Сняг

4Наистина ли дойде заради изборите и самоубийствата?Ка и Ипек в сладкарница „Йени Хаят“

Защо ли лицето на Ка, закрачил под падащия сняг от булевард „Фаикбей“ към сладкарница „Йени хаят“, бе озарено от едва забележима усмивка, въпреки току-що научените лоши вести? Изживяваше се като тъжен и романтичен тургеневски герой, тръгнал на среща с жената, за която е мечтал от години, а в ушите му звучеше „Роберта“ на Пепино ди Капри. Ка харесваше изящните романи на Тургенев, носталгично закопнял в Европа по недооценената от него родина, която напуска, уморен от безконечните й проблеми и примитивизъм, ала нека си кажем истината: Ка не бе изгарял дълги години от копнеж по Ипек, както е в романите на Тургенев. Копнееше единствено за жена като Ипек — и понякога наистина се бе сещал за нея. Започна да мисли за Ипек още като узна, че се е разделила с мъжа си, а сега с прозвънналата в ушите му музика и с тургеневския романтизъм се опитваше да заглуши собствената си уязвимост — ако бе искал да създаде по-дълбока и истинска връзка, би трябвало достатъчно да бе мислил за нея.

Щом влезе обаче в сладкарницата и седна на една маса с Ипек, тургеневският му романтизъм се изпари. Ипек бе по-красива, отколкото в студентските години и отколкото му се бе сторила в хотела. Естествената й красота, леко начервените устни, бледият тен, блясъкът в очите и сърдечното й поведение, предизвикващо усещане за близост, го обезкуражиха. Демонстрира такава сърдечност, че в един миг Ка просто се обезпокои да не би тази й естественост да е престорена. Това, след писането на бездарни стихове, предизвикваше най-голяма боязън у Ка.

— Видях по пътя работници. Прокарваха кабел между телевизия „Серхат Карс“ и Народния театър, сякаш опъваха въже — каза той, притеснен да подхване какъвто и да е разговор. Не се усмихна обаче, не желаеше да изглежда, че критикува провинциалния живот.

Като всички решителни двойки, изпълнени с доброто намерение да се разберат, известно време и двамата напипваха общи теми за разговор. Изчерпеха ли едната, Ипек се усмихваше и изобретателно подхващаше друга. Снеговалежът, мизерията в Карс, палтото на Ка, някоя незначителна промяна, настъпила у всеки един от тях, трудността да откаже цигарите, хората, които Ка беше срещнал в далечния и за двамата Истанбул… Желаното сближаване дойде от това, че майките и на двамата бяха починали и бяха погребани в истанбулското гробище „Ферикьой“. С успокоението, съвсем преходно, породено от близостта (макар и привидна), която усещат един към друг мъж и жена, разбрали, че са от една зодия, те подхванаха разговор (не много дълъг) за ролята на майките им в техния живот, за причината да се разруши старата карска гара (по-дълъг); за православната църква, на чието място от 1967-а се намираше сладкарницата и за съхраняваната в музея врата от разрушената църква; за специалния раздел в музея, посветен на масовото избиване на арменците (някои от туристите смятали, че турците са избили арменците, а тук научавали, че било тъкмо обратното); за единствения почти глух, почти призрачен сервитьор в сладкарницата; за карските чайни, в които не се предлага кафе, понеже на безработните им било скъпо и те не го пиели; за политическите възгледи на придружавалия Ка вестникар, пък и на другите местни вестници (подкрепяли до един и военните, и сегашното управление); за утрешния брой на „Серхат шехир“, който Ка измъкна от джоба си.

Когато Ипек зачете доста съсредоточено първата страница на вестника, Ка се сепна: на Ипек изобщо не би й хрумнала идеята да живее в Германия, за нея и за старите му истанбулски приятели съществуваше една-едничка реалност — страданията на Турция и нейното жалко политическо битие. Той дълго се взира в малките ръце на Ипек и в изящното й лице, което все така му се струваше смайващо красиво.

— По кой член си осъден и на колко? — попита след малко Ипек с мила усмивка.

Ка обясни. Към края на 70-те в малките политически вестници можело да се пише за всичко, изправяли на съд всекиго и всеки се гордеел, че е осъден по този член от наказателния закон, ала никой не влизал в затвора, понеже полицията била затрупана от работа и не издирвала издателите, писателите и преводачите, сменили адресите си. Сменилите своите адреси били задържани по-късно, след военния преврат, и понеже бил осъден заради политическа статия, която дори не бил писал, но публикувал набързо, без дори да я прегледа, Ка избягал в Германия.

— Трудно ли ти беше в Германия? — попита Ипек.

— Спаси ме това, че не успях да науча немски — отвърна Ка. — Организмът ми се възпротиви на немския и в края на краищата съхраних чистотата си и душата си.

Сподели наведнъж всичко, обзет от страха да не изглежда смешен, а всъщност беше щастлив, че Ипек го слуша и си призна и за тишината, приютила се в душата му, и за това, че не е писал стихове през последните години — нещо, което никой не знаеше.

