Сняг

17„Родината или тюрбанът“Пиеса за момичето, подпалило своя чаршаф

След стихотворението на Ка, водещият, с присъщите си неестествени движения, обяви отчетливо най-значимото събитие на вечерта: „Родината или тюрбанът“.

Откъм средните и задните редове долетяха лек ропот, няколко подсвирквания и шумно изразеното недоволство на групичка зрители, а откъм предните редове — одобрителните аплаузи на чиновниците. Къде с любопитство, къде с респект публиката в претъпканата зала зяпна в очакване какво ще последва. Лековатите скечове на театралната трупа, безсрамните пародии на Фунда Есер по подбрани реклами, хвърлянето на гьобеци с повод и без повод, сценката за възрастната министър-председателка и нейния корумпиран съпруг, представена от Фунда Есер и Сунай Заим далеч не бяха охладили страстите на вечерта, напротив — както чиновниците от предните редове, така и останалите ги бяха намерили за доста забавни.

„Родината или тюрбанът“ разпали докрай публиката, единствено заядливите подмятания на висок глас на учениците от кораническия лицей привнесоха смут в атмосферата. В такива моменти изобщо не се чуваше какво се изрича на сцената. Тази двайсетминутна примитивна, „демодирана“ пиеса обаче се опираше на тъй стабилна драматургическа структура, че я проумяха и глухонемите.

1. Върви по улицата обгърната с черен чаршаф жена, нещо си приказва, разсъждава на глас. Нещастна е по една-едничка причина.

2. Жената смъква чаршафа и обявява свободата си. Без чаршафа тя е вече щастлива.

3. Семейството й, годеникът й, близките й и брадатите мюсюлмански мъже, всеки със своите си аргументи, се противопоставят на тази свобода; опитват се да принудят жената да се загърне в чаршафа. Разгневена, жената подпалва чаршафа.

4. Ислямски фанатици със заоблени бради и броеници в ръце яростно се опълчват срещу нейното вироглавство, хващат жената за косите, повличат я по земята и тъкмо да я линчуват…

5. … млади войници от републиканската армия я спасяват.

Между средата на 30-те и Втората световна война тази пиеска многократно била играна в анадолските лицеи и в народните домове с подкрепата на европеизиращата се държава, стремяща се да държи жените далеч от чаршафа и терора на религията, ала след 1950 година, когато мощта на демокрацията и Кемалистката революция поотслабва, пиесата бива забравена. Когато подир години в едно истанбулско звукозаписно студио открих Фунда Есер — изпълнителката на главната роля на жената с чаршафа, тя сподели с мен гордостта си, че през 1948 година и нейната майка е изпълнила ролята в кютахийския лицей, за съжаление обаче самата Фунда Есер не могла да изживее същото заслужено щастие в Карс по причини, възникнали впоследствие. Настоятелно, въпреки обхваналото я състояние на забрава, характерно за похабените, уморените и измъчени от наркотиците театрали, я умолявах да ми опише какво точно се е случило през онази нощ. Разговарях и с немалко други очевидци на въпросната нощ и сега ще ви разкрия повечко подробности.

И тъй: по време на първата сцена публиката, изпълнила Народния театър, бе доста объркана. Заглавието „Родината или тюрбанът“ подсказваше на зрителите, че ще гледат злободневна, политическа пиеса и никой не очакваше на сцената да се появи жена, обгърната с чаршаф, освен, разбира се, по-възрастните, които помнеха тази кратка стара пиеса. В съзнанието на хората тюрбанът бе символ на политическия ислям. Мнозина бяха поразени от гордостта, дори горделивостта, която излъчваше загадъчната жена с чаршаф, докато се придвижваше напред-назад по сцената. Уважение към нея изпитаха дори „радикално“ настроените чиновници, презиращи религиозните одежди. Единствено буден младеж от кораническия лицей, предполагайки коя е обгърнатата в чаршаф жена, се изкикоти, та да подразни настанилите се в по-предните редове.

Всеобщото смущение дойде по време на втората сцена, когато жената с осъзнат, свободолюбив жест започна да сваля чаршафа си! То си пролича дори в смущението на европеизираните секуларисти, станали свидетели на резултата от собствените си въжделения. Впрочем, тъй като се бояха от политическите ислямисти, те отдавна бяха приели, че в Карс нещата все си вървят, постарому. Сега дори не им и хрумваше, че държавата силом ще премахне чаршафите, както го бе сторила през първите години на Републиката, за тях бе „напълно достатъчно, че ислямистите, не налагат, използвайки насилието и страха на незагърнатите с чаршафи жени да се загръщат като в Иран“.

