Сняг

26Не бедността ни е причина за нашата силна привързаност към АллахОбръщението на Тъмносиния към Запада

Докато лежеше в приятно пружиниращата върху гумените си колела в снега талига, в главата на Ка започна да нахлува ново стихотворение, но талигата, качвайки се връз някакъв тротоар, се пораздруса и подир малко спряха. Коларят вдигна платнището и след продължителната, породила нови стихове тишина Ка видя пуст заснежен двор, опасан от авторемонтни и заваръчни работилници и някакъв повреден трактор. Вързаното на синджир черно куче в ъгъла забеляза измъкващите се изпод платнището хора и залая.

Минаха през една орехова врата, после през друга и Ка се озова при Тъмносиния, който се взираше на прозореца към заснежения двор. Както и при първата им среща, и сега Ка се удиви на кестенявата му, биеща към червено коса, на луничките по лицето му и на тъмносиния цвят на очите му. Отсъствието на излишества в стаята, някои от вещите (същият гребен, същата полуотворена пътна чанта, същият пластмасов пепелник на „Ерсин електрик“ с османски орнаменти по краищата) нямаше как да не създадат у Ка впечатлението, че Тъмносиния не е променял жилището си през нощта. По хладнокръвната му усмивка обаче, подсказваща колко е наясно с вчерашния развой на събитията, Ка се досети, че той се поздравява за успешното си изплъзване от превратаджиите.

— Вече няма да можеш да пишеш за самоубилите се момичета — каза Тъмносиния.

— Защо?

— Военните също не го желаят.

— Аз не съм говорител на военните — предпазливо отвърна Ка.

— Знам.

За миг се изгледаха напрегнато.

— Вчера ми каза, че ще пишеш за самоубилите се момичета в западната преса — напомни Тъмносиния.

Ка се засрами от дребната си лъжа.

— За кой западен вестник? В кой немски вестник имаш познат? — попита Тъмносиния.

— Във „Франкфуртер рундшау“.

— Какъв е той?

— Немски журналист демократ.

— Как се казва?

— Ханс Хансен — отвърна Ка, прегръщайки палтото си.

— Имам едно обръщение за Ханс Хансен, насочено срещу военния преврат — рече Тъмносиния. — Не разполагаме с много време, искам незабавно да го запишеш. Върху най-последните страници в поетичния си бележник Ка започна да води записки. Тъмносиния каза, че от началото на преврата в театъра до момента са били убити най-малко осемдесет души (в действителност, включително с убитите в театъра, жертвите бяха седемнайсет); спомена атакуваните къщи, училища, деветте (а в действителност бяха четири) разрушени с танкове бордея, починалите по време на изтезанията младежи, престрелките в междууличните пространства, за които Ка изобщо не беше чувал; спомена мимоходом за страданията на кюрдите, като акцентира предимно върху тия на ислямистите; заяви, че прострелването на общинския кмет и на директора на Педагогическия институт било организирано от държавата като претекст за извършването на този преврат. Според него се правело всичко възможно да се попречи на „ислямистите да спечелят демократичните избори“. Докато Тъмносиния изреждаше в подкрепа на своята истина най-различни аргументи, като забраната за дейността на политическите партии и дружества и ред други такива, Ка се вторачи в изпълнените с възхита от словата му очи на Кадифе и по краищата на тези страници, откъснати след време от бележника му, взе да нахвърля рисунки и ескизи, подсказващи, че е мислел за Ипек: шията и косите на една жена, по-нататък детският дим, извисил се от детския комин на една детска къщурка… Още преди години Ка бе споделил с мен, че добрият поет трябва само да кръжи в орбитата на мощните реалности, които смята за верни, като същевременно трябва да се бои те да не развалят поезията му, и че в скритата музика на това кръжене е неговото изкуство.

