Сняг

36Нали няма да умрете наистина, ефенди?Сделките между живота и театъра, между изкуството и политиката

На горния етаж, докато служителите на МИТ бавно размотаваха бинтовете, с които бяха закрепили записващото устройство към гърдите му, Ка се приобщи към тяхното професионално-подигравателно настроение и дори успя да поунижи Тъмносиния. Това обаче изобщо не го освободи от усещането за враждебното отношение на Тъмносиния към него.

Заръча на шофьора на военния камион да иде до хотела и да го чака там. И пристъпвайки между двамата си охранители, прекоси гарнизона. На широкия заснежен площад пред офицерските жилища две шумни хлапета се биеха със снежни топки под тополите. Слабичко момиченце — палтенцето му напомни на Ка за неговото черно-червено палто в трети клас — правеше снежен човек с другарчетата си, в момента те търкаляха по земята огромна снежна топка. Въздухът искреше и за първи път след снежната виелица слънцето леко бе почнало да затопля всичко наоколо.

В хотела веднага потърси Ипек. Намери я в кухнята, беше си сложила жилетка и престилка, с каквито някога в Турция се обличаха лицеистките. Ка я погледна щастливо, прииска му се да я прегърне, ала не бяха сами: описа й накратко случилото се от заранта и колкото заради Кадифе, толкова и заради себе си й каза, че нещата вървят на добре. Каза още, че все пак призори вестникът е бил разпространен, но въпреки това не се страхувал, че ще го убият! Тъкмо тогава влязлата в кухнята Захиде ги прекъсна и спомена за двамата войници пред вратата. Ипек каза да ги покани вътре и да ги почерпи с чай. За части от секундата успяха да се уговорят с Ипек да се видят след малко в стаята на Ка.

Щом влезе в стаята си и окачи палтото си, Ка се вторачи в тавана в очакване на Ипек. И макар да бе сигурен, че Ипек непременно, без излишно притворство ще дойде, тъй като имаха да обсъждат доста неща, песимизмът бързо завладя Ка. Най-напред си представи как Ипек среща баща си и по тази причина не идва; сетне, обзет от страх, реши, че не идва, просто защото няма желание. Отново усети оная тежест, плъзваща от корема като отрова из цялото му тяло. Ако това бе прословутата любовна мъка, то той не изпитваше нищо от онова, което би трябвало да предизвика усещането за щастие. Ка установи, че колкото повече се задълбочава любовта му към Ипек, толкова по-бързо възникват кризите на недоверие и песимизъм. Каза си, че може би тъкмо недоверието и страхът от измама, страхът от разочарование е чувството, което всички назовават любов, ала тъй като, така поне разправяха всички, това чувство далеч не наподобява низостта и поражението, а е нещо положително, нещо, с което понякога дори се гордееш, то би следвало и в неговото състояние да е настъпила промяна. Получи се обаче още по-лошо — докато чакаше, параноичните мисли го обсебиха (Ипек няма да дойде, Ипек всъщност не желае да дойде, Ипек ще дойде заради някаква своя интрижка или заради друга тайна помисъл, всички, Кадифе, Тургут бей и Ипек споделят помежду си и виждат в Ка неприятел, който трябва да бъде изолиран); смяташе тия си размисли за патологични. Съзнаваше, че го е завладяла параноята, представяше си, например, как Ипек сега се люби с друг и изпитваше оная болка в корема, в същото време обаче проумяваше, че подобен начин на мислене си е болестно състояние. Обзет от надеждата, че болката ще затихне, че ще се изличат неприятните представи (например Ипек може да се е отказала да се среща с Ка, или Ипек може да се е отказала от заминаването във Франкфурт), той понякога активираше най-логичната, най-неподатлива на любовта част от разума си (обича ме, естествено, ако не ме обича, защо ще е тъй развълнувана?), и се освобождаваше от своето недоверие и от плашещите го размисли, ала твърде скоро го заглождваше нова тревога.

Чу стъпки по коридора и си каза, че не са на Ипек, а на някой, идващ да му съобщи, че тя няма да дойде. Зървайки Ипек на вратата, той я изгледа и щастливо, и враждебно едновременно. Беше чакал точно двайсет минути, беше уморен от чакането. С радост отбеляза, че Ипек се е гримирала и си е сложила руж.

