Сняг

14Как пишете стихове?Разговор по време на вечеря за любовта, покривалото и самоубийството

Пред Народния театър съзряха стълпотворение от хора, очакващи представлението, което всеки момент трябваше да започне. С надеждата да се позабавляват, въпреки неспиращия снеговалеж, на плочника пред вратите на сто и десетгодишната сграда се бяха струпали надошлите от общежитията и домовете си младежи по сака и ризи, избягалите от къщите си деца. Както и семейства с цялото си домочадие. За първи път в Карс Ка видя разтворен черен чадър. Кадифе знаеше, че в програмата е включено стихотворение на Ка, но той приключи темата като заяви, че няма да отиде, всъщност вече нямаше и за кога.

Бе усетил, че новото стихотворение е на път да дойде. Вървеше забързано към хотела и гледаше много-много да не приказва. Под предлог, че трябва да се пооправи преди вечерята, той се оттегли в стаята си, свали палтото, седна пред малката масичка и започна да пише. Основните теми в творбата му бяха приятелството и доверителността. Включи снега, звездите, моменти от своя особено щастлив ден и няколко доста поетични фрази на Кадифе; наблюдаваше как един под друг се редят стиховете както се съзерцава картина — с вълнение и с наслада. Умът му, по своя си тайнствена логика, бе обогатил темите, обсъждани с Кадифе; в стихотворението, което озаглави „Звездното приятелство“ разработи идеята, че всеки човек си има звезда, всяка звезда — приятел, че звездата на всеки човек има свое подобие и всеки носи в сърцето си това подобие като таен довереник. Макар да чувстваше музиката и цялостното съвършенство на съчинението си, отсетне щеше да обясни недостатъците на отделни стихове и думи с мислите си за Ипек, с вечерята, за която закъсняваше и с прекомерното си щастие.

След като завърши стихотворението, той бързо прекоси фоайето на хотела и влезе в неголемия апартамент на собствениците. Тургут бей с дъщерите си Ипек и Кадифе от двете му страни седеше на трапеза в средата на просторна стая с висок таван. В единия край на масата имаше и трето момиче с елегантно мораво покривало на главата — Ка се досети веднага, че това е Ханде, приятелката на Кадифе. Срещу нея се бе настанил вестникарят Сердар бей. Странното изящество и безпорядъкът на трапезата, около която бяха се насъбрали тези на вид щастливи от общността си хора, радостните, привични движения на прислужницата Захиде, кюрдка, която забързано сновеше между кухнята и стаята, мигновено подсказаха на Ка, че Тургут бей и дъщерите му са свикнали да прекарват дългите си вечери край трапезата.

— Цял ден мисля за вас, цял ден ви чакам, къде се изгубихте — рече Тургут бей, изправяйки се. Внезапно го прегърна, притисна го към себе си и на Ка му се стори, че е готов да се разплаче. — Всеки миг могат да се случат пренеприятни неща — изрече той с трагична нотка в гласа си.

Ка се настани на посоченото му от Тургут бей място в противоположния край на масата точно срещу него, с удоволствие изсърба поднесената му чорба от леща и когато останалите двама мъже на масата започнаха да пият ракия, а погледите на всички се вторачиха в телевизионния екран зад гърба му, Ка се отдаде на онова, за което отдавна копнееше: да наблюдава до насита красивото лице на Ипек.

Знам усещанията му с подробности, защото по-късно той описва детайлно в бележника си огромното, безпределно щастие, изпитано в онзи миг: шаваше непрестанно с ръце и крака като щастливо дете, припряно потрепваше, сякаш след малко им предстоеше да хванат с Ипек влака, който щеше да ги отведе във Франкфурт. Представи си как светлина, подобна на струящата от настолната лампа върху работната маса на Тургут бей с нахвърлените връз нея книги, вестници, хотелски тефтери и фактури ще струи от настолната лампа върху собствената му работна маса във франкфуртската квартирка, дето в най-близко бъдеще щяха да заживеят щастливо с Ипек, и тя ще озарява лицето й.

В следващия миг Ка усети върху себе си погледа на Кадифе. Когато очите им се срещнаха, лицето на Кадифе, не толкова красиво, колкото на сестра й, изразяваше ревност, но тя бързо я прикри с излъчваща доверие усмивка.