Ка бе харесал някои от мислите на Тъмносиния и ги бе пренесъл съвсем точно в бележника си. „Не бедността ни, както си въобразяват европейците, е причина за нашата силна привързаност към Аллах, а нашето любопитство, по-голямо от любопитството на всеки друг да узнаем за какво сме тук, на този свят, и какво ни предстои в другия.“

Вместо да разтълкува корените на това любопитство и да разкрие за какво сме тук, на този свят, в своите заключителни фрази Тъмносиния с апломб се обърна към Запада със следния въпрос: „Ще се противопостави ли Западът, който изглежда доста повече вярва на своето велико откритие, наречено демокрация, отколкото на Аллах, на антидемократичния военен преврат в Карс? Или за Запада по-важно от демокрацията, свободата и човешките права е изоставащите страни маймунски да му подражават? Ще прояви ли Западът търпимост към демокрация, извоювана от врагове, нямащи нищо общо с него? Ще ми се да се обърна към всички извън пределите на Запада, към всички изостанали: Братя, не сте сами…“ Замълча, а сетне попита:

— Ама твоят приятел от „Франкфуртер рундшау“ ще публикува ли всичко това?

— За Запада е непривлекателно, когато за Запада се говори като за един индивид, като за една гледна точка — отвърна Ка, подбирайки внимателно думите си.

— Вярвам в казаното от мен — отвърна най-накрая Тъмносиния. — Съществува един Запад и една гледна точка. Другата гледна точка е нашата.

— Западняците не живеят така — отвърна му Ка. — Там, за разлика от тук, никой не се хвали, че мисли точно като другия. Всеки, дори най-обикновеният бакалин, се гордее със своите лични възгледи. Ето защо е по-добре да се обърнете не изобщо към Запада, а към западните демократи, към съвестта на тамошните хора.

— Добре, направете го както знаете. Необходими ли са други поправки, за да бъде публикувано?

— С призива на финала обръщението се превръща от новина в интересна прокламация с характеристиките на новина — рече Ка. — Под текста ще стои вашето име… Може би ще им е нужна и някаква информация за вас…

— Готов съм и с нея — отвърна Тъмносиния. — Достатъчно е да отбележат: един от водещите ислямисти в Турция и Средния Изток.

— В такъв случай Ханс Хансен няма да я публикува.

— Защо?

— Защото ако прокламация на турски ислямист бъде публикувана в социалдемократическия „Франкфуртер рундшау“, това би означавало, че вземат страна.

— Излиза, че господин Ханс Хансен проявява доста повратлив нрав, когато нещо не е в негов интерес — рече Тъмносиния. — Какво да сторим, за да го убедим?

— Дори и да се противопоставят на един военен преврат в Турция, разбира се, истински, а не театрален, накрая Германските демократи ще се обезпокоят, че подкрепят ислямисти.

— Така е, те до един се страхуват от нас — каза Тъмносиния.

Ка не разбра дали го изрече с гордост или просто не бе схванал правилно смисъла.

— Във „Франкфуртер рундшау“ преспокойно биха публикували прокламация, подписана от стар комунист, от либерал и от кюрдски националист.

— Тоест?

— Можем тутакси да открием още двама души в Карс, с които да подготвим съвместна прокламация.

— Няма да седна да пия вино, само и само за да се харесам на европейците — отвърна Тъмносиния. — Не мога да изляза от кожата си, за да заприличам на тях, за да спрат да се боят от мен и за да проявят интерес към каузата ми. Не мога да се унижа пред европееца Ханс Хансен, та да почнат да съчувстват и на нас, както на безбожните атеисти. Какъв е тоя господин Ханс Хансен? От къде на къде ще поставя толкова много условия? Евреин ли е?

Настъпи тишина. Тъмносиния изгледа Ка с ненавист, беше усетил, че според Ка е изрекъл нещо неправилно.

— Най-онеправдани през това столетие са били евреите — додаде той. — Преди да направя каквито и да било промени в обръщението си, искам да знам повече за тоя Ханс Хансен. Как се запознахте?

— Един сънародник, мой приятел, ми каза, че във „Франкфутер рундшау“ щели да пускат обзорна статия за Турция и авторът и търсел да се срещне с човек, който е наясно с темата.

— Защо Ханс Хансен не зададе въпросите си на твоя приятел, а пита тебе?

— Моят приятел се интересува от тези неща по-малко и от мен…

— Кои неща? Да ги изрека аз — изтезанията, насилието, условията в затворите, все неща, които ни унижават.

— В Малатя, вероятно ученици от кораническото училище, са убили един атеист — рече Ка.