— Говорих с татко, казах му, че ще замина за Германия.

Песимистичните картини бяха обсебили ума му до такава степен, че в първия миг се почувства обиден; не можа да оцени думите на Ипек. Това пък от своя страна породи съмнение у Ипек, тъй като думите й не бяха посрещнати с радост; разочарованието явно поохлади Ипек. Същевременно тя прекрасно съзнаваше, че Ка е ужасно влюбен и че отсега е привързан към нея като петгодишно безпомощно хлапе, което не ще се раздели никога с майка си. Знаеше, че един от мотивите на копнежа му да я отведе в Германия бе да има свой дом във Франкфурт, в който да се усеща щастлив, нещо повече, надяваше се, че там, далече от очите на всички, ще бъде изцяло господар и довереник на Ипек.

— Какво ти е, скъпи?

През следващите години, докато изживяваше любовните си терзания, Ка хиляди пъти щеше да си припомня с каква мекота и нежност Ипек му зададе своя въпрос. Сподели с Ипек една подир друга тревогите си, страха си да не го напусне, кошмарните представи, които оживяваха пред очите му.

— Ще трябва доста да те е наранила някоя жена, щом толкова се боиш от любовната мъка.

— Да, страдал съм малко, ала отсега вече се боя от болката, която би могла да ми причиниш ти.

— Не ще ти причиня никаква болка — отвърна Ипек. — Влюбена съм в теб, ще дойда в Германия, всичко ще се подреди чудесно.

Прегърна го с все сила и се любиха с неочаквано за Ка спокойствие. Изпита удоволствие от това, че се държа с нея решително, от силата, с която я притисна в прегръдката си и от нежната белота на кожата й, ала и двамата забелязаха, че любенето им не бе всеотдайно и всепоглъщащо като снощното.

Умът на Ка бе ангажиран с посредническата мисия. Ка беше уверен, че за първи път в живота може да го споходи щастието и че, продължи ли да се държи разумно, ще се измъкне по живо, по здраво от Карс със своята любима. Умът му бе ангажиран и, пушейки цигарата си, докато се взираше през прозореца, той с удивление усети идването на ново стихотворение. Гледайки Ипек с обич и с възхита, той бързо взе да записва идващото в главата му стихотворение.

По-късно, в Германия, Ка рецитира тази своя творба, озаглавена „Любов“ на шест свои поетични вечери. Хора, които го бяха слушали, споделиха с мене, че не толкова обичта е спойката в стихотворението, колкото възникващите между спокойствието и самотата, между доверието и страха напрежения, колкото специалното отношение към определена жена (само един човек ме попита коя е жената) и неразбираемата тъма в живота на Ка. В бележките си към това стихотворение, направени отсетне, Ка бе описал най-вече спомените си с Ипек, копнежа си по нея, начина, по който тя се облича и държи. Вероятно бележките му — прочетох ги неведнъж — бяха причината толкова да се впечатля от Ипек, когато я зърнах за първи път.

Ипек се облече бързо, каза, че ще изпрати сестра си и секунда след нейното излизане в стаята се яви Кадифе. За да успокои Кадифе, чиито големи очи бяха широко отворени, Ка побърза да й съобщи, че нищо тревожно не се е случило, а с Тъмносиния не се държат зле. Добави колко дълго го е увещавал да приеме сделката, и как е повярвал в невероятния му кураж и с внезапно обзело го вдъхновение заобяснява детайлите на предварително измислената си лъжа: първо я уведоми, че най-трудно било да убеди Тъмносиния в необходимостта Кадифе да приеме сделката. Тъмносиния казал, че сключената с него сделка е неуважение към Кадифе и най-напред трябвало да се говори с нея, и когато милото Кадифенце повдигна вежди, Ка, за да придаде по-голяма задълбоченост и правдивост на тази лъжа, добави, че вероятно думите на Тъмносиния не са съвсем искрени. И добави още, не само заради лъжата си, а заради достойнството на Кадифе, че Тъмносиния, въпреки презрителното си отношение към сделката, дълго се е борил със себе си, което е нещо доста положително (респектът, с други думи, който демонстрира пред решението на една жена). В този оглупял град Ка бе научил, макар и късно, че единствената истина в живота е да бъдеш щастлив и сега бе доволен, тъй като с наслада кроеше лъжи срещу отдалите се на безсмислени политически крамоли злощастни люде. От друга страна обаче се натъжи, понеже предусети, че Кадифе, която смяташе за по-смела и по-жертвоготовна от себе си, ще повярва на лъжите и накрая ще се почувства изключително нещастна. Ето защо приключи монолога си с една последна невинна лъжа: каза, че Тъмносиния шепнешком е изпратил поздрави на Кадифе и повтаряйки подробностите по сделката, я попита какво мисли.

