Сняг

11Друг Аллах ли имат в Европа?Ка и шейх ефенди

Доста хора, след като излезе от хотела, го мярнаха да бърза под снега и пропагандните знамена към улица „Байтархане“. Толкова бе щастлив и развълнуван, че, точно както в детските му мигове на прекомерно щастие, в киносалона на мощното му въображение се завъртяха едновременно два филма. В единия той и Ипек се любеха сред някакво кътче в Германия, не обаче във франкфуртския му дом. Дълго се наслаждава на тая фантазия, от време на време любовното гнездо се превръщаше в карска хотелска стая. В другия имагинерен филм играеха думи и представи, свързани с последните два стиха на „Сняг“.

Най-напред влезе в ресторант „Йешилюрт“, за да разпита за адреса. Вдъхновен от бутилките върху рафта, разположен между портрета на Ататюрк и снежен швейцарски пейзаж на стената, се настани на една маса и с решителността на човек, който ужасно бърза, си поръча двойна ракия, сирене и леблебия. Телевизионният водещ съобщи от екрана, че въпреки обилния снеговалеж тази вечер в Карс ще се осъществи първото в града извънстудийно предаване на живо и че подготовката за него вече била към края си, сетне изкоментира някои местни и международни вести. Заместник-валията се бил обадил по телефона и забранил по новините да се говори за простреляния директор на Педагогическия институт, за да не се преекспонира случая и да не се подстрекава враждебността. Вслушан във всичко това, Ка набърже обърна две двойни ракии, сякаш отпиваше вода.

Подир третата чаша с ракия, вратата на текето, до което се стигаше за четири минути, се отвори автоматично. Качвайки стръмното стълбище, Ка се присети за стихотворението на Мухтар „Стълбата“, което още носеше в джоба на сакото си. Беше убеден — всичко ще мине добре, но се почувства като дете, разтреперено от предстоящия преглед при доктора, макар и да знае, че няма да му бият инжекция. Стигна догоре и тутакси започна да съжалява, че е дошъл — огромен страх бе обхванал душата му, въпреки изпитите ракии.

Шейхът, още щом зърна Ка, начаса усети уплахата в сърцето му. Ка също почувства, че шейхът е усетил уплахата му. Притежаваше обаче особено излъчване, което не позволи на Ка да изпита срам от страха си. Върху стената на стълбищната площадка имаше огледало с резбована орехова рамка. Най-напред в него видя шейх ефенди. Къщата бе претъпкана като каца с риба. Човешкият дъх и топлина бяха сгрели стаята. В един миг Ка се видя да целува ръката на шейх ефенди. Всичко това стана светкавично. Ка сякаш не забелязваше нито хората край себе си, нито навалицата в стаята.

В нея имаше повече от двайсет души, сбрали се да участват в простичкото вторнично богослужение, да изслушат беседата на шейха и да споделят тревогите си. Все хора, познали щастието да са редом с шейха при всеки удобен случай — собственици на мандри, пет-шест занаятчии и работещи в чайните, полупарализиран младеж, кривоглед началник на автобусна компания и възрастният му приятел, нощният пазач на електродружеството, портиерът на карската болница, в която се бе трудил цели четирийсет години, и още неколцина души…

Шейхът, забелязвайки изписаната върху лицето на Ка нерешителност, с красив жест му целуна ръка. Беше го сторил като човек, който целува милата ръчичка на детенце в знак на уважение. Ка очакваше шейхът да постъпи така и все пак се стъписа. Захванаха приказка под погледите на всички с ясното съзнание, че ги слушат внимателно.

— Добре, че прие поканата ми — рече шейхът. — Видях те в съня си. Валеше сняг.

— И аз ви видях в своя сън, благословени шейх ефенди — отвърна Ка. — Пристигнах тук, за да открия щастието.

— И ние сме прещастливи, че твоето щастие се заражда тук, в Карс — рече шейхът.

— Тук, в този град, в този дом аз изпитвам уплаха — изрече Ка, — защото вие сте ми твърде чужди. Защото все се плаша от подобни неща. Не съм искал да целувам ничия ръка и не съм искал никой да целува моята.

— Разкрил си красотата в душата си пред нашия брат Мухтар — рече шейхът. — За какво ти напомня този свят сняг?

В десния край на миндера, върху който седеше шейхът, точно до прозореца, се бе настанил някакъв мъж — Ка разпозна в него Мухтар. Върху носа и челото му имаше превръзки. Като ослепял от вариола старец, той си бе сложил големи слънчеви очила, за да прикрие синините под очите си. Усмихваше се на Ка, но видът му не изглеждаше никак дружелюбен.

— Снегът ми напомни за Аллах — рече Ка. — Снегът ми напомни колко загадъчна и прекрасна е вселената и че да живееш всъщност е щастие.

