, която държеше като заложник един политически затворник, но сега вече не е длъжна да спази дадената дума.

— Ще й предам. Но не зная как би постъпила тя.

— Искаш да кажеш, че ако постъпи, както си е наумила, отговорността няма да е твоя, така ли? — Ка премълча. — Ако тази вечер Кадифе отиде в театъра и си открие главата, виновен ще си ти. Ти си този, който уреждаше сделката.

За първи път от пристигането си в Карс Ка усети, че съвестта му е и спокойна, и чиста: лошият човек, като всички лоши хора най-накрая заговори лошо и това вече не го объркваше. За да поусмири Тъмносиния, каза:

— Това, че беше заложник, е вярно!

Чудеше се как да се държи, за да се измъкне оттук преди да се е разгневил Тъмносиния.

— Предай й това писмо — Тъмносиния му подаде плик. — Може би Кадифе няма да повярва само на устното ми съобщение. — Ка взе плика. — Някой ден ще намериш верния път и ако се върнеш във Франкфурт, непременно ще публикуваш при Ханс Хансен оная подписана прокламация, заради която толкова хора се изложиха на опасност.

— Естествено.

Ка съзря в погледа на Тъмносиния незадоволство и неудоволетвореност. В килията бе по-спокоен, приличаше на осъден, когото сутринта ще екзекутират. Засега бе отървал кожата си, но се чувстваше нещастен, понеже знаеше, че през останалата част от живота си нямаше да върши нищо друго, освен да се гневи. Ка със закъснение забеляза: Тъмносиния бе усетил, че Ка е забелязал неговото нещастие.

— Дали тук или в любимата ти Европа, ти ще живееш като търтей, който само подражава на европейците — процеди Тъмносиния.

— Стига ми и да съм щастлив.

— Хайде, върви, върви — извика Тъмносиния. — И знай, че човек, който се задоволява единствено с това да е щастлив, никога не е щастлив.