— Ще си открия главата, както аз си знам — рече Кадифе.

Усещайки, че ще сбърка, ако изобщо не засегне тази тема, Ка обясни колко разумно Тъмносиния е приел идеята Кадифе да си сложи перука или да използва други подобни уловки, но тутакси замълча, забелязвайки гнева в очите на Кадифе. Според сделката най-напред щяха да освободят Тъмносиния, после той щеше да се укрие на сигурно място и едва тогава Кадифе трябвало да си открие главата по начина, по който тя пожелае. Би ли написала и подписала, че е уведомена за подробностите? Ка подаде листа, който бе взел от Тъмносиния на Кадифе, та да го прочете тя старателно и да го използва като образец. Като забеляза колко се развълнува Кадифе дори само от това, че зърва почерка на Тъмносиния, вълна от обич заля душата на Ка. Докато четеше написаното, Кадифе скришом от Ка се опита да помирише листа. Виждайки нерешителността й, Ка обясни, че написаното от нея ще трябва да убеди Сунай и неговото армейско обкръжение да пуснат Тъмносиния на свобода. Вероятно и военните, и държавата са гневни на Кадифе заради историята със забрадените момичета, ала те, както и цял Карс, вярват в нейната доблест и храброст. Ка се вгледа за миг в Кадифе, която с охота бе почнала да изписва празния, подаден й от Ка лист. От снощи, когато вървейки редом по улица „Касаплар“ си приказваха за зодии, Кадифе видимо се бе състарила.

След като мушна в джоба си изписания от Кадифе лист, Ка каза, че убеди ли Сунай първа стъпка от сделката да бъде освобождаването, ще трябва да се намери сигурно скривалище за Тъмносиния. Готова ли е Кадифе да подпомогне укриването му?

Кадифе кимна сериозно в знак на съгласие.

— Не се тревожи, накрая всички ще бъдем щастливи — рече Ка.

— Човек невинаги е щастлив, когато постъпва правилно — отбеляза Кадифе.

— Правилното поведение ще ни направи щастливи! — отвърна й Ка.

Представи си как в близко време Кадифе пристига във Франкфурт и вижда колко щастливи са със сестра й. Ипек купува на Кадифе елегантно манто от „Кауфхоф“, заедно отиват на кино, после в някое от заведенията на „Кайзерщрасе“ си поръчват вурстчета с бира.

Когато Кадифе си тръгна, Ка си облече палтото, смъкна се долу и се качи във военния камион. Двамата охранители седяха точно зад Ка. Той се запита не е ли пресилена уплахата му, че биха могли да го нападнат, ако се движи по улиците сам. От кабината на шофьора улиците на Карс изобщо не изглеждаха опасни. Видя жени, наизлезли на пазар с мрежи в ръце; докато наблюдаваше биещите се със снежни топки деца и придържащите се един друг, за да не се подхлъзнат, докато стъпват по улицата старци, той си представи как хванати за ръце двамата с Ипек гледат филм в някой франкфуртски киносалон.

Сунай беше с приятеля си — превратаджията полковник Осман Нури Чолак. Обзет от оптимизма на своите фантазии за щастие, Ка подхвана разговора си с тях: обясни, че детайлите са уточнени, че Кадифе е съгласна да участва в пиесата и да си открие главата и че ще се пожертва заради свободата на Тъмносиния. Усети разбирателството между Сунай и полковника, разбирателство, присъщо на благоразумните хора, които в младостта си са чели едни и същи книги. Предпазливо, но и направо смутено поясни, че въпросът, с който се е заел е неимоверно деликатен.

