Сняг

15Всеки от нас има в живота си нещо, за което копнее най-силноВ Народния театър

Буквално седем минути след като Ка си помисли колко ли ще бъде щастлив, ако целия си живот прекара с Ипек в Карс, той, сякаш отправил се сам на война, подтичваше под падащия сняг, за да вземе участие в представлението в Народния театър и сърцето му биеше лудо. През тези седем минути всъщност всичко се развило с разбираема бързина.

Започнало се с това, че Тургут бей пуснал на телевизионния екран предаването на живо от Народния театър, сетне всички доловили шумното оживление в залата и усетили, че там става нещо необичайно. Това пробудило желанието им поне за една нощ да излязат извън рамките на провинциалния си живот и същевременно ги обезпокоила вероятността да не би там да се случи нещо лошо. По ръкоплясканията и виковете на нетърпеливата публика подразбрали, че съществува някакво напрежение между големците от първите редове и младежите от по-задните. Камерата не смогвала да обхване цялата зала, а те любопитствали да узнаят всичко.

На сцената се намирал известният до неотдавна на цяла Турция национален вратар. Той тъкмо успял да разкаже за първия гол от трагичния за нацията мач преди петнайсет години, в който англичаните ни вкараха единайсет гола, когато на екрана се появил слабичкият, дълъг като върлина водещ — националният вратар, както и подобава в национално предаване, млъкнал, досещайки се, че е време за реклама. С микрофон в ръка водещият успял за секунди да изчете от листа си две реклами (в бакалница „Тадал“ на булевард „Февзи паша“ била пристигнала пастърма от Кайсери; Образователният център започвал записвания за подготвителните курсове за университета), след това повторил какво включва предстоящата разнообразна програма, споменал, че свои стихове ще прочете Ка и поглеждайки тъжно към камерата, добавил: „Гражданите на Карс дълбоко съжаляват, че пристигналият от Германия в нашия граничен град голям поет все още не е сред нас.“

— Сега вече ще е срамота, ако не отидете — възкликнал Тургут бей.

— Ама никой дори не ме и попита дали ще участвам в програмата — проронил Ка.

— Тук обичаят ни е такъв — пояснил Тургут бей. — Ако ви бяха питали, нямаше да отидете. Сега обаче ще се наложи да отидете, за да не изглежда, че ги презирате.

— Ние ще ви гледаме оттук — с неочакван плам възкликнала Ханде.

Тъкмо тогава вратата се отворила и момчето, наглеждащо нощем рецепцията изрекло:

— Директорът на Педагогическия институт е починал в болницата.

— Горкият наивник — изкоментирал Тургут бей. После вперил очи в Ка. — Ислямистите започнаха да ни очистват един по един. Ако искате да отървете кожата, добре ще е повечко да повярвате в Аллах. Защото се боя, че не след дълго и умерената религиозност вече няма да е достатъчна, за да отърве кожата един стар атеист в Карс.

— Прав сте — отвърнал Ка. — И без друго съм решил да се отдам докрай на любовта към Аллах, която тая в сърцето си цял живот.

Подигравателната нотка била доловена от всички, но тъй като били убедени, че Ка е доста пиян, сътрапезниците му решили, че готовият отговор по всяка вероятност е бил предварително обмислен.

По същото време към масата, понесла умело в едната си ръка огромна тенджера, а в другата — отразяващ светлината на лампата алуминиев черпак, се примъкнала Захиде и усмихнато, с тон на грижовна майка известила:

— На дъното на тенджерата има една порция чорба, жалко ще е да се изхвърли. Кое от момичетата я иска?

Отвръщайки на усмивката с усмивка, Ханде и Кадифе се извърнали едновременно към прислужницата, а Ипек успяла да сподели страховете си, че Ка няма да отиде в Народния театър.

Ка пък тъкмо тогава си наумил: „Ако Ипек каже «Аз!», това ще означава, че ще дойде с мен във Франкфурт и че ще се оженим. Тогава отивам в Народния театър и прочитам стихотворението «Сняг».“

В същия момент Ипек казала „Аз!“ и без капчица въодушевление протегнала купичката си.

По някое време отвън, под сипещия се на едри парцали сняг Ка се почувства като чужденец в този град, който бързо, още щом си замине, вероятно щеше да го забрави — това настроение не продължи дълго. Усещаше съдбата; силно усещаше тайната неразгадаема геометрия в логиката на живота, изпитваше дълбок копнеж да разгадае тази логика и да бъде щастлив, но в този миг не усещаше достатъчно силен копнежа си за щастие.