Замълча и видя как всички погледи се приковаха в тях. Подразни го това, че шейхът е предоволен от ситуацията.

— Защо ме повикахте? — запита Ка.

— Бога ми — рече шейхът. — След разказа на Мухтар бей си казахме, че търсите приятел, пред когото да разкриете сърцето си.

— Добре, да поговорим. Три ракии изпих от страх, преди да дойда тук.

— Защо се боите от нас? — попита шейхът, разтваряйки широко очите си, за да покаже колко е смаян. Беше пълен и миловиден мъж. Ка забеляза как искрено се усмихваха и останалите. — Няма ли да споделите защо се боите от нас?

— Ще споделя, но не бих искал да ме обиждате — отвърна Ка.

— Няма да ви обиждаме — рече шейхът. — Заповядайте, седнете до мен. За нас е много важно да узнаем защо се боите.

Шейхът се държеше полусериозно, полузакачливо и бе готов на мига да разсмее мюридите. На Ка му допадна атмосферата и щом приседна до шейха усети, че няма нищо против да се приобщи към нея.

— Най-добронамерено, като едно малко дете, аз мечтаех моята страна да просперира, да се освободи, да се модернизира — рече Ка. — Струваше ми се, че нашата религия е пречка за това. Може би съм бъркал. Извинете. Сигурно ви обяснявам тия неща, защото съм си пийнал.

— Не говорете така!

— Израснах в Истанбул, в Нишанташъ, в секуларистка среда. Исках да съм като европейците. Отдалечих се от религията, защото проумях, че не бих могъл да стана европеец с един Аллах, който увива жените в чаршафи и забулва лицата им. Когато отидох в Европа, усетих, че може би съществува съвсем друг Аллах, различен от Аллаха на брадатите, ретроградни провинциалисти.

— Друг Аллах ли има в Европа? — шеговито попита шейхът, погалвайки Ка по гърба.

— Аз търся онзи Аллах, който няма да ме задължава нито да си събувам обувките, за да се явя пред Него, нито да падам на колене, за да целуна нечия ръка. Аллах, който да разбере самотата ми.

— Аллах е един — отвърна шейхът. — Вижда всичко, разбира всекиго. И твоята самота. Ако вярваш в Него и ако знаеш, че вижда самотата ти, няма да се чувстваш самотен.

— Много добре, шейх ефенди — рече Ка, усещайки, че той говори на всички присъстващи в стаята. — Не вярвам в Аллах, понеже съм самотен, не успях да се спася от самотата си, понеже не вярвам в Аллах. Какво да сторя?

Въпреки че бе пийнал и че внезапно бе изпитал огромна наслада от куража, с който споделя душевните си преживявания с един истински шейх, Ка се притесни от неговата проницателност, усещайки ясно, че навлиза в опасни територии.

— Ти действително ли искаш ум и разум от мен? — попита шейхът. — Ние сме ония брадати, ретроградни и провинциални люде, за които спомена. Дори да си отрежем брадите, лек за провинциализма ни няма.

— И аз съм провинциалист, ще ми се дори да стана още по-голям провинциалист и да бъда забравен в това незнайно кътче от света, връз което се сипе сняг — рече Ка. — Пак целуна ръката на шейха. Стана му приятно, че не го направи насила. Друга част от ума му подсказваше, че все още се държи като европеец, като различен и че се принизява, воден от ситуацията. — Не се сърдете, че пийнах преди да дойда тук — повтори той. — Чувствам се виновен, че цял живот не можах да повярвам в онзи Аллах на нуждаещите се, в когото вярват необразованите, пребрадените лелки и чичковците с броеници. В безверието ми има и известна доза горделивост. Сега обаче ми се ще да повярвам в Аллах, който ни прати невероятния сняг. Съществува един Аллах, който внимателно следи тайната симетрия на света, който прави човека по-цивилизован и по-чувствителен.

— Естествено, че съществува, синко — отвърна шейхът.

— Но този Аллах не е тук сред вас. Той е отвън, в снега, изсипващ се в сърцето на пустата нощ, на мрака, в сърцата на скиталците.

— Ако сам ще откриваш Аллах, върви. Нека снегът в нощта изпълни сърцето ти с божията любов. Ние няма да се изпречим на пътя ти. Не забравяй обаче, че горделивците, дето толкова се харесват, остават самотни. Аллах изначално не обича горделивците. Той прокуди Дявола от Рая тъкмо заради неговата горделивост.

Ка отново бе овладян от страха, от който по-късно щеше да се срамува. Изобщо не му се нравеше какво щяха да приказват за него, когато излезе оттук.

— Как да постъпя, шейх ефенди? — попита той. Понечи пак да му целуне ръка, но се отказа. Усети, че шейхът доста добре забелязва и нерешителността, и пиянството му, че го презира. — Искам да стана обикновен гражданин като всички вас и да повярвам в този Аллах, в който вярвате вие, но съм объркан, заради европееца в душата ми.