— Първо поласках гордостта на Кадифе, после — и на Тъмносиния — похвали се Ка.

Предаде на Сунай взетите от тях листове. Докато той ги четеше, Ка усети, че Сунай е пил, макар да не бе още пладне. Свеждайки глава към устата му, той се убеди, че лъха на ракия.

— Този човек иска да бъде освободен, преди Кадифе да си открие главата на сцената — каза Сунай. — Доста е съобразителен.

— И Кадифе желае същото — обади се Ка. — Постарах се доста, ала успях да доведа преговорите само дотук.

— От къде на къде ние, като държава, трябва да им вярваме? — възкликна полковник Осман Нури Чолак.

— Те са изгубили доверие в държавата — рече Ка. — Продължи ли това недоверие, нищо няма да се получи.

— На Тъмносиния изобщо ли не му хрумна, че може да бъде обесен за назидание, пък ако ще после и да ни обвинят за тоя преврат, че е бил организиран от пиян актьор и обиден полковник? — попита Осман Нури Чолак.

— Държи се така, сякаш не се бои от смъртта. Ето защо не успях да подразбера какво точно мисли. Намекна, че обесят ли го, щял да се превърне в светец, в знаме.

— Да предположим, че освободим Тъмносиния, как обаче да бъдем сигурни, че Кадифе ще удържи на думата си и ще участва в пиесата?

— Много повече можете да вярвате на Кадифе, отколкото на Тъмносиния, защото е дъщеря на човек, който опропасти целия си живот в името на честта и на своята кауза. Но ако в момента й се каже, че Тъмносиния е свободен, съществува вероятност самата тя да не е докрай сигурна дали вечерта ще излезе на сцената. Все пак съществува връзка между моментния й гняв и окончателните й решения.

— И какво предлагаш?

— Знам, че извършихте преврата не само заради политиката, а и заради изкуството — рече Ка. — Стигам до извода, че единствено в името на изкуството Сунай бей участва цял живот в политиката. Ако сте решили да осъществявате най-ординерна политика, няма смисъл да освобождавате Тъмносиния и да се подлагате на риск. Вие обаче усещате: в случай, че Кадифе открие главата си пред цял Карс, ще се получи и изкуство, и мъдра политика.

— Открие ли си главата, ще освободим Тъмносиния — отсече Осман Нури Чолак. — За тазвечерното представление ще сберем целия град.

Сунай прегърна и разцелува стария си приятел. Полковникът си тръгна и Сунай подхвана Ка за ръката с думите „Искам да съобщиш всичко това на жена ми!“ и го въведе в една вътрешна стая. В студената и необзаведена, едва-едва посгрята от електрическата печка стая, Фунда Есер театрално четеше текста, който държеше в ръката си. Забеляза как Ка и Сунай я наблюдават от прага, но продължи с четенето. Вторачен в грима около очите й, в обилно нанесения руж и в тоалета й, разкриващ едрите й гърди, Ка изобщо не обърна внимание какво чете тя.

— Това е трагичният монолог на отмъщаващата си изнасилена жена от „Испанска трагедия“ на Кид — поясни гордо Сунай. — Фунда е направила някакви промени, инспирирани повече от силата на моето въображение, отколкото от „Добрият човек от Сечуан“ на Брехт. Вечерта, когато Фунда Есер изпълни своя монолог, Кадифе ханъм ще изтрие сълзите й с края на забрадката си, която все още не е насъбрала кураж да махне.

— Ако Кадифе ханъм е готова, можем да почваме с репетициите — каза Фунда Есер.