Широката, заснежена улица, водеща до Народния театър, по която се развяваха предизборни знамена, бе абсолютно безлюдна. Издадените заледени стрехи на старите сгради, очарованието на портите и на релефните стени, солидните, но поизносени фасади подсказваха на Ка, че тук някога хората са водели щастлив, спокоен, дори разнообразен живот (Арменци, търгуващи в Тифлис? Османски паши, събиращи данъци от мандрите?). Всички ония арменци, руснаци, османци и турци от ранната Република, превърнали града в скромен цивилизационен център, си бяха заминали до един и улиците бяха напълно опустели, сякаш за да не идва друг на тяхно място, ала за разлика от всеки изоставен град, безлюдността тук не предизвикваше ужас. Ка смаяно съзерцаваше как оранжевеещата светлина на уличните лампи и бледата неонова светлина на заледените витрини се отразяват върху камарите сняг по клоните на върбите и чинарите, върху електрическите стълбове, по които висяха едри късове лед. Снегът валеше сред омагьосваща, направо свята тишина, Ка не чуваше нищо друго освен едва доловимия звук от своите стъпки и собственото си дишане. Куче дори не пролайваше. Сякаш бе дошъл краят на света, сякаш цялата гледка в този миг, цялата вселена, всичко се бе заслушало в снеговалежа. Ка проследи с поглед как част от завихрилите се около бледа улична лампа снежинки бавно се спускат към земята, докато няколко от тях решително поемат нагоре към тъмнината.

Спря се под стряхата на голямото ателие „Айдън Фото“ и изключително внимателно заразглежда падналата върху ръкава на палтото му снежинка, озарена от червеникавата светлина на фирмената табела.

Духна вятър, нещо се раздвижи и когато червената светлина на фирмената табела „Айдън Фото“ внезапно угасна, отсрещната върба почерня. Забеляза навалицата пред вратата на Народния театър, чакащия малко встрани полицейски микробус и хората, сбутали се пред прага на полуоткрехнатата врата на отсрещното кафене.

Когато влезе в театъра, от шума и суматохата му се зави свят. Блъсна го миризмата на алкохол, човешки дъх и цигари. Отстрани имаше доста правостоящи; в един ъгъл продаваха газирана вода и симиди. Ка мина покрай група младежи, разговарящи пред смърдящата на леш тоалетна, покрай чакащите в единия край полицаи в сини униформи, покрай стърчащите малко по-нататък цивилни агенти с радиотелефони в ръцете. Едно дете, хванало баща си за ръка, без да обръща внимание на шумотевицата, съсредоточено наблюдаваше как пада леблебията, която пускаше в шише от газирана вода.

Ка забеляза, че един от правостоящите, застанали встрани, смутено помахва с ръка, но не бе сигурен дали се отнася до него.

— Отдалече ви познах, по палтото.

Като видя отблизо лицето на Неджип, в душата на Ка потрепна чувство на обич.

— Знаех си, че ще дойдете — рече Неджип. — Много се зарадвах. Може ли веднага да ви попитам за едно нещо? Мисля за две неща.

— Едно или две?

— Много сте интелигентен, прозрели сте дори, че интелигентността не е всичко — каза Неджип и придърпа Ка в ъгъла, за да поприказват на спокойствие. — Казахте ли на Хиджран-Кадифе, че съм влюбен в нея и че тя е едничкият смисъл на живота ми?

— Не.

— От чайната си тръгнахте заедно. Изобщо ли не говорихте за мен?

— Казах й, че се учиш за имам-хатиб.

— Друго? Тя нищо ли не каза?

— Нищо.

Настъпи мълчание.

— Разбирам, не сте говорили нищо друго за мен — с усилие изрече Неджип. Преглътна. — Кадифе е четири години по-голяма от мен, дори не ме е забелязала. Вероятно сте обсъждали нещо поверително. Възможно е дори да сте засегнали и някои тайни политически теми. Не питам за това. Интересува ме едно нещо и сега то е твърде важно за мен. Свързано е с остатъка от живота ми. Ако Кадифе изобщо не ме забележи — а съществува голяма вероятност с години да не ме забележи и дори да се омъжи, — от вашия отговор зависи да я обичам ли цял живот, или тутакси да я забравя. Моля ви, да не губим време, кажете ми истината?

— Очаквах въпроса ви — отвърна Ка с официален тон.

— Изобщо ли не разговаряхте за по-обикновени неща? За глупостите по телевизията, за някои незначителни клюки, за дреболийките, които може да си купите? Разбирате ли ме? Кадифе задълбочен човек ли е, човек, който, както изглежда, не се интересува от незначителни неща ли е или не? И аз напразно ли съм влюбен в нея?

— Не, изобщо не разговаряхме за нищо незначително — отвърна Ка.

Отговорът му, забеляза, оказа съкрушително въздействие върху Неджип — по лицето му се четеше, че младежът с нечовешки усилия се мобилизира.

— Но забелязахте ли, че тя е изключителен човек?

— Да.

— Ти би ли се влюбил в нея? Защото е доста красива. Хем е доста красива, хем е непокорна като никоя друга туркиня.