Присъстващите на трапезата попоглеждаха от време на време към телевизионния екран. Излъчването на тазвечерното представление от Народния театър бе започнало. Дълъг като върлина актьор — Ка го беше мярнал още първата вечер след слизането си от автобуса в компанията театрали — представяше програмата, раздавайки наляво и надясно поклони; неочаквано, с дистанционното, което държеше в ръката си, Тургут бей смени канала. Дълго гледаха мътното черно-бяло изображение, цялото в снежинки, и не проумяваха нищо.

— Тате, защо сте включили това? — попита Ипек.

— Тук вали сняг — каза баща й. — Колкото и да е, изображението е добро, тази е истинската новина. А пък и знаеш, че загледам ли се дълго в някой от каналите, достойнството ми се накърнява.

— Тогава изключете телевизора, моля ви — додаде Кадифе. — Тук има друго, което накърнява достойнството ни.

— Сподели го с госта ни — рече притеснено баща й. — Боя се, че той още не знае.

— И аз мисля така — промълви Ханде. Имаше гневни, изключително красиви големи черни очи.

За секунда всички се умълчаха.

— Разкажи ти, Ханде — рече Кадифе. — Няма нищо неудобно.

— Тъкмо напротив, има доста неудобни неща и по тази причина ми се ще да ги споделя — отвърна Ханде. Странна радост огря за кратко лицето й. Усмихвайки се, сякаш си припомняше нещо приятно, тя каза: — Днес се навършват четирийсет дни от самоубийството на нашата приятелка Теслиме. Измежду всички нас тя бе най-вярващото момиче, отстояващо своята религия и словото на Аллах. За нея покривалото бе символ не само на любовта й към Аллах, то беше символ на нейната вяра и чест. Никому не можеше и да хрумне, че тъкмо тя би могла да посегне на живота си. И учителите, и баща й безмилостно я притискаха да не си покрива главата с кърпа, тя обаче им се опълчваше. Нещата клоняха към изхвърлянето й от института, в който бе учила три години и почти го завършваше. Един ден хората от сигурността притиснали баща й и му рекли: „Ако дъщеря ти не започне да ходи в института без забрадка, ще ти закрием бакалничката и ще те прогоним от Карс.“ Ето защо той най-напред заплашил Теслиме, че ще я прокуди от къщи, но когато и това не помогнало, решил да я омъжи за четирийсет и петгодишен полицай вдовец. Той дори на няколко пъти посетил бакалничката с цветя. Теслиме толкова се отвращаваше от този мъж, когото наричаше „старчето с металните очи“, че бе готова да си открие главата, което така и не направи, само и само да не се омъжва за него. Едни от нас подкрепиха идеята да се омъжи за „металните очи“, други пък предложиха да заплаши баща си със самоубийство! Тоя съвет най-вече й го давах аз. Защото никак не ми се щеше Теслиме да ходи незабрадена. Непрекъснато й повтарях: „Теслиме, по-добре човек да се самоубие, отколкото да си открие главата.“ Казвах го ей така, за да поддържам приказката. Мислехме си, че жените, за които четяхме по вестниците, се самоубиват поради липса на вяра, поради привързаност към материалния живот или от безнадеждна любов, и че баща й ще се стресне от думата „самоубийство“. Изобщо не съм допускала, че толкова вярващо момиче като Теслиме ще посегне на живота си. Но когато чух новината, че се е обесила, аз първа повярвах. Защото чувствах, че на мястото на Теслиме и аз бих постъпила като нея.

Ханде се разплака. Всички млъкнаха. Ипек се приближи до нея, помилва я и я целуна. Присъедини се и Кадифе: момичетата се запрегръщаха, Тургут бей също изрече мили думи с дистанционното в ръка и всички го удариха на шегички, само и само Ханде да не плаче. Тургут бей привлече вниманието й към изникналите на екрана жирафи, сякаш щеше да забавлява дете, и Ханде, точно като петимно да се забавлява дете, насочи пълните си със сълзи очи към екрана: и забравяйки собствения си живот, те наблюдаваха дълго като във филм на забавен каданс как някъде много далече, може би в сърцето на Африка, в сенчеста гориста местност се придвижва двойка жирафи.

