Сняг

9Извинете вие атеист ли сте?Един безбожник, който не желае да се самоубие

Тъмносиния напусна припряно стаята и Ка се задвоуми. Най-напред реши, че всеки момент ще се върне — нали му каза „помисли“, — за да го изслуша. Сетне обаче проумя, че не е така — думите му явно съдържаха някакво, поднесено малко необичайно, послание. Дали пък не бяха заплаха?

В този дом Ка се усещаше по-скоро чужд, отколкото застрашен. Не видя майката с бебето в съседната стая и се измъкна, без да го забележи никой. Идеше му да се втурне по стълбището на бегом.

Снегът валеше невероятно бавно, на Ка чак му се привидя, че снежинките са окачени във въздуха. Това усещане за забавеност пораждаше впечатлението, че времето е спряло, а, кой знае защо, на Ка му се струваше, че са се случили немалко неща и е минало немалко време — всъщност срещата му с Тъмносиния бе продължила едва двайсет минути.

Върна се по същия път — покрай железопътните релси и силоза, наподобяващ под снега гигантска сянка в бяло, и влезе в сградата на гарата. Докато прекосяваше мръсната и пуста гара, забеляза приближаващото се куче, което дружелюбно въртеше опашка. Черно куче с кръгло бяло петно на челото. В мръсната чакалня зърна трима младежи — те подхвърлиха парче симит на кучето. Единият, оказа се Неджип, се отдели от приятелите си и изтича при Ка.

— Не споменавайте пред моите съученици откъде знам, че ще минете оттук. Моят най-добър приятел иска да ви зададе важен въпрос. Фазъл ще е много щастлив, ако разполагате с малко време и му отделите минута.

— Добре — отвърна Ка и се насочи към скамейката с двамата младежи.

Плакатите по стената зад тях припомняха значението на ататюркските железници и още — че държавата се опитва да отрезви момичетата, готови да се самоубият; младежите се изправиха и стиснаха ръката на Ка. Но в държанието им се забелязваше известно смущение.

— Преди Фазъл да си зададе въпроса, Месут ще ви разкаже дочутата от него история — рече Неджип.

— Едва ли ще съумея да я разкажа — развълнувано промълви Месут. — Моля те, Неджип, разкажи я ти.

Неджип заразказва, а Ка наблюдаваше черното куче, втурнало се радостно из пустата, мръсна, сумрачна гара.

— Действието се развива в истанбулски коранически лицей. Впрочем, аз също чух историята така — подхвана Неджип. — Директорът на изграден набързо в една крайна махала коранически лицей се отбил по служба в някакъв от ония нови небостъргачи, дето сме ги гледали по телевизията. Влязъл в просторен асансьор и се заиздигал нагоре. Вътре висок, по-млад от него мъж се доближил, показал на директора книгата, която държал в ръцете си, сетне измъкнал от джоба си нож със седефена дръжка, заразгръщал с него страниците и нещо му рекъл. На деветнайсетия етаж директорът слязъл. През следващите дни обаче се почувствал необичайно. Усещал натрапчив страх от смъртта, душата му не копнеела за нищо и не спирал да мисли за мъжа от асансьора. Като човек, отдаден изцяло на религията, директорът посетил едно теке джерахи22, за да потърси лек за своята болка. Чак до зори знаменитият шейх слушал сърдечните му терзания и накрая поставил диагнозата: „Изгубил си вярата в Аллах — рекъл. — И, без да го съзнаваш, се гордееш с това! Болестта си прихванал от мъжа в асансьора. Станал си атеист.“ Със сълзи на очи директорът взел да отрича, ала понеже сърцето му все още било съхранило известна почтеност, прекрасно съзнавал, че изреченото от шейх ефенди е вярно. Да, действително било точно тъй, понеже тормозел великолепните си ученичета в лицея, правел-струвал да остава насаме с майките им, откраднал пари от учител, комуто завиждал. С откраднатите пари си закупил най-модни европейски дрехи; отгоре на всичкото, извършвайки тези грехове, директорът се гордеел със стореното — сбрал цялото училище и заявил, че поради сляпата си вяра и наивните си обичаи, те не са свободни като него и че свободата е всичко; словото му било изпъстрено с френски чуждици. С цялото си поведение демонстрирал презрение към околните, заради тяхната „изостаналост“. Ето как, повлияни по всяка вероятност от идеите му, учениците изнасилили в лицея свой съученик красавец, пребили възрастния си учител по Коран и предизвикали брожения. У дома си директорът се заливал в сълзи и искал да се самоубие, ала понеже му липсвал кураж, все чакал някой друг да стори убийството вместо него. По тази причина пред група религиозни ученици обругал — да пази Господ — нашия Пророк. Осъзнавайки, че му хлопа дъската, не му обърнали внимание. Тръгнал из улиците и заразправял, че Аллах — да пази Господ — не съществува, че трябва да превърнем джамиите в дискотеки, че ако приемем всички християнската вяра, ще забогатеем като западняците. Младите ислямисти искали да го убият, но той се укривал. И понеже не намирал лек за своето страдание и за своя порив към самоубийство, отишъл пак в същия небостъргач. Срещнал същия висок мъж в асансьора. Онзи му се усмихнал с поглед, който говорел, че знае за сполетялото го, показал му корицата на книгата, дето била в ръцете му, в нея бил цярът срещу атеизма и директорът протегнал треперещите си ръце към книгата, но преди спирането на асансьора високият мъж пак извадил ножа със седефената дръжка — уж за да разгръща с него страниците — и го забил право в сърцето на директора.