— Малката ми квартира под наем се намира близо до гарата и единственият й прозорец гледа към покривите на Франкфурт. Вечер си припомнях изтеклия ден с неговата многообразна тишина и това ме вдъхновяваше да пиша. По-късно турските емигранти, подочули, че все пак съм известен в Турция, общините, библиотеките и началните училища, желаещи да приобщят турците и общностите, желаещи да запознаят децата с пишещ на турски език поет, взеха да ме канят да чета стиховете си.

Във Франкфурт Ка се качваше на някой от немските влакове — винаги се възхищаваше на тяхната точност и уреденост — и докато през замъгленото стъкло край него прелитаха в далечината изящните църковни кули на градовете, брезовите гори, мрачни в лоното си, и здравите деца, които с ученически раници на гръб се прибираха по домовете си, отново усещаше същата тишина; понеже изобщо не проумяваше езика на тази страна, се чувстваше, сякаш е у дома си, и съчиняваше стихове. Всяка сутрин, ако не беше заминал за някой град да чете поезия, излизаше от квартирата си точно в осем, тръгваше по „Кайзерщрасе“ и влизаше в Общинската библиотека на булевард „Цайл“, за да чете. „Там има английски книги, които биха ми стигнали за двайсет живота.“ Като дете, което знае, че смъртта е далече-далече, той спокойно разлистваше любимите си романи от деветнайсети век, английските романтични поети, книги, свързани с историята на инженерството, музейни каталози, всичко, което пожелаеше душата му. В Общинската библиотека разгръщаше старите енциклопедии, старателно разглеждаше илюстрованите им страници и докато препрочиташе романите на Тургенев, отново чуваше оная тишина от влака, въпреки че в ушите му отекваше градският шум. Същата тишина чуваше и привечер, докато се прибираше по друг път, по протежението на река Майн, покрай Еврейския музей и в края на седмицата, докато кръстосваше града.

— Постепенно тишината зае тъй огромно място в живота ми, че престанах да чувам онзи тревожен шум, подтикващ ме да творя поезия — каза Ка. — И без туй въобще не говорех с немците. Не бяха вече добри и отношенията ми с турците, те ме смятаха за умник, за полусмахнат интелектуалец. Не се срещах с никого, не разговарях с никого, не съчинявах и стихове.

— Но във вестника пише, че тази вечер ще прочетеш най-новото си стихотворение.

— То не съществува, за да го прочета.

Освен тях в сладкарницата имаше още двама. Седяха чак в противоположния край на една тъмна маса до прозореца — уморен слаб мъж на средна възраст търпеливо обясняваше нещо на дребен младеж. Изписаното с неонови букви име на сладкарницата хвърляше възрозовата си светлина върху снега, сипещ се на парцали в тъмнината зад прозореца, до който в отдалечения ъгъл на сладкарницата бяха седнали двамата мъже, задълбочени в задушевен разговор — приличаха на герои от долнопробен черно-бял филм.

— Първата година сестра ми Кадифе се провали на изпитите за университета — каза Ипек. — Втората година успя да влезе в тукашния Педагогически институт. Слабият мъж в дъното, зад гърба ми, е директорът на института. След като мама загина при автомобилна катастрофа, татко, който обича много сестра ми, за да не остава сам, реши да се преместим тук, аз пък три години по-късно се разведох с Мухтар. Заживяхме тримата заедно. Съдружници сме с наши роднини в Хотела, изпълнен с воплите и призраците на починалите. В три от стаите живеем ние.

В студентските левичарски години между Ипек и Ка не беше възниквала близост. На седемнайсет, когато бродеше из коридорите с високи тавани на литературния факултет, Ка, както и мнозина други, забеляза Ипек заради красотата й. Следващата година тя вече беше съпруга на приятеля му Мухтар, поет от лява политическа групировка. И двамата бяха от Карс.

— Мухтар пое търговията на баща си в „Арчелик“ и в „Айгаз“ — рече Ипек. — След като се върнахме тук, години наред не можах да забременея, изпращаше ме по лекари в Ерзурум и Истанбул, ала нищо не се получи и се разделихме. Мухтар обаче, вместо да се ожени повторно, се посвети на религията.

— Защо всички се посвещават на религията?

Ипек не отговори — известно време следяха черно-белия телевизор на стената.

— Защо в този град всички се самоубиват? — попита Ка.

— Не всички, само девойките и жените — отвърна Ипек. — Мъжете се посвещават на религията, жените се самоубиват.

— Защо?

Ипек го изгледа тъй, че Ка усети цялата непочтителност и дебелащина както във въпроса си, така и в желанието си да получи бърз отговор.

— Трябва да се видя с Мухтар заради репортажа за изборите — рече Ка.

Ипек се надигна, отиде до касата, обади се по телефона. Върна се и каза:

— До седемнайсет часа ще е в Областната централа на партията. Чака те.