— След самоубийството на Теслиме, Ханде реши да не ходи в института със забрадка, та да не се чувстват родителите й още по-нещастни — прошепна след малко Кадифе на Ка. — Отгледали са я като момче, без никакъв натиск и никакви лишения. Майка й и баща й си мечтаят един ден дъщеря им да се грижи за тях. Ханде е доста умна. — Говореше с мил глас, уж шепнешком, ама така, че Ханде да я чува, и девойката с насълзените очи я чуваше, докато заедно с останалите се взираше в телевизионния екран. — В началото ние, забрадените момичета, я увещавахме да не се отказва от нашата борба, впоследствие обаче проумяхме, че да не носиш забрадка е по-добре, отколкото да се самоубиеш и решихме да помогнем на Ханде. За момиче, което знае, че покривалото е повеля на Аллах и го приема като символ, е изключително трудно да бъде убедено да го свали. Ханде задълго се затвори вкъщи, опитвайки се да се съсредоточи върху взетото решение.

И Ка, като останалите, бе сломен от чувството за вина, ала в душата му се разля вълна от щастие, щом ръката на Ипек докосна неговата. С надеждата да изпита същото щастие този път Ка, докато Тургут бей припряно превърташе каналите, докосна ръката на Ипек. Тя му отвърна и той забрави тегнещата наоколо тъга. На екрана се появи картина от предаването в Народния театър. Дългият като върлина мъж гордо обясни, че това е част от първото в историята на Карс излъчване на живо. Докато уведомяваше, че вечерното представление ще съдържа разнообразни истории, изповедта на националния вратар, срамни тайни от политическия живот, сцени от творби на Шекспир и Виктор Юго, неочаквани изповеди, скандали, незабравими звезди на турския театър и кино, скечове, песни и страховити изненади, Ка чу собственото си име, обявено като „нашият най-велик поет, завърнал се без много шум след години в родината ни“. Ипек стисна под масата ръката на Ка.

— Не си искал да ходиш там? — рече Тургут бей.

— Тук съм предоволен и прещастлив — отвърна Ка, стисвайки още по-силно ръката на Ипек.

— Не бих желала да нарушавам вашето щастие — обади се Ханде. За миг всички се постреснаха. — Но тази вечер съм тук заради вас. Не съм прочела нито една ваша книга, достатъчно ми е и това, че сте поет, стигнал чак до Германия, поет, видял свят. В последно време писали ли сте стихове?

— В Карс ме споходиха доста стихотворения — отвърна Ка.

— Надявах се, че ще можете да ми обясните как да се концентрирам върху дадена тема. Кажете ми, моля ви, как пишете стихове? Като се концентрирате ли?

На поетичните вечери с турските читатели в Германия жените най-често задаваха този въпрос на поетите, но както всеки път Ка трепна, сякаш го питаха за нещо много специално.

— Не знам как пиша стиховете си — отвърна той. — Доброто стихотворение сякаш идва от някакво далечно място. — Забеляза подозрителния поглед на Ханде.

— Кажете ми, моля ви, какво разбирате под концентрация? Колкото и да се старая по цял ден, пред очите ми все не оживява онова, което бих искала: как бих се чувствала незабрадена. Появява се онова, което бих искала да забравя.

— Например?

— Когато броят на забрадените момичета нарасна, от Анкара изпратиха една жена да ни убеждава да не си покриваме главите. Тая „агитаторка“ с часове разговаряше с всяко момиче поотделно в една стая. Задаваше стотици въпроси. „Баща ти бие ли майка ти? Колко братя и сестри имаш? Колко месечно печели баща ти? Какво друго носиш освен тюрбан? Обичаш ли Ататюрк? Какви картини са окачени по стените в твоя дом? Колко пъти в месеца ходиш на кино? Равни ли са според теб мъжете и жените? Аллах ли е по-велик или държавата? Колко деца ти се иска да имаш? Тормози ли те семейството?“ Попълваше отговорите в отделен формуляр за всяка от нас. Беше като от модно списание, елегантна, с начервени устни, боядисана коса, открита глава, но, как да го кажа, бе всъщност доста естествена. Обикнахме я, макар въпросите й да разплакаха някои от нас… Дори се надявахме да не я омърсят калта и мръсотията на Карс. Сетне започнах да я сънувам, ама в началото не обърнах внимание. А сега, опитам ли се да си представя как се движа сред хората без забрадка, излагайки на показ косата си, все се виждам като тази „агитаторка“. Елегантна като нея, с обувки на тънки токчета и с още по-разкрепостени тоалети от нейните. Мъжете ми показват, че се интересуват от мен. Хем ми е приятно, хем се срамувам.