Изпълненият с томление глас на жената напомни на Ка не само за любовта в пиесата, а и за лесбийските й наклонности, за които непрестанно натякваха желаещите да отмъкнат ролята на Ататюрк изпод носа на Сунай. След като Сунай с тон, подходящ повече за театрален продуцент, отколкото за армейски революционер отбеляза, че „съгласието на Кадифе да изпълни ролята“ няма да разреши проблема, влезлият в стаята ординарец обяви, че е довел собственика на „Серхат шехир“ Сердар бей. Щом го зърна пред себе си, Ка изпита възбудата, овладявала го през последните години от живота му в Турция, и мигом в ума му просветна мисълта да стовари един юмрук връз лицето му. Онези обаче поканиха Сердар бей на предварително и старателно подготвената трапеза с ракия и сирене — хапваха си, пийваха си и обсъждаха световните проблеми с увереността, с вътрешното спокойствие и безсърдечието на властници, постигнали умението да направляват чуждите съдби като нещо съвсем естествено.

По настояване на Сунай, Ка повтори пред Фунда Есер думите си за изкуството и политиката. Вестникарят понечи да си води бележки, та да публикува във вестника тия думи, които Фунда Есер посрещна развълнувано, ала Сунай грубо го укори. Пожела най-напред да опровергае написаните за Ка лъжи. Сердар бей обеща да публикува на първа страница толкова положителен материал за Ка, че карските читатели, забравящи всичко по принцип, напълно да забравят погрешната си представа за Ка.

— Да, но под шапката на вестника трябва да се отдели място за тазвечерната пиеса — обади се Фунда Есер.

Сердар бей отвърна, че новината ще бъде представена, както и в какъвто размер я желаят. Той обаче беше човек с оскъдни познания за класическия и модерния театър. Така че, ако Сунай бей благоволи сам да продиктува новината, сиреч, какво точно представлява тазвечерната пиеса, новината ще бъде дословно публикувана на първа страница на утрешния вестник. В своя журналистически живот, деликатно напомни той, бил написал сума ти новини, преди те да са се случили, тъй че съумявал да им придаде най-подходящата форма. Добави също, че поради революционната ситуация, отпечатването на вестника започва в четири следобед и че разполагат с още четири часа.

— Няма да те карам да чакаш дълго тазвечерните събития — каза Сунай.

Ка бе успял да забележи как още със сядането си на масата, той обърна една ракия. Когато още по-шеметно обърна и втора, Ка видя в очите му болка и плам.

— Пиши, журналисте! — извика Сунай, взирайки се в Сердар бей така, сякаш го заплашваше. — Заглавие: СМЪРТ НА СЦЕНАТА. (Позамисли се.) Подзаглавие: (Позамисли се.) ПРОЧУТИЯТ АКТЬОР СУНАЙ ЗАИМ ЗАСТРЕЛЯН ПО ВРЕМЕ НА СНОЩНОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ. Следващо подзаглавие.

Придаваше на думите особена плътност, което предизвика възхищението на Ка. Слушаше Сунай с уважение, без изобщо да се усмихне, като същевременно оказваше помощ на журналиста при по-неразбираемите пасажи.

Окончателното написване на новината заедно със заглавието и с всичките подзаглавия, с колебанията и с ракиените паузи отне на Сунай близо час. След години, когато отидох в Карс, взех пълния текст на новината от собственика на „Серхат шехир“ Сердар бей.

Сердар бей прочете наново на сътрапезниците си последния вариант на новината след нанесените поправки на Сунай.

— Естествено, ще публикувам материала в утрешния брой, както наредихте — рече Сердар бей. — Написал съм десетки вести, преди да са се случили, но за първи път в живота си ще се моля тази новина да се окаже невярна. Нали няма да умрете наистина, ефенди?

— Боря се да може най-накрая истинското изкуство да достигне там, дето е необходимо и да се превърне в легенда — отвърна Сунай. — Пък и утре сутрин, като се стопи снегът и отворят пътищата, моята смърт няма да има абсолютно никакво значение за карсци.

Спогледаха с жена си. Съпруг и съпруга се спогледаха с такова разбиране, че Ка изревнува. Ще бъде ли животът му с Ипек дотолкова щастлив, че двамата да постигнат същото дълбоко разбиране?

— Господин журналист, вие тръгвайте вече, за да подготвите вестника — нареди Сунай. — Моят ординарец ще ви донесе клише със снимката ми за този исторически брой.

— Когато журналистът си тръгна, той изостави ироничния тон, който Ка отдаваше на прекаленото количество изпита ракия и добави: — Приемам условията на Тъмносиния и Кадифе.