По-късно Тургут бей подхвърлил на Ка: „Тия ататюркисти от предните редове не са никакви ататюркисти, а страхливци!“ Демонстративното разсъбличане на сцената на една загърната в чаршаф жена направо превъзбуди всички: стресна не само ислямистите, а и безработните, и простолюдието. Тъкмо в този миг някакъв учител от предните редове бил скочил да аплодира смъкващата с изящни, решителни движения чаршафа си Фунда Есер. Според някои обаче реакцията на учителя не била моден политически акт, а била предизвикана от голите пухкави ръце и красивата шия на жената, позамаяна от алкохола. Дребен младеж от задните редове гневно отреагирал на неизвестния, беден учител.

Ситуацията не се понрави дори на републиканците от предните редове. Смутени бяха и те — защо, видите ли, вместо очилато, светлолико, твърдо решено да учи селско девойче, изпод чаршафа изниква игривата гьобекчийка Фунда Есер. Дали поуката не е, че единствено пропадналите, безсрамни, жени се отказват от чаршафа? Ако е тъй, значи става дума за послание на ислямистите. Чу се как заместник-валията изкрещя от предните редове: „Това е невярно, не, това не е вярно.“ Към него, най-вероятно от подлизурство, се присъединиха и други, но не убедиха Фунда Есер. Младежите от кораническия лицей на няколко пъти издюдюкаха заплашително, докато преценяващо и напрегнато наблюдаваха как просветената републиканска девойка от челните редици отстоява своята независимост, ала никой не се стресна. Гълчавата на никому неизвестната групичка от младежи, възнамеряваща да предизвика някакъв инцидент в залата изобщо не притесни седящите отпред — заместник-валията, работливия, храбър заместник-директор по Сигурността Касъм бей, изтръгнап навремето из корен ПКК, останалите висши чиновници, областния управител на кадастралната служба, директора по културата, чиято цел бе да събере и изпрати в Анкара касети с кюрдска музика (присъстваха жена му, двете му дъщери, четиримата му синове с вратовръзки и тримата му племенници), няколкото цивилно облечени офицери и техните съпруги. Говореше се, че те изпитвали абсолютно доверие в пръснатите из залата цивилни полицаи, в униформените по краищата на залата и във войниците зад кулисите. По-съществена обаче била гордостта, която изпитвали, че цяла Турция, че Анкара ги гледа — нали вечерта се излъчвала на живо, — въпреки че събитието било от регионален характер. Както всички зрители, и облечените във власт първенци наблюдаваха случващото се на сцената, без нито за миг да забравят, че то се излъчва по телевизията, което им даваше достатъчно основание изпълняваните на сцената баналности, политическите задявки и пошлотии да им се струват къде по-изтънчени и омагьосващи. От време на време някои се извръщаха към телевизионната камера, та да проверят дали още работи, други, от най-крайните редове, седяха като истукани, обзети от ужаса, че ги гледат, по същата тази причина някои пък помахваха с ръка. Макар представлението да се излъчваше по местната кабеларка, болшинството от хората бяха предпочели да дойдат в театъра, за да проследят как действа телевизионният екип, вместо да зяпат случващото се на сцената от екраните на своите телевизори.

Само преди миг Фунда Есер бе свлякла чаршафа си, бе го натъпкала в бакърен леген като купчина пране, бе го поляла внимателно с бензин, сякаш това бе перилен препарат, и бе започнала да го търка. По някаква случайност бензинът бе излят от бутилка на перилния препарат „Акиф“, най-използваният тогава от карските домакини, което по странен начин поуспокои не само зрителите в залата, но и цял Карс — всички решиха, че свободолюбивото момиче се е отказало от първоначалното си намерение и старателно ще изпере чаршафа си.

От задните редове някой се провикна: „Пери, момиче, търкай яко!“ Екнаха смехове, чиновниците от предните редове се нацупиха, ала тъй възприемаше случващото се цялата публика. Друг пък подвикна: „А де му е «Омо»-то27 на туй?“

Бяха все младежи от кораническия лицей; пораздвижиха до смях залата и затова никой не им се разсърди. На мнозина, включително и на държавните чиновници от предните редове, им се щеше тази демодирана, якобинска и подстрекателско-политическа пиеса да приключи, преди да се е принизила до безвкусицата. Доста от хората, с които разговарях подир години, споделяха с мен, че наистина са изпитвали подобно усещане: мнозинството карсци в залата, от чиновниците до бедните кюрдски ученици, копнееха да изживеят нещо различно, нещо, което се случва само в театъра, да се позабавляват. Част от разлютените ученици от кораническия лицей вероятно желаеха да провалят приятната атмосфера на вечерта, ала до този момент никой не се притесняваше от тях.

