Сняг

13Няма да обсъждам вярата си с един атеистКа и Кадифе вървят в снега

Тя тъкмо влизаше от улицата в чайната. Носеше лилаво палто, тъмни очила, с които напомняше на героиня от научнофантастичен филм, и по-скоро невзрачна кърпа за глава, отколкото тюрбан, политическият символ на исляма — с такива кърпи още в детството на Ка се забраждаха хиляди жени. Щом забеляза, че младата жена се насочва към него, Ка, като ученик при влизане на учителя в клас, скочи на крака.

— Аз съм Кадифе, сестрата на Ипек — изрече усмихнато тя. — Всички ви чакаме за вечеря. Татко ме прати да ви доведа.

— Откъде знаехте, че съм тук? — попита Ка.

— В Карс във всеки момент всеки има информация за всяко нещо — отговори без помен от усмивка тя. — Достатъчно е да се случва в Карс.

По лицето й пробяга болезнено изражение — Ка не можа да го осмисли. Представи й Неджип с думите: „Мой приятел, поет и романист.“ Изгледаха се от глава до пети, но не си подадоха ръце. Ка го отдаде на напрежението. Доста по-късно, когато възпроизведе случилото се, щеше да стигне до извода, че двама мюсюлмани не си стискат ръцете заради „покривалото“. С пребледняло лице Неджип я бе зяпнал, сякаш виждаше пристигналата от космоса Хиджран, но Кадифе се държеше тъй естествено, че никой от мъжете в чайната дори не се бе обърнал да я измери с поглед. Не беше хубава колкото сестра си.

Ка обаче се почувства доста щастлив, вървейки с нея под снега по булевард „Ататюрк“. Намираше я за привлекателна, поне можеше спокойно да разговаря с нея, съзерцавайки свежото й и чисто лице, обрамчено от кърпата за глава — не беше красиво колкото на сестра й — и да се взира в светлокафявите й очи, досущ като на сестра й; хрумна му, че изневерява на сестра й.

Изненадващо за Ка най-напред обсъдиха метеорологичната обстановка. Кадифе знаеше всичко до най-малките подробности, точно като старците, дето запълват дните си с непрекъснато слушане на новините по радиото. Уведоми Ка, че нахлуването на студения въздушен фронт с ниско атмосферно налягане от Сибир ще продължи още два дни; че ако снеговалежът продължи още два дни, пътищата ще останат затворени; че снежната покривка в Саръкамъш е достигнала дебелина от 160 сантиметра; че жителите на Карс не вярват в метеорологията; че за да не се деморализира населението, завишават, по настояване на държавата, температурата с пет-шест градуса — тази била най-разпространената клюка в Карс (това никой не би споделил с Ка). Разказа му как като деца в Истанбул двете с Ипек искали снегът да не спира: снегът пробуждал у нея усещането за красотата и краткостта на живота, карал я да долавя, че въпреки цялата си враждебност, хората си приличат и че вселената и времето са безкрайно широки, а светът на хората твърде тесен. Ето защо, когато валяло сняг, хората инстинктивно се притискали един към друг. Сякаш падащият върху враждебността, страстта и гнева сняг ги сближавал.

Умълчаха се. Магазините бяха затворени — вървяха безмълвно по улица „Шехит Дженгиз Топел“ без да срещнат никого. Беше му приятно да върви с Кадифе под падащия сняг и това го обезпокои. Към края на улицата впери очи в светлините на една витрина: сякаш се страхуваше, че ако се обърне и продължи да гледа лицето на Кадифе, може да се влюби в нея. Влюбен ли е в сестра й? Изпитваше благоразумно желание да се влюби до полуда — знаеше го. Щом стигнаха края на улицата, на осветената витрина на бирария „Неше“ видяха лист от бележник, върху който бе написано: „Във връзка с тазвечерното представление, събранието на многоуважаемия Зихни Севюк, кандидат за кмет от Независимата партия се отлага.“; а зад витрината на бирарията съзряха как на една маса актьорите, начело със Сунай Заим така настървено пият двайсет и пет минути преди представлението, като че ли това щеше да им е последното пиене в живота.

Когато сред окачените на витрината на бирарията предизборни обявления, зърнаха отпечатания на жълта хартия текст: „Човекът е велико творение на Аллах и самоубийството е неверие.“, Ка попита Кадифе какво мисли за самоубийството на Теслиме.

— За да напишете интригуваща история за Теслиме и в истанбулските вестници, и в Германия, нали — изрече леко ядосана Кадифе.

— Сега опознавам Карс — отвърна Ка. — Опозная ли го, имам чувството, че не бих разказал за случващото се тук на никой външен. До сълзи съм трогнат от крехкостта на човешкия живот и от безсмислието на изтърпените страдания.