— Ханде, ако не ти се говори за срама, недей — обади се Кадифе.

— Не, ще говоря. Защото аз се срамувам в представите си, но от представите си не се срамувам. Всъщност изобщо не вярвам, че ако тръгна незабрадена, ще се превърна в предизвикателна за мъжете жена, в похотлива никаквица. Защото макар да не съм убедена, пак ще си открия главата. Ала знам, похотта е способна за миг да овладее човека, дори когато си мисли, че не я желае, дори когато не му се вярва. Мъже и жени, всички ние, нощем в сънищата си извършваме грях, който през деня ни се струва, че не желаем. Не е ли така?

— Престани, Ханде — каза Кадифе.

— Не е ли така?

— Не е така — отговори Кадифе, обръщайки се към Ка. — Преди две години Ханде щеше да се омъжва за кюрд, доста привлекателен младеж. Но нещо се забърка в политиката, убиха го…

— Това няма никаква връзка с факта, че ходя забрадена — гневно изрече Ханде. — Защо ходя забрадена? Защото, концентрирам ли се, все не мога да си представя как ще се чувствам незабрадена. Това е причината. Концентрирам ли се, в представите си аз или се превръщам в неприятна непозната от рода на „агитаторката“, или в похотлива никаквица. Успея ли поне веднъж да си представя как прекрачвам института незабрадена, как пристъпвам из коридорите, как влизам в час, едва тогава бих намерила сили в себе си, дай Боже, да го сторя и да стана свободен човек. Защото ще съм свалила забрадката по собствена воля и желание, а не по полицейска принуда. Досега обаче така и не съм успяла да се концентрирам върху този момент.

— Тогава не обръщай внимание тъкмо на този момент — рече Кадифе. — И да го преодолееш, за нас ти ще си останеш любимата ни Ханде.

— Не, няма да остана — отвърна Ханде. — Разграничих се от вас, реших да си открия главата и в душите си вие всъщност ме презирате, обвинявате ме… — Сетне се обърна към Ка: — Понякога пред очите ми изниква девойка, тя прекрачва незабрадена института, тръгва по коридорите, влиза при групата си, по която толкова тъгува, и в този миг си припомням дъха на коридорите и тежката атмосфера в стаята. Тогава зървам девойката в стъклото на прозореца, разделящ учебната стая от коридора и щом проумея, че девойката, която виждам, не съм аз, а някоя друга, започвам да плача.

Стори им се, че Ханде отново ще се разплаче.

— Не ме тревожи толкова преобразяването ми в друга — каза Ханде. — Тревожи ме, че повече няма да мога отново да бъда същата, че направо ще забравя каква съм сега. Дори само заради това човек би могъл да се самоубие… — Обърна се към Ка и смутено попита: — Никога ли не сте изпитвали желание за самоубийство?

— Никога, ала след случващото се с жените в Карс, човек няма как да не се замисли върху тази тема.

— Желанието за самоубийство на повечето от момичетата в нашето положение е продиктувано от необходимостта да се почувстват господарки на собствените си тела. По същата причина се самоубиват подлъганите, изгубили девствеността си момичета, както и девствениците, принудени да се омъжат за човек, когото не желаят. За тях самоубийството е израз на стремежа им към невинност и чистота. Никога ли не сте писали нещо за самоубийството? — Тук несъзнателно се обърна към Ипек: — Притесних ли много вашия гост? Добре, ще го оставя на мира, ама след като ми каже откъде идват стихотворенията, които му „идват“ в Карс?