— Не си спомням такъв случай — отвърна Тъмносиния, грижливо контролирайки думите си. — Ако са долни ислямистите, които заради едната слава, с гордост тръбят по телевизията за убийството на някой нещастен атеист, не по-малко безчестни са и ориенталистите, които, за да принизят пред света ислямисткото движение, преувеличават подобни новини, твърдейки, че убитите били десет-петнайсет души. Ако и господин Ханс Хансен е някой като тях, нека забравим за него.

— Ханс Хансен се поинтересува от някои неща около Европейския съюз и Турция. Отговорих на въпросите му. Подир седмица ми телефонира. Покани ме на вечеря в дома си.

— Просто ей така?

— Да.

— Твърде подозрително. Какво видя в дома му? Със съпругата си запозна ли те?

Ка забеляза как настанилата се до плътно спуснатите пердета Кадифе изостри вниманието си.

— Добро и щастливо е семейството на Ханс Хансен — рече Ка. — Една привечер, след излизането на вестника, дойде да ме вземе от гарата. Половин час по-късно пристигнахме в красива светла къща, заобиколена с градина. Държаха се прекрасно с мен. Ядохме пиле с картофи на фурна. Жена му първо беше задушила картофите, после ги беше изпекла във фурната.

— Каква е жена му?

Ка си представи продавача от „Кауфхоф“ Ханс Хансен.

— Колкото е рус и привлекателен широкоплещестият Ханс Хансен, толкова са руси и красиви Ингеборг и децата.

— Някъде по стените им имаше ли кръст?

— Не си спомням, нямаше.

— Имало е, ама не си обърнал внимание — рече Тъмносиния: — Обратно на това, което си представят нашенските почитатели на Европа, европейската интелигенция е дълбоко свързана с религията си, с кръста си. Само че нашичките, като се върнат в Турция, не приказват за тия неща, защото целият им проблем е да докажат, че технологичното предимство на Запада е триумф на атеизма… Но разправяй какво видя, какво си говорихте?

— Макар че работи в отдел „Международна информация“ на „Франкфуртер рундшау“, хер Хансен обича литературата. Разговорът ни опря до поезията. Приказвахме за поети, различни страни, разкази. Не усетих как е минало времето.

— Съжаляваха ли те? Изпитваха ли към теб загриженост, задето си турчин, задето си нещастен, самотен и беден политически изгнаник, задето разни пияни, напрегнати немски младоци измъчват никому неизвестни турци като тебе, просто за да се позабавляват?

— Не знам, никой не ме е притискал до стената.

— И да не са ти демонстрирали съжаление, и да не са те притискали до стената, стремежът да съжаляваш е свойство на човешката душа. Тъкмо това свойство се е превърнало в средство за препитание на милионите турски и кюрдски интелигенти в Германия.

— Семейството на Ханс Хансен, децата му, всичките са добри хора. Деликатни, меки. Може би тъкмо поради своята деликатност не са ми показали, че ме съжаляват. Обикнах ги. Дори и да са ме съжалявали, не съм му придавал значение.

— Значи това положение изобщо не засегна честта ти?

— Може и да ме е засягало, ала нея вечер се чувствах абсолютно щастлив с тях. По ъглите на масата с приятна оранжева светлина искряха лампи… Такива вилици и ножове не бях виждал, но в никакъв случай не се чувствах чак дотам чужденец, че да се разтревожа… Телевизорът беше включен, от време на време го поглеждаха и това ми създаваше усещането, че съм си у дома. Понякога, щом забележеха, че немският ми не върши работа, заговаряха на английски. След вечеря децата поразпитаха баща си за разни неща по уроците им, а преди да си легнат, родителите им ги целунаха. Тъй спокойно се чувствах, че към края на вечерта се протегнах и си взех второ парче от тортата. Никой дори не забеляза, а и да бяха забелязали, щяха да го приемат най-естествено. После дълго размишлявах върху това.

— Каква торта? — попита Кадифе.

— Шоколадова със смокини, виенска торта.

Настъпи мълчание.

— Какъв цвят бяха пердетата? — попита Кадифе. — Какъв десен?

— Бели или може би кремави — отвърна Ка, правейки се, че се опитва да си припомни. — С фигури на рибки, цветя, мечета и разноцветни плодове.

— Значи като плат за деца.