— Сестра й е по-красива — отвърна Ка, — ако става дума за красота.

— Та ето в какво е въпросът. Какъв ли е тайният помисъл на великия Аллах, че ме кара от толкова време да си мисля за Кадифе?

Бе ококорил абсолютно по детски големите си зелени очи — това предизвика възхита у Ка, — след петдесет минути някакъв тип щеше да простреля едно от тези очи.

— Не знам — рече Ка.

— Знаеш, ама не казваш.

— Не знам.

— Би трябвало да умееш да говориш за всичко съществено — вметна Неджип, сякаш за да му помогне. — Иска ми се, стана ли писател, да говоря за всичко, за което не се говори. Би ли могъл веднъж поне да говориш за всичко?

— Питай.

— Всеки от нас има в живота си нещо, за което копнее най-силно, не е ли така?

— Така е.

— Кое е твоето?

Ка замълча, след което се усмихна.

— Моето е доста простичко — гордо изрече Неджип. — Искам да се оженя за Кадифе, да заживея в Истанбул и да стана първият в света ислямски научнофантастичен писател. Знам, че е невъзможно и пак го желая. Ако не ми кажеш твоето най-жадувано нещо, няма да се обидя, разбирам те. Ти си моето бъдеще. Разбирам го по погледа ти, вперен в очите ми: в мен виждаш собствената си младост и затова ме харесваш.

В крайчеца на устните му се мерна щастлива, хитровата усмивка и Ка се уплаши от нея.

— В такъв случай ти си такъв, какъвто бях преди двайсет години, така ли?

— Да. В научнофантастичния роман, който един ден ще напиша, ще има точно такава сцена. Извинявай, мога ли да сложа ръка на челото ти? — Ка леко се приведе напред, Неджип докосна с длан челото на Ка със спокойствието на човек, извършвал това движение и преди. — Сега ще ти кажа какво си мислил преди двайсет години.

— Както правиш с Фазъл ли?

— С него в един и същи миг мислим едно и също. Между мен и теб стои времето. Сега, моля те, ме слушай: зимен ден е, ти си в лицея, навън вали сняг и ти си обладан от мислите си. Чуваш гласа на Аллах в душата си, но се опитваш да Го забравиш. Чувстваш, че светът е едно цяло, но смяташ, че ще станеш по-нещастен и по-проницателен, ако си затвориш очите за Онзи, който те кара да чувстваш нещата по този начин. И си прав. Защото знаеш — добра поезия може да напише единствено проницателният и мъдрият. Ти си готов юнашки да изтърпиш страданията на безверието, за да пишеш добре. Все още не ти е хрумнало, че ще останеш напълно самотен в целия свят, щом изгубиш онзи глас в душата си.

— Да, прав си, така разсъждавах — рече Ка. — Сега ти по този начин ли разсъждаваш?

— Знаех, че веднага ще ме попиташ това — отвърна разтревожено Неджип. — И ти ли не искаш да вярваш в Аллах? Искаш, нали? — Внезапно отдръпна треперещата си студена ръка от челото на Ка. — Дълго мога да говоря на тази тема. В душата си чувам глас, който ми казва „не вярвай в Аллах“. Защото да вярваш, преизпълнен с любов, във всичко съществуващо, означава да изпитваш съмнение и любопитство спрямо неговото съществуване. Разбираш, нали? По времето, когато проумях, че ще мога да се реализирам в живота като вярвам в съществуването на съвършения Аллах, сегиз-тогиз си помислях какво ли ще се случи, ако Аллах не съществува, както като малък се питах какво ще се случи, ако мама и тате умрат. Тогава пред очите ми се появяваше гледка. Не се страхувах, понеже знаех, че тази гледка черпи сила от любовта на Аллах и я съзерцавах с любов.

— Разкажи ми за тази гледка.

— В стихотворението си ли ще я включиш? Не е необходимо да вмъкваш и името ми. В замяна искам от теб само едно.

— Съгласен съм.

— През последните шест месеца написах три писма на Кадифе. Не изпратих нито едно. Не защото се срамувам, а защото пощенските служители ще ги отворят и ще ги прочетат и защото половината от жителите на Карс са цивилни агенти. Половината от зрителите тук — и те са такива. Всички ни наблюдават. Нашите хора също.

— Кои са нашите?

— Младите ислямисти в Карс. Изгарят от любопитство да разберат за какво си говорим. Дойдоха в театъра, за да провокират инцидент. Пък и знаят, че секулариститите и военните ще превърнат вечерта в публична демонстрация. Щели да изиграят прочутата стара пиеса „Чаршаф“ и възнамерявали да унизят момичетата с тюрбани. Всъщност политиката ме отвращава, но приятелите ми имат право да протестират. Боят се от мен, понеже не съм достатъчно пламенен като тях. Сега не мога да ти дам писмата. Всички ни наблюдават. Ще ми се само да ги предадеш на Кадифе.