Щом историята приключи, Ка се досети, че нещо подобно се разправяше измежду турските ислямисти в Германия. В края на разказа си Неджип не уточни коя е загадъчната книга, но Месут си спомни един-двама еврейски писатели (Ка не бе чувал за тях), тласкащи човек към атеизма, както и имената на неколцина коментатори — единият от тях щеше да бъде убит три години по-късно, — които бяха сред основните врагове на политическия ислям.

— Подстрекаваните от дявола атеисти се разхождат сред нас в търсене на мир и утеха, досущ като нещастния директор — заключи Месут. — И вие ли участвате в този конфликт?

— Не знам.

— Как тъй не знаете? — поизнервено рече Месут. — Не сте ли атеист?

— Не знам — отвърна Ка.

— Тогава кажете вярвате или не вярвате, че този свят, както и всяко нещо, както и сипещият се на парцали сняг са творение на всевишния Аллах?

— Снегът ми напомня за Аллах — отвърна Ка.

— Хубаво, ама вярвате ли, че снегът е творение на Аллах? — продължи да настоява Месут.

Настъпи тишина. Ка видя как черното куче през отворената врата изскочи на перона и щастливо се юрна под озарявания от бледата светлина на неоновите лампи сняг.

— Не ми отговори — каза Месут. — Човек, който познава и който обича Аллах, изобщо не се съмнява в съществуването му. Следователно ти си атеист, само дето не го изговаряш от притеснение. Ние си го знаехме и без друго. Тъй че ще ти задам въпроса на Фазъл. Измъчваш ли се така, както онзи нещастник атеист от разказа? Приисквало ли ти се е да се самоубиеш?

— Страхувам се да се самоубия, независимо от терзанията си — отвърна Ка.

— И каква е причината? — попита Фазъл. — Понеже държавата го забранява, тъй като човекът бил най-висшето създание? Те и това, че човекът е велико творение, също го тълкуват погрешно. Кажи, моля те, защо се страхуваш да се самоубиеш?

— Бъди снизходителен към настойчивостта на приятеля ми — рече Неджип. — Този въпрос има много специално значение за него.

— Значи не желаеш да се самоубиеш, защото не си чак толкова изтормозен и нещастен? — рече Фазъл.

— Не — отвърна леко раздразнен Ка.

— Не крийте нищо от нас, умолявам ви — рече Месут. — Нищо лошо няма да ви сторим затова, че сте атеист.

Тишината стана напрегната. Ка се изправи. Никакво желание нямаше да се издава, че се страхува. Тръгна.

— Отивате ли си? Не си отивайте, моля ви — рече Фазъл. Ка спря, направо се вкамени, без да пророни и дума.

— Нека аз ви разкажа вместо него — рече Неджип. — Ние и тримата сме влюбени в „момичета с тюрбани“, посветили живота си на своята вяра. „Момичета с тюрбани“ ги нарича секуларистката преса. За нас те са просто мюсюлмански момичета, а мюсюлманските момичета трябва да посвещават живота си на своята вяра.

— Мъжете също — добави Фазъл.

— Естествено — рече Неджип. — Аз съм влюбен в Хиджран, Месут — в Ханде, Фазъл — в Теслиме, ала Теслиме почина. Тоест — самоуби се. Ние обаче не вярваме, че едно готово да се пожертва в името на вярата си мюсюлманско момиче може да се самоубие.

— Вероятно страданията й са се оказали непосилни за нея — каза Ка. — Семейството я е притискало да ходи с непокрита глава, прогонили са я от института.

— Нищо не е в състояние да принуди искрено вярващия да извърши грях — развълнувано се намеси Неджип. — Пропуснем ли сутрешния намаз, нощем, поради този грях, не можем да заспим от вълнение. И всеки път все по-рано търчим към джамията. Ето така вярващият, само и само да не извърши грях, прави всяко нещо с вълнение, готов е дори и жив да го одерат.

— Знаем, че сте се срещнали със семейството на Теслиме — намеси се Фазъл. — Те вярват ли, че се е самоубила?

— Вярват. Най-напред гледала с майка си и баща си сериала „Мариана“, сетне направила абдест и намаз.

— Теслиме не гледа този сериал — промълви Фазъл.

— Вие познавахте ли я? — попита Ка.