— Не, атмосферата там беше сериозна. Длъжен съм да отбележа: бяха щастливи, но не се смееха като нас за щяло и нещяло. Бяха доста сериозни. Може би за това и бяха щастливи? За тях животът е сериозна работа, изискваща отговорност. А не напразно усилие, горчив изпит, както е при нас. Тази сериозност обаче е изпълнена с виталност, с позитивизъм. Щастието им е многобагрено и премерено, както рибките и мечетата по пердето.

— Покривката какъв цвят беше? — запита Кадифе.

— Забравих — отвърна Ка, потъвайки в размисъл, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Колко пъти си бил в дома им? — попита ядосано Тъмносиния.

— Нея вечер се чувствах толкова щастлив с тях, че ми се искаше да ме поканят отново. Само че Ханс Хансен никога повече не ме покани.

Вързаното на синджир куче в двора продължително излая. В този миг Ка забеляза тъга по лицето на Кадифе и гневно презрение по лицето на Тъмносиния.

— Доста пъти мислех да им се обадя — продължи на инат Ка. — Понякога си представях как Ханс Хансен ме е търсил, за да ме покани отново на вечеря, но не ме е намерил и тогава, излизайки от библиотеката, едва се сдържах да не побягна по улиците към къщи. Искаше ми се много да зърна пак огледалото с етажерките, забравих цвета им, май беше лимоненожълт, креслата, и да ме попитат пак „Това достатъчно ли е?“, докато режат хляб върху дъската (знаете, европейците ядат доста по-малко хляб от нас), искаше ми се да зърна пак прекрасните алпийски пейзажи по стените без кръстове, много ми се искаше да видя всичко това отново. — Ка забеляза неприкритото отвращение, с което го наблюдава Тъмносиния. — Един приятел три месеца по-късно бе дошъл с вести от Турция — продължи Ка. — Телефонирах на Ханс Хансен по повод на информациите му за срамните изтезания, насилие и терор. Изслуша ме внимателно, беше си деликатен и изтънчен човек. После пусна кратка информация във вестника. Всъщност ме вълнуваха не толкова вестите за изтезания и смърт. Просто исках да ме потърси. Никога повече обаче не ме потърси. Понякога ми идеше да напиша писмо на Ханс Хансен и да го попитам къде сбърках и защо не ми се обажда повече.

Ка се правеше, че се надсмива над себе си, но това не успокояваше Тъмносиния.

— Сега отново ще имате повод да го потърсите — каза иронично Тъмносиния.

— За да публикуват новината във вестника, тя трябва да е съобразена с германските стандарти, ще се наложи да изготвим съвместна прокламация — заключи Ка.

— Кои ще са кюрдският националист и либералният комунист, с които ще подпишем съвместната прокламация?

— Ако ви притеснява, че могат да са във връзка с полицията, предложете сам имената.

— Сърцата на немалко кюрдски младежи са преизпълнени с гняв, поради стореното на другарите им от кораническото училище. Без съмнение, в очите на западния журналист всеки кюрдски националист атеист е по-приемлив от ислямиста. Кюрдите в прокламацията могат да бъдат представлявани от някой лицеист.

— Хубаво де, определете вие кой ще е лицеистът, пък аз ще убедя „Франкфуртер рундшау“ до го приемат.

— Естествено, нали все пак тук представлявате Запада — с подигравка в гласа си изрече Тъмносиния.

Ка изобщо не се засегна.

— Най-подходящ е Тургут бей, стар комунист и нов демократ.

— Баща ми ли? — възкликна разтревожено Кадифе.

За да я успокои, Ка спомена, че той никога няма да излезе от къщи. Заговориха едновременно. Тъмносиния се опитваше да обясни, че като всички комунисти и Тургут бей не е Демократ, че посреща със задоволство военния преврат, понеже той е победа над ислямистите и само симулира, че е против преврата, за да не опетни лявата идея.

— Баща ми не е симулант! — отсече Кадифе. По разтреперания й глас и по пламналия в очите на Тъмносиния гняв, Ка усети, че те двамата са пред прага на многократно повтаряла се и преди това разпра. Като уморена от разприте двойка, те вече нямаха сили да се прикриват пред другите — Ка вече го беше схванал. Бе забелязал у Кадифе свойствената за всяка наранена, влюбена жена твърда решимост да говори на всяка цена, а у Тъмносиния — една примесена със загриженост надменност. Ала в миг нещо се промени и очите на Тъмносиния потъмняха.