— Това, че си толкова добронамерен, е хубаво начало — каза шейхът. — Първо се научи на скромност.

— Какво да направя, за да се получи? — попита Ка. Ала в душата му все още будуваше — някакъв саркастичен демон.

— Подир постите, вечер, всеки, който желае да разговаря, сяда върху миндера на мястото, на което си ти сега — каза шейхът. — Тук всички сме братя.

Ка проумя, че настанилите се по столовете и канапетата мъже се бяха подредили всъщност в очакване да се освободи неговото място. Надигна се, защото нещо му подсказа, че би постъпил правилно, ако като европеец мине най-отзад на тази редица, на тази въображаема редица, към която шейхът изпитваше по-голямо уважение, отколкото към самия него. Целуна още веднъж ръката на шейха и се настани най-отзад, в края на миндера.

Съсед му бе нисък, приятен мъж със златни коронки, от чайната на булевард „Иньоню“. Бе толкова нисък, а главата на Ка тъй замаяна, че внезапно му хрумна: човекът ще да е дошъл при шейха, за да му препоръча някой лек срещу маломерността му. В Нишанташъ, в годините на детството, едно доста изискано джудже всяка вечер купуваше от циганите на площада в Нишанташъ букетче виолетки или стръкче карамфил. Нисичкият съсед му довери как днес видял Ка да минава край чайната, ама за съжаление не влязъл и че утре го чака да се отбие. Междувременно се включи и кривогледият началник на автобусната компания; той шепнешком сподели, че някога бил нещастно влюбен и се чувствал толкова зле, че захванал да пие, разбунтувал се и отрекъл Аллах, ама сетне всичко минало-заминало и се забравило.

— Убедихме се, че момичето не е за нас — заключи кривогледият, преди Ка да го попита „Оженихте ли се за това момиче?“.

Шейхът пак заговори срещу самоубийството. Всички слушаха мълком или поклащаха глави, а тримата отново си зашушукаха:

— Има още няколко самоубийства — заразправя нисичкият, — ама държавата крие, точно както метеоролозите крият, че предстои застудяване, за да не се демобилизират хората. Женят момичетата за богати застарели чиновници, за мъже, които не обичат.

Началникът на автобусната компания пък вметна:

— И жена ми не ме обичаше в началото.

Като причина за самоубийствата посочи безработицата, скъпотията, неморалността и безбожието. Ка реши, че самият той е явно двуличен, щом като съзира правотата на всеки един от говорещите. Кривогледият началник разбуди възрастния си приятел, понеже задрямваше. Настъпи продължителна тишина и Ка почувства как в душата му се надига спокойствие: бяха тъй отдалечени от центъра на земята, че никому и не хрумваше да иде там, и това, както и падащите навън снежинки, които изглеждаха като окачени във въздуха, създаваше усещането, че човек е извън гравитацията.

Понеже никой не се интересуваше от Ка, дойде му наум ново стихотворение. Бележникът му бе под ръка; с рутината, придобита от предишната творба, той съсредоточи цялото си внимание върху надигащия се в душата му глас и този път на един дъх изписа трийсет и шестте стиха на стихотворението, без да му се изгуби нито един. Нямаше много-много доверие в стихотворението, тъй като главата му бе замаяна от алкохола. Но завладян от ново вдъхновение, той скочи на крака, поиска позволение от шейха, излезе навън, седна на едно стъпало от високото стълбище на текето и започна да чете от бележника си — намери новото си произведение за съвършено като първото.

Ка бе изпълнил стихотворението с преживяното и видяното преди малко: първите четири стиха пресъздаваха разговора с един шейх за съществуването на Аллах; в творбата бяха заели своето място изпълненият с вина поглед на Ка към „Аллах на нуждаещите се“, разсъжденията за самотата, за тайния смисъл на света и устройството на живота, мъжът със златния зъб, кривогледият мъж и едно джудже бейефенди с карамфил в ръка — щеше да го помни цял живот. „Какъв е смисълът на всичко това?“ — запита се Ка, смаян от красотата на сътвореното. Беше фантастично, че може да чете стихотворението така, сякаш бе написано от друг. И понеже го намираше за фантастично, намираше за смайващо и неговото естество, и собствения си живот. Какъв е смисълът на красотата в стихотворението?

Стълбищното осветление угасна автоматично и настъпи пълен мрак. Напипа бутона, натисна го и лампите светнаха — погледна още веднъж към бележника си и му хрумна заглавието. Най-отгоре написа „Тайната симетрия“. По-късно щеше да посочи, че ранното откриване на това заглавие е доказателство, че творбите му не са негово творение — точно както и вселената; първо него щеше да постави на снежинката върху разклонението ЛОГИКА.