— Лично не се познавахме, не сме разговаряли — срамежливо отвърна Фазъл. — Видях я веднъж отдалече, беше добре забрадена. Но като душевност, естествено, я познавах — човек познава този, когото обича. Усещах я, както усещам себе си. Онази Теслиме, която познавах, не би могла да се самоубие.

— Не сте я познавали достатъчно, вероятно.

— Вероятно теб са те пратили тук западняците, за да прикриеш убиеца на Теслиме! — грубо избълва Месут.

— О, не, не — намеси се Неджип. — Ние ви вярваме. Нашите лидери твърдят, че вие сте дервиш, че сте поет. Искаше ни се, понеже ви имаме доверие, да ви зададем въпрос по темата, която ни прави много нещастни. От името на Месут, Фазъл ви моли да му простите.

— Извинявам се — каза Фазъл. Лицето му стана тъмночервено. Очите му се бяха навлажнили.

Месут отмина с мълчание мига на помирение.

— Ние с Фазъл сме кръвни братя — каза Неджип. — Отдавна мислим за едно и също в един и същи миг, знаем какво мисли другият. За разлика от мен, Фазъл не се интересува от политика. Сега и той, и аз имаме една молба към вас. Всъщност и двамата бихме могли да приемем, че извършвайки грях, Теслиме се е самоубила поради натиска, на който е била подложена от майка си, баща си и държавата. Твърде тежко е, но Фазъл понякога си казва: „Момичето, което обичах, се самоуби и извърши грях.“ Ако Теслиме е била прикрита атеистка, като директора, ако е била нещастна атеистка, която не подозира, че е атеистка и ако се е самоубила, понеже е атеистка, това би било голяма трагедия за Фазъл. Защото в такъв случай излиза, че е бил влюбен в една атеистка. Обсебилото душите ни подозрение бихте могли да разтълкувате единствено вие; бихте могли да успокоите Фазъл. Разбрахте ли за какво става дума?

— Вие атеист ли сте? — попита с пламнали очи Фазъл. — И ако сте атеист, иска ли ви се да се самоубиете?

— Дори и когато съм бил най-убеден, че съм атеист, не съм имал и най-малък порив към самоубийство — отвърна Ка.

— Отговорихте ми почтено, за което съм ви много признателен — успокоено изрече Фазъл. — Сърцето ви е изпълнено с доброта, но се боите да повярвате в Аллах.

Ка забеляза враждебния поглед на Месут и му се прииска да се отдалечи. Умът му като че ли бе някъде другаде. Усещаше в душата си трепета на едно дълбоко желание и на свързаната с него представа, но поради настъпилото раздвижване наоколо все не успяваше да я избистри. По-късно щеше да проумее, че тази представа е подхранвана и от копнежа по Ипек, и от смъртта, и от невъзможността да повярва в Аллах. В последния момент Месут смени темата.

„Моля ви, не ни разбирайте погрешно — бе казал Неджип. — Не възразяваме някой да е атеист. В ислямското общество има място и за атеисти.“

— Само че гробищата им трябва да са отделни — рече Месут. — Ако вярващите лежат с безбожниците в едно и също гробище, покоят им ще бъде смутен. Някои атеисти, дето цял живот успешно прикриват, че не вярват в Аллах, имат навика да смущават вярващите не само на тоя свят, но и в гробовете им. Сякаш не е достатъчно, че страдаме, докато лежим в едно и също гробище с тях чак до Съдния ден, ами като се надигнем в Съдния ден от гробовете си, се налага да преодоляваме и ужаса от срещата с някой злощастен атеист… И все пак вие, господин поет Ка, не криете, че известно време сте били атеист. Може би и сега сте такъв. Кажете ми тогава по чия воля вали снегът, разкрийте ми неговата загадка?

В този миг всички едновременно погледнаха отвъд безлюдната, полуздрачна гара навън, където върху пустите релси валеше озареният от неонова светлина сняг.

„Какво правя аз в този свят? — помисли си Ка. — Колко нещастни изглеждат отдалече снежинките, колко нещастен е моят живот. Човек живее, линее, изчезва. От една страна му се струва, че чезне, от друга, че съществува: обича себе си, следва, както снежинката, с обич и тъга пътя, който е поел в живота си.“ Уханието на баща му, който току-що се е избръснал — усети го. Надушвайки това ухание, той си спомни и ледените, обути в чехли крака на майка си, приготвяща закуска в кухнята, четката за разресване, розовия сироп против кашлица, от който отпива, щом кашлицата го разбуди посред нощ, лъжицата в устата, дребните нещица, които правят живота, всичките вкупом, снежинката…

Ето как Ка почувства дълбокия порив, който изпитват истинските поети, щастливи единствено в миговете на вдъхновение. За първи път от четири години насам в ума му беше дошло стихотворение: бе тъй убеден в съществуването му, в атмосферата му, в звученето и силата му, че душата му се изпълни с блаженство. Каза на тримата младежи, че бърза и се измъкна от безлюдната, полуздрачна сграда на гарата. Побърза да се върне в хотела, повтаряйки под сипещия се сняг стихотворението, което предстоеше да запише.