— Като всички атеисти позьори, като всички леви интелектуалци, възхищаващи се от Европа, и твоят баща е просто един симулант, който всъщност изпитва отвращение от народа — избълва Тъмносиния.

Кадифе грабна пластмасовия пепелник на „Ерсин електрик“ и го запрати по Тъмносиния. Но като че ли съзнателно пропусна целта: пепелникът се заби във венецианския пейзаж от календара, окачен на стената и падна на пода.

— Баща ти, излиза, и представа си няма, че тайният любим на дъщеря му е радикален ислямист — каза Тъмносиния.

Кадифе взе да налага с юмручета Тъмносиния по рамото, след което се разрида. Той я настани на стола в ъгъла на стаята и двамата си загукаха тъй престорено, че Ка повярва — това е театър, с който целят да го впечатлят.

— Върни си думите назад — настоя Кадифе.

— Връщам си думите назад — отстъпи Тъмносиния така, сякаш ласкаво утешаваше разплакано дете. — И за да го докажа, приемам да се подпиша под една и съща прокламация с баща ти, без да обръщам внимание, че е човек, който от сутрин до вечер ръси безбожни шеги. Няма обаче да дойда във вашия хотел, защото тоя представител на Ханс Хансен — отправи усмивка към Ка, — може да е подготвил някоя клопка. Разбра ли, душице моя?

— И татко не може да излезе от хотела — Ка остана смаян от глезения момичешки глас на Кадифе. — Мизерията на Карс подкопава морала му.

— Убедете го да излезе от хотела, Кадифе — с официална нотка в гласа си, каквато отсъстваше в предишния разговор с нея, се намеси Ка… — Снегът е покрил всичко. — Очите им се срещнаха. Този път Кадифе се досети.

— Добре — каза тя. — За да излезе обаче от хотела, някой трябва да убеди татко да постави подписа си под един и същи текст с един ислямист и с един кюрдски националист. Кой ще го стори?

— Аз — отвърна Ка. — Вие, Кадифе, ще ми помогнете.

— Къде ще се срещнат? — попита Кадифе. — Заради тая глупост току-виж заловили татко и ако на тия години влезе в затвора…

— Това не е глупост — прекъсна я Тъмносиния. — Ако европейските вестници публикуват едно-две съобщения, Анкара ще вразуми тукашните, поне малко от малко ще ги възпре.

— Когато европейските вестници публикуват информация за проблема, най-вече ще изпъкне твоето име — подчерта Кадифе.

Тъмносиния увенча думите й със снизходителна и мила усмивка и Ка изпита уважение към него. За първи път му хрумна, че ако във „Франкфуртер рундшау“ се появи една прокламация, малотиражните ислямски вестници в Истанбул ще се пръснат от гордост поради този факт и няма как да не го раздуят. Това означаваше, че Тъмносиния ще се прочуе из цяла Турция. Настъпи продължително мълчание. Извадила носна кърпичка, Кадифе бършеше очите си. Ка усети — щом излезе оттук, двамата влюбени най-напред ще се скарат, след което ще се налюбят. Дали не копнееха вече да си е тръгнал? Високо-високо в небето прелетя самолет. Тримата се ослушаха и забиха погледи в най-горната част на прозореца, там, дето се виждаше небесната вис.

— Тук всъщност самолети не прелитат — произнесе Кадифе.

— Случило се е нещо извънредно — изрече Тъмносиния, сетне се поусмихна на собствената си мнителност. Щом забеляза обаче, че Ка се присъедини към усмивката му, избухна: — Разправят, че температурата е къде-къде по-ниска от минус двайсет, а пък държавата твърди, че е само минус двайсет градуса — и Тъмносиния предизвикателно изгледа Ка.

— Искам да водя нормален живот — рече Кадифе.

— Ти си отхвърлила нормалния буржоазен живот — каза Тъмносиния. — Това, което вършиш, те превръща в изключение…

— Аз не желая да бъда изключение. Искам да съм като всички. Ако не беше превратът, вероятно щях да открия главата си и да стана като всички.

— Тук всички си покриват главите — отвърна Тъмносиния.

— Не е вярно. Повечето образовани жени от моята среда не покриват главите си. Ако въпросът е да бъдеш обикновена, да бъдеш като останалите, би могло да се каже всъщност, че аз, покривайки главата си, се отдалечих доста от себеподобните си. Тук съзирам нещо от горделивостта и то никак не ми допада.