— Щом почувствам, че стихотворението идва, душата ми се изпълва с благодарност към този, който го изпраща, защото съм неизмеримо щастлив.

— Той ли ви кара да материализирате стихотворението? Кой е той?

— Не че го вярвам, ала чувствам, че той ми изпраща стихотворението.

— Не вярвате в Аллах, или в това, че той ви изпраща стихотворението?

— Аллах ги изпраща — вдъхновено отвърна Ка.

— Той видя със собствените си очи как се е разраснало тук религиозното движение — вметна Тургут бей. — Може пък и да са го заплашили… Постреснал се е и е започнал да вярва в Аллах.

— Не, не е вярно, просто ми идва отвътре — рече Ка. — Тук изпитвам желание да бъда като всички.

— Изплашили сте се, за което ви укорявам.

— Така е, плаша се, при това много се плаша — извика в същия миг Ка.

Скочи на крака тъй, сякаш бяха насочили срещу него пистолет. Сътрапезниците му се обезпокоиха.

— Къде така? — извика Тургут бей, сякаш на свой ред бе усетил насочено към себе си оръжие.

Ханде пък си промърмори:

— Не ме е страх, хич не ме е еня за нищо.

Но и тя като останалите се вглеждаше в лицето на Ка, за да определи откъде идва опасността. След години вестникарят Сердар бей щеше да сподели с мен, че в този момент лицето на Ка избеляло като вар, макар че не било лице на почувствал се зле от страх или от световъртеж човек — то изразявало дълбоко щастие. Прислужницата пък настойчиво щеше да ми обяснява как докато влизала в стаята, се появила някаква светлина и погълнала всичко в сиянието си. Още тогава в нейните очи Ка се бе издигнал в ранг на светец. Някой от присъстващите изрекъл: „Стихотворението дойде.“ И всички посрещнали думите му по-развълнувано и по-стреснато, отколкото ако към тях самите са насочили оръжие.

След време, преосмисляйки случилото се в един бележник, Ка щеше да оприличи напрегнатостта на очакването в стаята на страховитото очакване при спиритическите сеанси, на които бяхме свидетели като деца. Такива вечери преди двайсет и пет години устройваше възпълничката майка на наш приятел, млада вдовица, в дома им на една задна уличка в Нишанташъ, където присъстваха и други нещастни домакини като нея, пианист с парализирани пръсти, невротична филмова звезда на средна възраст, за която непрекъснато подпитвахме „и тя ли ще дойде?“, сестра й, спохождана от чести припадъци, пенсиониран паша, „флиртуващ“ с попрецъфтялата филмова звезда — нашият приятел ни извеждаше през задната стая, мен и Ка, и тихичко ни въвеждаше в хола. В миговете на напрегнато очакване някой изричаше: „Ей, дух, ако си тук, дай ни знак!“, всички се притаяваха, сетне се чуваше тропот, проскърцване на стол, стон или груб ритник по крака на масата и някой уплашено изричаше: „Духът е тук“. Но Ка съвсем не приличаше на човек, срещнал дух — запъти се към кухненската врата, а лицето му грееше от щастие.

— Доста пи — каза Тургут бей. — Да, помогни му.

Произнесе тия думи, та да изглежда, че той е накарал Ипек да се втурне подир Ка. А Ка се стовари върху стола до кухненската врата. Извади от джоба си бележник и писалка.

— Докато стоите прави и се взирате в мен, не мога да пиша.

— Да те заведа в една от вътрешните стаи — предложи Ипек.

Ка я последва, минаха през приятно ухаещата кухня, където Захиде заливаше кадаифа със сироп, през някаква студена стая и влязоха в друга полутъмна задна стая.

— Тук ще можеш ли да пишеш? — попита Ипек и запали лампата.

Ка видя чиста стая с две идеално оправени легла. Имаше скрин и старинна подставка за книги, използвана като тоалетка — върху нея сестра й бе подредила тубички с крем, червила, одеколонче, безсмислена колекция шишенца от бадемово масло и алкохолни питиета, книги, тоалетна чантичка с цип и кутия от швейцарски шоколадови бонбони, пълна с четки за коса, моливи за гримиране, мъниста против уроки, едно колие и гривни. Приседна на леглото до заледения прозорец.