— Само неизпитващите страдания атеисти смятат, че изтърпените страдания са безсмислени — каза Кадифе. — Дори атеистите, изтърпели някое леко страдание, започват накрая да вярват, защото не издържат дълго на безверието.

— Да, ама на предела на своето страдание Теслиме се е самоубила и е умряла като невярваща — заинати се Ка, окуражен от изпития алкохол.

— Така е, Теслиме умря, самоубивайки се, което означава, че тя умря, извършвайки грях. Защото в двайсет и девети айят от сура Жените в Свещения Коран съвсем ясно е написано, че самоубийството е запретено. Но самоубийството на нашата приятелка и грехът й не накърняват днес дълбоката ни обич, равна по сила на любовта, която изпитвахме към нея.

— Искаш да кажеш, че пак можем да обичаме нещастника, който е извършил нещо, оскверняващо вярата? — рече Ка, опитвайки се да впечатли Кадифе. — Искаш да кажеш, че вече вярваме в Аллах не със сърцата си, а с нашата логика, като европейците, които изобщо не се нуждаят от Него?

— Свещеният Коран е повеля, категорична и ясна, на Аллах, а на нас, рабите му, не ни е дадено да обсъждаме категоричните и ясни повели — отвърна Кадифе, изпълнена с доверие в себе си. — Това не означава, че обсъждането на вярата ни е невъзможно. Но аз не желая да обсъждам своята вяра с един атеист, с един секуларист, да ме прощавате.

— Права сте.

— И не съм от ония гадни ислямисти, които се опитват да внушават на секуларистите, че ислямът е секуларистка религия — добави Кадифе.

— Права сте.

— Втори път ми казвате „права сте“, но не мисля, че наистина го вярвате — усмихнато подхвърли Кадифе.

— Отново сте права — рече Ка без никаква усмивка.

Известно време повървяха мълком. Възможно ли беше да се влюби в нея, вместо в по-голямата й сестра? Ка прекрасно осъзнаваше обаче, че не би могъл да изпита сексуално влечение към забрадена жена, и все пак не се въздържа да не се позабавлява с този си таен помисъл.

Щом навлязоха сред множеството на булевард „Карадаа“, Ка захвана разговор за поезията и след един доста елементарен преход вметна, че Неджип е поет, и я попита дали знае, че има обожатели в кораническия лицей, които я наричат Хиджран.

— Как ме наричат?

Ка й разказа няколко случки, свързани с Хиджран.

— Нито една не е вярна — рече Кадифе. — Имам познати в кораническия лицей, не са споменавали пред мен за тези неща. — Подир още няколко крачки усмихнато добави: — Но случката с шампоана вече съм я чувала. — Припомни му, че всъщност един заможен журналист, предизвикал отвращение в Истанбул, е предложил на момичетата с тюрбани да си обръснат главите, за да предизвикат интереса на западните медии. Спомена го, за да отбележи първопричината за нещо, което приписваха на нея. — В тия истории е вярно само едно — да, първото си посещение при тъй наречените момичета с тюрбани направих, за да им се надсмея. Бях любопитна. Добре де, отидох изпълнена с присмехулно любопитство.

— После какво стана?

— Дойдох тук, защото ме приеха в Педагогическия институт, пък и сестра ми живееше в Карс. С тези момичета се сдружихме в института и дори да не си вярващ, поканят ли те в домовете си, отиваш. Въпреки тогавашните ми възгледи, усещах тяхната правота. Така ги бяха възпитали родителите им, подкрепяше ги и държавата, която им подсигуряваше религиозно образование. Години наред говореха на тези момичета „покривайте си главите“, а внезапно им казаха „не си покривайте главите“, защото така иска държавата. И един ден, за да им окажа своята политическа подкрепа, и аз си покрих главата. Страхувах се от стореното, присмивах се над себе си. Може би защото съм дъщеря на атеист, на един вечен опозиционер на държавата. Бях предоволна, че отивайки там, свърших тая работа за денонощие: един приятен политически спомен, за който след години се сещаш с насмешка, един „свободолюбив жест“. Държавата, полицията и местните вестници обаче така ме нападнаха, че се отървах едва щом започнах да изтъквам „лековатата“ страна на стореното от мен. Прибраха ни под предлог, че сме били организирали неразрешена демонстрация. Ако ден след като излязох от затвора бях казала: „Отказвам се, не съм вярваща!“, цял Карс щеше да ме заплюе в лицето. Сега знам, че тези изпитания са ми били изпратени от Аллах, за да открия правия път. Едно време и аз бях атеистка като теб, но не ме гледай така, чувствам, че ме съжаляваш.

— Не те гледам така.

— Гледаш ме. Не смятам, че съм по-смешна от тебе. Не съм и по-висше създание от тебе, знай го.

— Какво казва баща ти за всичко това?