— Тогава още утре открий главата си — предложи Тъмносиния. — Всеки ще го приеме като триумф на военния преврат.

— Хората знаят, че изобщо не се интересувам какво мислят за мен останалите, такива като теб — лицето на Кадифе почервеня от удоволствие.

Тъмносиния отново се усмихна мило, ала в израза му Ка забеляза как този път е впрегнал цялата си воля. И Тъмносиния забеляза, че Ка го е забелязал. Това отпрати двамата мъже в едно друго пространство, там те не биха желали да присъстват едновременно, отпрати ги пред прага на интимността между Тъмносиния и Кадифе. Ка осъзна, че със своето грубовато държание, със своя полукапризен глас, Кадифе всъщност разголва интимността си с Тъмносиния, като по този начин, възползвайки се от слабото място на Ка, го кара да се чувства виновен, задето е очевидец на всичко това. Защо ли тъкмо сега си спомни за любовните писма на Неджип до Кадифе, които от вчера носеше в джоба си?

— Вестниците не споменават името на нито една обругавана, изхвърляна от института заради забрадката й жена — погледът на Кадифе потъмня. — Вместо снимките на жени, принудени заради забрадките да сложат край на живота си, вестниците поместват снимки на провинциални, предпазливи, глуповати ислямисти, които говорят от тяхно име. Мюсюлманката попада във вестниците само ако по време на религиозни празници е до съпруга си и той е общински кмет или нещо от сорта. Но мен точно такъв тип появяване ме гнети повече, отколкото ако изобщо го няма. Жал ми е за нещастните мъже, които правят-струват, само и само да се изложат на показ, докато ние страдаме, за да съхраним нашата скритност. Ето защо мисля, че заради това трябва да бъде написана статия за самоубилите се момичета. Отделно чувствам, че и аз също имам правото на изявление за пред Ханс Хансен.

— Ще бъде чудесно — Ка дори не се и замисли. — Ще се подпишете като представителка на мюсюлманските феминистки.

— Не желая да представлявам никого — отвърна Кадифе. — Там, пред европейците, искам да отстоявам единствено собствената си биография, с всичките си прегрешения и недостатъци. Понякога човек изпитва желание да разкаже за себе си пред някого, когото изобщо не познава и никога повече няма да види… Това ми хрумна, когато четях класическите европейски романи, в които сякаш литературните герои разказват историите си на автора. Искам по този начин поне няколко души в Европа да прочетат историята ми.

Някъде наблизо се чу експлозия, цялата къща се разтресе, стъклата потрепераха. Подир секунда-две Тъмносиния и Ка се изправиха уплашено.

— Ще ида да видя какво става — рече Кадифе. От тримата тя се оказа най-хладнокръвна.

Ка леко повдигна пердето.

— Коларят го няма, отишъл си е.

— Опасно е да стои тук — каза Тъмносиния. — На тръгване излез през страничната врата на двора.

Ка схвана, че всъщност му казва „време ти е да тръгваш“, но не се и помръдна, като че ли в очакване на нещо. И двамата се изгледаха с ненавист. Ка си припомни страха, който бе изпитал в университета, когато в един пуст и тъмен коридор срещна въоръжени националисти-екстремисти, студенти, само че в тогавашната атмосфера не витаеше еротично напрежение.

— Може би съм малко параноичен — каза Тъмносиния. — Че си, с други думи, западен шпионин. Ти може и да си знаеш, че не си агент, може изобщо да нямаш подобни намерения, ама туй не променя ситуацията. Чужденецът сред нас си ти. А съмненията и странностите, които, без да забелязваш, предизвикваш у това вярващо момиче, са само поредното доказателство. Удостоявайки ни със своите самовлюбени европейски погледи, ти ни осъждаш и най-вероятно искрено ни се присмиваш… Аз не съм се засегнал, и Кадифе не се е засегнала, ала ти, покрай собствената си наивност, ни пробута европейските обещания за щастие и представи за правдивост, като така само обърка умовете ни. Не ти се сърдя, понеже като добрите хора го правиш, без да забелязваш собствената си лошотия. Сега обаче, подир всичко, което казах, няма как да бъдеш смятан за невинен.