— Тук ще мога да пиша. Но ти не си тръгвай.

— Защо?

— Не знам — отвърна Ка, а после додаде: — Боя се.

Захвана стихотворението, започващо с описание на кутията шоколадови бонбони, която чичо му донесе от Швейцария, когато Ка бе малък. Върху капака й бяха нарисувани пейзажи от Швейцария, каквито красяха стените на карските чайни. От бележките на Ка, направени отсетне, за да осмисли, класира и подреди „дошлите“ му в Карс творби, ставаше ясно, че в това си стихотворение най-напред бе извадил от кутията часовник-играчка — подир два дни щеше да узнае, че е от детските години на Ипек. Тръгвайки от часовника, той щеше да опише времето на детството и времето на живота.

— Не искам да се отделяш от мен — рече Ка, — защото съм безумно влюбен в теб.

— Та ти не ме познаваш — отвърна му Ипек.

— Има два типа мъже. Първите още преди да са се влюбили, се стараят да разберат как тя яде сандвича си, как реши косата си, какви дреболии я притесняват, за какво се гневи на баща си и всякакви други истории-легенди, които се разправят за избраницата му. Другите пък — аз съм от тях — се влюбват, без да знаят почти нищо за девойката.

— Значи си влюбен в мен, защото изобщо не ме познаваш? Наистина ли наричаш това любов?

— Такава е любовта, която дава всичко на човека.

— Значи след като видиш как ям сандвич и с какво си закичвам косата, любовта ти ще секне?

— Не, тогава нашата близост ще се задълбочи, ще се превърне в желание на телата ни, в щастливи спомени, които обвързват.

— Не мърдай от леглото, стой там — каза Ипек. — Не мога да се целувам с никого, докато съм с татко под един покрив. — За първи път се противопоставяше на целувките на Ка. — Не ми е приятно да го правя, докато татко е вкъщи — промълви тя и избута Ка.

Преди да приседне в края на леглото, Ка опита още веднъж и я целуна насила по устните.

— Трябва да се оженим по-бързо и да избягаме оттук. Знаеш ли колко щастливи ще бъдем във Франкфурт?

Настъпи тишина.

— Как така ме обичаш, без да ме познаваш?

— Понеже си красива… Понеже си представям, че ще бъдем щастливи… Понеже ще мога всичко да споделям с теб, без да се срамувам. Непрестанно си представям как се любим.

— Какво правеше в Германия?

— Занимавах се със стиховете, които не можех да напиша и непрекъснато ръкоблудствах… Самотата е въпрос на гордост; човек търпеливо се потапя в собствената си миризма. Проблемът на истинския поет е винаги един. Ако дълго време е щастлив, става банален. Ако дълго време е нещастен, губи поетическата си мощ… Щастието и истинската поезия са заедно за кратко. Не след дълго или щастието банализира поета и творчеството му, или истинското стихотворение проваля щастието му. Вече ужасно се страхувам да не бъда нещастен, като се върна във Франкфурт.

— Остани в Истанбул — предложи Ипек.

— В Истанбул ли желаеш да живееш? — попита шепнешком Ка, вглеждайки се изпитателно в Ипек. В момента ужасно му се искаше Ипек да си пожелае нещо. И тя го усети.

— Нищо не желая — изрече тя.

Ка разбираше, че е избързал. Разбираше, че в Карс ще остане за кратко, че нямаше да може да си поеме дъх и че друг избор, освен да бърза, нямаше. Вслушаха се в долитащите отвътре гласове и в преминаващия под прозореца файтон, премазващ снега. Ипек стоеше права до вратата и замислено почистваше космите от четката за коса, която държеше в ръката си.

— Тук всичко е толкова мизерно и нещастно, че човек забравя да си пожелае нещо, също като тебе — рече Ка. — Тук човек може да мечтае единствено да умре, а не да живее… Ще тръгнеш ли с мен?… — Ипек мълчеше. — Дори и да ми отговориш отрицателно, няма значение.

— Не знам — отвърна Ипек, загледана в четката за коса. — Вътре ни очакват.

— Вътре, предчувствам, кроят някаква интрига, но не се досещам каква — рече Ка. — Ти ми кажи.