— Контролираме положението. Само че положението поема в неконтролируема посока и ние се страхуваме, защото много се обичаме. Отначало татко се гордееше с мен, първото ми влизане в института с покрита глава бе възприето от него като специфичен революционен похват. Наблюдаваше ме в маминото огледало с месингова рамка как изглеждам със забрадката и както си стояхме пред огледалото, внезапно ме целуна. Разменихме си малко думи, но беше напълно ясно: оценяваше стореното от мен не като акт, подкрепящ исляма, а като акт, противопоставящ се на държавата. Поведението на татко сякаш говореше „дъщеря ми и така е доста привлекателна“, ала тайничко, като мен, се боеше. Знам, че се боеше, понеже ни задържаха и съжаляваше. Подхвърли, че политическата полиция всъщност не се интересувала от мен, а все още от него; че някога в МИТ картотекирали тукашните изявени левичари и демократи, а сега водели на отчет ислямистите и че щели да почнат от дъщерята на картотекираната стара кримка. Всичко това бе изречено, за да ме принуди да се откажа, татко се чувстваше длъжен да подкрепя всяка моя стъпка, но постепенно му ставаше все по-трудно. Знаеш, има едни старци, които каквото й да чуят — било тупурдията в къщи, било пращенето на печката, било непрестанното дърдорене на жената, било проскърцването на пантата, — все едно, че изобщо не са го чули: и татко вече се държи по тоя начин, когато става дума за борбата, която водим ние, момичетата с тюрбаните. Ако някое от момичетата се отбие у дома, той си отмъщава, като демонстрира пред него своя груб атеизъм, ала накрая обръща нещата и се заиграва с темата за опълчването срещу държавата. Правя сбирки вкъщи, понеже видях, че момичетата не падат по-долу и смогват мъдро да му се противопоставят. Едно от тях ще дойде тази вечер — Ханде. След самоубийството на Теслиме, под давление на семейството си, Ханде реши да не се забражда. Татко казва, че всичко това му напомня прежните комунистически дни. Имало два вида комунисти: самоуверени, които участват в делото, за да се грижат за народа и просперитета на страната; и непокварени, които участват в делото, обзети от чувство за справедливост и равенство. Самоуверените били пристрастени към властта и поучавали всекиго — те причинявали зло на всички. А непокварените причинявали зло единствено на себе си, ала всъщност те се стремели тъкмо към това. В желанието си да поемат върху себе си вината за страданията на бедните, те заживявали още по-мизерно. Баща ми беше учител, уволниха го, изтръгнаха му нокът по време на изтезанията, хвърлиха го в затвора. С мама години наред поддържаха магазинче за канцеларски принадлежности, фотокопираха, превеждаха романи от френски на турски, известно време продаваха от врата на врата енциклопедии на разсрочено плащане. В дните, когато бяхме твърде нещастни и бедни, татко внезапно ни прегръщаше и се разплакваше. Сега ужасно се бои да не ни сполети нещо лошо. Започна да се страхува, когато след прострелването на директора на Педагогическия институт в хотела ни дойдоха полицаи. И на тях го каза. До ушите ми достигна, че сте се срещнали с Тъмносиния. Не го споделяйте с татко.

— Няма — отвърна Ка. Спря и почисти снега от главата си. — Не трябва ли за хотела да минем оттук?

— Може и оттук. Нито снегът спира, нито темите за разговор свършват. Ще ви покажа улица „Касаплар“. Какво искаше Тъмносиния от вас?

— Нищо.

— Спомена ли за нас, за татко, за сестра ми?

Ка забеляза, че лицето на Кадифе е разтревожено.

— Не си спомням.

— Всички се страхуват от него. И ние се страхуваме. Тези дюкяни са все на известни местни месари.

— Баща ви как прекарва деня си? — попита Ка. — Изобщо ли не напуска своя дом-хотел?

— Той управлява хотела. Той дава разпореждания на домакина, на перачката, на чистачката и на закупчиците. И ние със сестра ми помагаме. Татко много рядко излиза навън. От коя зодия сте?

— Близнаци — отвърна Ка. — Близнаците много лъжели, ама не знам.

— Не знаете, че много лъжете, или не знаете, че изобщо не лъжете?

— Ако вярвате на звездите, би трябвало непременно да прочетете някъде, че днешният ден е доста специален за мен.

— Да, сестра ми каза, че днес сте написали стихотворение.

— Сестра ви всичко ли ви казва?

— Ние тук имаме две забавления. Да говорим за всичко и да гледаме телевизия. Говорим, докато гледаме телевизия. Гледаме телевизия, докато говорим. Сестра ми е много красива, нали?

— Да, много е красива — каза Ка почтително. — Но и вие сте красива — добави възпитано той. — Сега и това ли ще й кажете?

— Няма да й го кажа — отвърна Кадифе. — Това ще бъде нашата тайна. Общата тайна е най-доброто начало за едно приятелство.

Тя бръсна снега, посипал лилавото й, дълго, непромокаемо палто.