Както става в рекламите, които виждаме често, Фунда Есер проточи прането като истинска домакиня, превърнала задължението в забавление. В нужния момент тя измъкна мокрия черен чаршаф от легена и изигравайки простиране, го разпъна като знаме. Под смаяните погледи на зрителите, започнали да проумяват какво ще последва, тя извади от джоба си запалка и подпали единия край на чаршафа. Настъпи мъртвешка тишина. Чу се диханието на пламъка, светкавично обгърнал чаршафа. Залата се озари от невероятна, страховита светлина.

Няколко души се надигнаха ужасени.

Не го очакваше никой. Бяха се сепнали дори най-неудовлетворените секуларисти. Когато жената хвърли обгърнатия в пламъци чаршаф на сцената, доста от зрителите се ужасиха да не би да пламнат дъските на сто и десетгодишната сцена и мръсните кърпени завеси, останали от най-славните години на Карс. Ужасът обхванал мнозина, понеже усещали, че духът от бутилката е изпуснат. Оттук нататък можело да се очаква всичко.

Откъм редовете с учениците от кораническия лицей се надигна ропот, олелия. Дюдюкания, крясъци и яростно освиркване. Някой изкрещя:

„Безбожни врагове на вярата ни! Неверници, атеисти!“

Смут обзе предните редове. Дори и да се изправеше онзи самотен и смел учител и да се провикнеше: „Млъкнете и гледайте!“, нямаше да има кой да го чуе. Когато се разбра, че дюдюканията, виковете и лозунгите не само няма да стихнат, но и тепърва ще нарастват, повя вятърът на тревогата. Д-р Невзат, директор на областното здравеопазване, синовете му, наконтени със сака и с вратовръзки, щерките му, сплели косите си на плитки, и съпругата му, турила най-прекрасния си тоалет — рокля от креп в паунова разцветка, се надигнаха и взеха да си проправят път към изхода. В същия миг се надигна и един от бившите карски знатни търговци на кожи, Садък бей, пристигнал от Анкара, за да нагледа делата си в Карс, последва го и съученикът му от началното училище Сабит бей — адвокат от Народната партия. Ка долови тревогата, обхванала предните редове, но продължи да седи нерешително на мястото си: мина му през ума да си тръгне, понеже се опасяваше да не забрави заради възникналата от събитията суматоха запечаталото се в съзнанието му стихотворение, все още незаписано в зеления бележник. И освен това му се щеше да се измъкне от театъра, за да се върне при Ипек. Междувременно към изпълнената с дим сцена се насочи директорът на Телефонната компания — човек, към чиито познания и порядъчност изпитваше уважение целият Карс.

— Момиче — провикна се той. — Много ни хареса ататюркската ви пиеса. Ама стига толкова. Погледнете, всички се разбуниха вече, ще превъзбудите народа.

Фунда Есер набързо бе угасила захвърления на пода чаршаф и сега изпълняваше любимия на автора на „Родината или чаршафът“ монолог — по-късно щях да открия оригиналния текст от 1936 година в изданията на народните домове. Четири години подир събитията, в Истанбул, деветдесет и две годишният и все още активен автор на „Родината или чаршафът“, докато укоряваше палавите си внуци (всъщност внуци на синовете му), ми разказа, че от всичките му произведения („Ататюрк пристига“, „Ататюркски пиеси за лицеите“, „Спомени за Него“), тази вече забравена пиеса (изобщо нямаше представа за постановката в Карс и последвалите я събития) през 30-те години изправяла на крака девойки и чиновници, които със сълзи на очи аплодирали кулминацията.

Сега не се чуваше нищо друго, освен дюдюкането и заплашителните, гневни крясъци на учениците от кораническия лицей. Въпреки възцарилата се в предната част на залата гузна и наплашена тишина, малцина успяха да разберат какво изговаря Фунда Есер. Може би не се чу тъкмо обяснението на мотива, подбудил разгневеното момиче да смъкне чаршафа — правела го не заради хората, не заради безценните национални одежди, а заради душите ни; трябвало да освободим душите си от чаршафа, от тюрбана, от феса и от чалмата, все символи, които ги почернят и ограничават, и да поемем към Европа, към цивилизованите и модерни нации. В залата обаче отново проехтя един-единствен възглас, в пълна хармония със ситуацията:

— Ти тичай гола към Европа, тичай гола-голеничка!

Откъм предните редове на залата се разнесоха смях и одобрителни ръкопляскания. Това притесни предните редове повече от всичко друго, сякаш им натякваше за техните разбити илюзии. В този момент Ка, както и мнозина други, се изправи. Всички се надговаряха един през друг, от задните редове крещяха; онези, които напредваха към изхода, се извръщаха да видят кой ги е последвал; Фунда Есер продължаваше да рецитира стихотворението, което само единици успяха да чуят.