Фунда Есер повдигна вежди и той й обясни, че Кадифе желае, преди да открие главата си на сцената, Тъмносиния да бъде освободен.

— Кадифе ханъм е твърде смела. Знам, че на репетициите двете с нея ще се разберем — рече Фунда Есер.

— Ще отидете заедно при нея — разпореди се Сунай. — Най-напред Кадифе ханъм трябва да бъде уведомена, че Тъмносиния се е укрил на подходящо място след освобождаването му и че никой не го е проследил. А това ще отнеме време.

Ето защо Сунай взе да обсъжда с Ка какви са възможностите за освобождаването на Тъмносиния и не прие насериозно желанието на Фунда Есер незабавно да започне репетициите с Кадифе. От бележките на Ка, описващи този момент, стигам до извода, че Ка до известна степен е повярвал в искреността на Сунай. С други думи, според Ка, Сунай не е имал определен план Тъмносиния да бъде проследен след освобождаването му, да бъде набелязано убежището му, след което отново да бъде заловен, когато Кадифе си открие главата на сцената. Идеята да бъдат поставени почти навсякъде микрофони, както и да се използват двойни агенти, принадлежеше на добре осведомените за случващото се служители на МИТ, които се стараеха да привлекат на своя страна полковник Осман Нури Чолак. Служителите на МИТ не разполагаха с други военни сили освен със Сунай, с избухливия полковник и с неколцината техни приятели офицери, ала чрез своите хора се опитваха да ограничат свързаните с „изкуството“ безумия на Сунай. Преди да предаде за набор новината, записана на трапезата с ракия, Сердар бей я изчел по радиотелефона на своите приятели от карския отдел на МИТ — те си имаха притеснения относно здравомислието на Сунай и неговата недоверчивост. До последния момент обаче никой не знаеше те до каква степен са осведомени за намерението на Сунай да освободи Тъмносиния.

Днес обаче смятам, че тия подробности не са оказали съществено влияние върху последствията от нашата история. Ето защо няма да се впускам в тия подробности, свързани с реализирането на плана за освобождаването на Тъмносиния. Сунай и Ка решиха тая работа да се поеме от Фазъл и от ординареца на Сунай, дето бе от Сивас. Десет минути след като взе от служителите на МИТ адреса на Фазъл, младежът беше доведен с изпратения от Сунай камион. Постреснатият и немислещ в момента за приятеля си Неджип Фазъл, потегляйки с ординареца на Сунай към централния гарнизон, излезе през задния изход на шивашкото ателие, за да не ги проследят агентите. Макар да се опасяваха, че Сунай би могъл да извърши някоя глупост, служителите на МИТ не бяха готови да разположат навсякъде свои хора. По-късно Ка щеше да научи как са извели Тъмносиния от килията в централния гарнизон с предупреждението на Сунай „и без никакви номера“, как са го качили на военния камион, как ординарецът от Сивас спрял в края на железния мост над карската река, как, както предварително му казал Фазъл, Тъмносиния слязъл от камиона, как според инструкциите влязъл в бакалията, на чиято витрина били изложени пластмасови топки, кутии с прах за пране и реклами на суджук, как тутакси пристигнала талига, натоварена с газови бутилки „Айгаз“ и как той успешно се скрил под платнището, с което били покрити. Никой освен Фазъл не знаеше къде е отведен Тъмносиния.

Уточняването и изпълнението на тази операция продължи час и половина. Около три и половина следобед сенките на върбите и кестените изтъняха и когато първата вечерна тъмнина се спусна като призрак върху карските улици, Фазъл съобщи на Кадифе, че Тъмносиния е на сигурно място. Застанал до кухненската врата, водеща към задната част на хотела, Фазъл зяпаше Кадифе като паднала от космоса, но тя не го и забеляза, точно както не забелязваше и Неджип. Кадифе трепна радостно и изтича в стаята си. През туй време Ипек, която от цял час бе в стаята на Ка, излизаше оттам. В началото на следващата глава ми се ще да разкажа за този час, през който моят скъп приятел си въобразяваше, че е щастлив поради даденото му обещание за бъдно щастие.