Настъпи тишина и Ка се притесни. Да не бяха затворени пътищата, би се махнал оттук с първия автобус. Привечерите и забравените хора на Карс му причиняваха огромна болка. Тя несъзнателно бе извърнала очи към снега. Двамата го съзерцаваха дълго, като хора, които разполагат с времето за това и не обръщат внимание на живота.

— Наистина ли дойде тук, за да пишеш за изборите и за самоубийствата? — попита Ипек.

— Не — отвърна Ка. — В Истанбул узнах, че си се развела с Мухтар. Дойдох тук, за да се оженим.

Ипек прихна от смях така, сякаш отговорът му беше някаква приятна закачка, ала сетне се изчерви. В последвалата продължителна тишина Ка усети, усети го по погледа на Ипек, че за нея е напълно прозрачен. Очите й сякаш говореха: „Нямаш дори търпението да прикриеш намерението си, да се сближиш най-напред деликатно с мен, да пофлиртуваш изтънчено. Дошъл си тук не защото си влюбен, не защото си мислил точно за мен, а защото си узнал, че съм се развела, сетил си се за моята красота и приемаш живеенето ми в Карс като мой недостатък.“

Досрамя го и твърдо реши да накаже безочливия си порив към щастие, но си въобрази и друга мисъл на Ипек, еднакво жестока за двамата: „Свързва ни това, че нашите очаквания от живота се сгромолясаха.“ Ипек обаче изрече съвсем не онова, което си бе въобразил Ка.

— Бях убедена, че ще станеш добър поет. Поздравявам те за книгите ти.

Както във всички карски чайни, ресторанти и хотелски фоайета, и тук по стените бяха окачени пейзажи от швейцарските Алпи, а не от планините, с които Карс се гордееше. Възрастният сервитьор, който преди малко им донесе чая, бе седнал до касата между тепсиите с чьорек10 и шоколадите, чиито омазнени и позлатени обвивки блестяха под бледата светлина на лампата и зяпаше щастливо черно-белия телевизор на стената — беше с лице към тях и с гръб към другата маса в дъното. Ка, който бе готов да се взира във всичко друго, само не и в очите на Ипек, се втренчи в телевизионния екран. Във филма руса турска актриса по бикини тичаше по някакъв пясък, а двама мустакати мъже я гонеха. Дребният мъж от тъмната маса в дъното на сладкарницата се надигна, насочи пистолет към директора на Педагогическия институт и му заговори нещо, което Ка така и не можеше да долови. После Ка осъзна, че докато директорът отговаряше, дребният мъж стреля. Осъзна го по-скоро по рухналото от стола тяло на директора, разтърсено от пронизалия го куршум, отколкото по звука от оръжието.

Ипек се бе извърнала и наблюдаваше сцената, която наблюдаваше и Ка.

Възрастният сервитьор не бе на мястото, на което преди малко го бе видял Ка. Дребният мъж бе скочил, бе насочил пистолета си към падналия на пода директор. Той му каза нещо. Гласът, разнасящ се от телевизора, бе доста висок и не се чу какво казва. След като изстреля още три куршума в тялото на директора, дребният мъж светкавично се изнесе през вратата зад гърба му и изчезна. Ка дори не успя да зърне лицето му.

— Да тръгваме — рече Ипек. — Да се махаме оттук.

— Помощ! — извика Ка и след малко додаде: — Да звъннем в полицията. — Но не бе и помръднал от мястото си. После изтича подир Ипек. Беше пусто и при двукрилата врата на сладкарница „Йени хаят“, и по стълбите, по които се спуснаха стремглаво.

Мигом се озоваха на заснежения тротоар и се забързаха. Ка си помисли, че на излизане оттам никой не ги бе видял, това го успокояваше, защото се чувстваше тъй, сякаш самият той бе извършител на престъплението. Желанието му да се ожени — изпитваше срам и разкаяние от изреченото — като че ли бе получило заслужено наказание. Не му се искаше да вижда никого.

Ка — бяха стигнали до ъгъла на булевард „Кязъм Карабекир“ — се боеше от много неща, но се чувстваше щастлив от безмълвната близост, породила се от общата тайна помежду им. Под светлината на голата крушка, озаряваща сандъците с портокали и ябълки пред вратата на пасажа „Халил паша“ и отразяваща се в огледалото на съседната бръснарница, Ка видя сълзи в очите й и се разтревожи.

— Директорът на института не допускаше в часовете студентки с тюрбани — каза тя. — Затова убиха горкия човечец.

— Да съобщим в полицията — предложи Ка, припомняйки си, че едно време това беше най-отвратителната фраза за левичарите.

— Все едно ще разберат. Може би вече и знаят. Областната централа на Партията на благоденствието е тук, на втория етаж. — Ипек посочи входната врата на пасажа. — Разкажи на Мухтар какво си видял, за да не се объркаш като дойдат от МИТ11. И още нещо — Мухтар желае пак да се ожени за мен, не го забравяй, докато разговаряш с него.