Токът спря. Ипек не помръдваше, Ка понечи да я прегърне, но страхът, че ще се върне съвсем самичък в Германия, го възпря; не помръдна.

— В тоя мрак няма да пишеш стихове — рече Ипек. — Да вървим.

— Какво най-много би желала, за да ме обикнеш?

— Бъди себе си — отвърна Ипек. И излезе от стаята.

Ка се чувстваше толкова щастлив седнал тук, че едва се надигна от леглото. Приседна за малко и в студената стая до кухнята и под трепкащата светлина на свещта записа в зеления си бележник стихотворението „Кутия шоколадови бонбони“.

Изправи се, стоеше зад Ипек, понечи да я прегърне и да зарови глава в косите й, но внезапно всичко в главата му се потопи в мрак.

В светлината на свещта Ка видя Ипек и Кадифе да се прегръщат. Бяха обвили ръце около шиите си и се прегръщаха като любовници.

— Татко желае да ви види — промълви Кадифе.

— Добре, мила.

— Не написа ли стихотворението?

— Написах го — отвърна Ка, изниквайки от мрака. — Сега обаче ми се иска да помогна на вас.

Влезе в кухнята, но под трепкащата светлина на свещта не забеляза никого. Набързо си наля ракия в една чаша и без да я разрежда с вода, я гаврътна. Очите му се наляха със сълзи и светкавично изгълта чаша вода.

На излизане от кухнята се озова за миг съвършено сам в непрогледния мрак. Едва когато различи трапезата, огряна от свещта, Ка се запъти към нея. Седящите около масата и техните отразени върху стената сенки, се извърнаха към него.

— Успя ли да напишеш стихотворението? — попита Тургут бей, сякаш обзет от желание да унижи умълчалия се Ка.

— Да.

— Поздравявам те — каза Тургут бей. Пъхна в ръката на Ка ракиена чаша и я напълни. — За какво се отнася?

— Откакто съм в Карс, ми се струва, че всеки, с когото говоря, е прав. В Германия изпитвах страх, докато се разхождах из улиците, а тук този страх завладява направо душата ми.

— Много добре ви разбирам — рече съучастнически Ханде.

Ка й се усмихна с благодарност. Прищя му се да каже: „Не си откривай главата, красавице моя.“

— Щом твърдите, че вярвате на всеки, с когото разговаряте, излиза, че в близост до шейх ефенди вие вярвате в Аллах. Ще ви поправя — шейх ефенди представлява Аллах в Карс — заключи Тургут бей.

— Кой, кой представлява Аллах? — попита с непокорен глас Ханде.

Ала Тургут бей не й се ядоса. Беше инатлив, скандалджия, но имаше меко сърце, неподхождащо на един безкомпромисен атеист. Ка усети, че тревогата на Тургут бей е породена от нещастието на дъщерите му, само че той много повече се безпокоеше от рухването на собствените си навици. Това не беше политическа тревога, а тревогата на човек, който бе застрашен да изгуби единственото забавление в живота си — всяка вечер, заемайки централно място на трапезата, с часове да разчепква политиката и въпроса за съществуването или несъществуването на Аллах с дъщерите си и със своите гости.

Токът дойде — стаята внезапно се озари. Тук хората дотолкова бяха свикнали със спирането и идването на тока, че при идването му не надаваха радостни възгласи, както се случваше в истанбулското детство на Ка, не изпитваха щастливото безпокойство от рода на „я виж, да не се е повредила пералнята“ или пък „чакай, аз ще духна свещите“, държаха се тъй, сякаш не се случваше нищо. Тургут бей включи телевизора и запревърта каналите с дистанционното. Ка прошепна на момичетата, че Карс е необичайно тихо място.

— Защото тук се страхуваме дори от гласовете си — рече Ханде.

— Това е тишината на снега — добави Ипек.

Обзети от пораженческо настроение, всички дълго се взираха в телевизионния екран, върху който бавно се сменяха каналите. Докато държеше ръката на Ипек под масата, Ка си представи как щастливо прекарва тук с нея целия си живот — как денем дреме над някаква незначителна работа, а привечер, хванал ръката на тази жена, гледа сателитната телевизия.