— В момента никой не ни гледа. Дай ми ги бързо, след което ми опиши онази гледка.

— Писмата са тук, но не и у мен. Боях се, че на вратата ще ме претърсят. Приятелите ми също можеха да ме претърсят. Нека след двайсет минути се срещнем пред тоалетната в края на коридора, дето е крайната врата към сцената.

— Тогава ли ще ми опишеш гледката?

— Един от онези идва насам — рече Неджип и отклони погледа си. — Познавам го. Не гледай натам, прави се, че водим най-обикновен разговор.

— Хубаво.

— Цял Карс ще се пръсне от любопитство да узнае защо си пристигнал в града ни. Мислят, че си изпратен тук с тайна мисия от държавата, дори от някои Западни сили. Приятелите ми ме изпратиха при теб да те питам тъкмо за това. Тези слухове верни ли са?

— Не са.

— Какво да им кажа? Защо си дошъл тук?

— Не знам.

— Знаеш, но от срам няма да ми кажеш. — Настъпи тишина. — Дошъл си, защото си нещастен — рече Неджип.

— Как се досети?

— По очите ти. Никога не съм срещал човек с толкова нещастен поглед… В момента и аз не съм щастлив, но съм млад. Нещастието ме захранва със сила. На тази възраст предпочитам да съм нещастен, не щастлив. В Карс щастливи могат да бъдат единствено глупавите и злите. Но когато достигна твоята възраст, бих желал щастието да ме обгърне.

— Моето нещастие ме предпазва в живота — отвърна Ка.

— Не се притеснявай за мен.

— Колко е прекрасно. Нали не се сърдиш? Лицето ти излъчва такава доброта, че съм в състояние да споделя с теб всичко, дори най-голямата глупост. Ако разговарям за тези неща с приятелите си, веднага ще започнат да ми се подиграват.

— Дори и Фазъл ли?

— Фазъл е друга работа. Той знае какво мисля и отмъщава на онези, които ми причиняват зло. Сега бързо кажи нещо. Човекът ни гледа.

— Кой човек? — попита Ка. Извърна очи към правостоящите: мъж с крушовидна глава, двама пъпчиви тийнейджъри, бедно облечени младежи със свъсени вежди — всички те бяха отправили погледи към сцената, неколцина от тях се олюляваха като пияни.

— Не съм единственият пил тая вечер — измърмори Ка.

— Те пият от мъка. А вие сте пил, за да издържите на щастието, спотаено в душата ви.

Произнасяйки последните думи, Неджип внезапно се смеси с тълпата. Ка не бе съвсем сигурен дали го е чул правилно. Въпреки невероятната шумотевица в залата, в главата му като че ли звучеше приятна музика и той се успокои. Някой му помаха с ръка; имаше няколко свободни места, запазени за „творците“ — грубоват служител от театралната трупа настани Ка да седне.

Това, което Ка видя на сцената нея вечер, подир години аз изгледах на взетите от архива на телевизия „Серхат Карс“ видеоленти. Скеч осмиваше някаква банкова реклама — Ка обаче не проумяваше нито какво пародира той, нито какво критикува. Можеше единствено да си помисли, че мъжът, влязъл в банката да депозира пари, шаржира изискано западно конте. В някои отдалечени градчета, по-малки и от Карс, в чиито чайни не се отбиваха жени и висши чиновници, брехтовата, бахтинска театрална компания на Сунай Заим изпълняваше тази сценка по доста безпардонен начин — представяше контето като педераст, получаващ банковата си карта, а публиката се заливаше от смях. Едва към края на следващата хумореска Ка забеляза, че преоблеченият в женски дрехи мустакат артист, който изливаше върху косата си шампоан и балсам „Келидор“, е Сунай Заим. Хем псуваше като каруцар, хем имитираше как го напъхва във вдлъбнатия отзад дълъг флакон на шампоана „Келидор“ — така правеше навремето, когато желаеше да укроти чрез „антикапиталистически катарзис“ гневната, бедняшка тълпа в отдалечените чайни само за мъже. След него на сцената се появи жена му Фунда Есер, която пародираше любима реклама на наденица — стискаше в ръката си някакво подобие на дълга наденица и питаше „От кон ли е, от магаре ли е?“, — с неприлична еуфория я попремери и преди да се задълбочи в детайлите, напусна сцената.

След нея вече излезе популярният през 60-те години национален вратар Вурал, който доразказа за вкараните от англичаните единайсет гола на мача в Истанбул, за уговорките около мача, както и за любовната си афера с известна тогавашна актриса — историите му дадоха възможност на публиката да се посмее с мазохистично удоволствие над забавната мизерия на турците.