Сняг

32Не мога да го сторя, докато в тялото ми съжителстват два духаЗа любовта, за незначителността и за изчезването на Тъмносиния

В седемнайсет без петнайсет, още преди Тургут бей и Кадифе да се върнат от хотел „Асия“, Ка излезе от „Карпалас“; до срещата му с Фазъл оставаха петнайсет минути; искаше му се обаче да повърви из улиците насаме с щастието си. От булевард „Ататюрк“ се отби наляво, заразхожда се, оглеждайки гъмжилото в чайните, включените телевизори, бакалничките, фотоателиетата — стигна чак до карската река. Изкачи се на железния мост, без да усеща студа, изпуши една след друга две цигари „Марлборо“, представяйки си щастието, което щеше да изживее с Ипек във Франкфурт. Паркът на отсрещния бряг на реката, откъдето едно време богаташите наблюдавали вечер пързалящите се с кънки, бе потънал в зловещ мрак.

В тъмата на Ка за миг му се стори, че появилият се със закъснение на железния мост Фазъл е Неджип. Влязоха в чайната „Талихли кардешлер“ и Фазъл разказа на Ка с най-малки подробности за срещата в хотел „Асия“. Когато стигна до момента, в който бе усетил, че историята на собствения му малък град е част от световната история, Ка го накара да млъкне, както се отнема гласа на радио, и написа стихотворението „Човешкият род и звездите“.

В бележките си, които щеше да нахвърли по-късно, Ка щеше да обвърже това стихотворение не толкова с тъгата на един живот извън историята в някакъв забравен град, колкото с любимото за него начало на някои от холивудските филми, които бе гледал в детството си. В тях след титрите камерата най-напред показва в отдалечен план бавно въртящото се земно кълбо, после постепенно го приближава и се спира върху една държава — тази държава, естествено, бе Турция във филма, който още от детството на Ка се въртеше във въображението му; появяваше се синевата на Мраморно море, на Черно море и на Босфора, после камерата приближаваше още и още, виждаха се Истанбул, Нишанташъ, където Ка бе прекарал детските си години, пътната полиция на булевард „Тешвикие“, улица „Шаир Нигяр“, покривите и дървесата (Колко е приятно да ги видиш отблизо!), простряното пране, рекламните афиши на консервите „Тамек“, ръждивите улуци, вапсаните с катран огради и накрая прозореца на Ка. Влязлата през него камера обхождаше пълните с книги, вещи, прах и килими стаи, насочваше се към работещия на писалището пред другия прозорец Ка, застопоряваше върху перото на автоматичната писалка, изографисала последните букви и тогава изпъкваше текста: МОЯТ АДРЕС, ПРИОБЩАВАЩ МЕ КЪМ СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ НА ПОЕЗИЯТА Е: ПОЕТЪТ Ка. УЛ. „ШАИР НИГЯР“32 16/8 НИШАНТАШЪ, ИСТАНБУЛ, ТУРЦИЯ. Наблюдателните читатели ще се досетят, че този адрес, който предполагах, че е заел място в стихотворението ще иде заедно със стихотворението в горната част на снежинката върху оста ЛОГИКА, симетрична на силата на ВЪОБРАЖЕНИЕТО.

Накрая Фазъл успя да сподели истинската си болка: беше изключително притеснен от изявлението си, че ще се самоубие, ако Кадифе си открие главата. „Обезпокоен съм не само защото самоубийството означава човек да изгуби вярата си в Аллах, а и защото самият аз не го вярвам. Как ли изрекох нещо, в което не вярвам?“ След като заявил, че ако Кадифе си открие главата, ще се самоубие, Фазъл рекъл „Прости ми, Господи!“, но до вратата, когато очите им се срещнали, той се разтреперил като лист.

Попита Ка дали „мисли, че Кадифе го обича“.

— Ти обичаш ли Кадифе?

— Ти знаеш, аз бях влюбен в покойната Теслиме, а моят приятел — в Кадифе. Срамувам се, че преди да е изминал и ден след смъртта на приятеля ми, аз се влюбих в неговото момиче. Убеден съм, че си има обяснение. Кажи ми сигурен ли си в смъртта на Неджип?

— Обхванах раменете на мъртвеца и го целунах по простреляното чело.

— Възможно е духът на Неджип да живее в моето тяло — рече Фазъл. — Слушай. Снощи нито от пиесата се интересувах, нито гледах телевизия. Легнах си рано и заспах. В съня си разбрах, че с Неджип се е случило нещо ужасно. А когато войниците нахлуха в спалното помещение, нямах никакви съмнения. Щом те видях в библиотеката, вече знаех, че Неджип е мъртъв, защото духът му бе се вселил в моето тяло. Случи се призори. Войниците, опразнили спалното ни помещение, изобщо не ме докоснаха, а през нощта се преместих на „Пазар йолу“, в къщата на татков приятел от войниклъка, той е от Варто. Шест часа след убийството на Неджип, рано сутринта, аз го усетих в тялото си. Както си лежах в отреденото ми като за гост легло, внезапно ми се зави свят, сетне почувствах приятна благодат и някаква вглъбеност; приятелят ми бе до мен, вътре в мен. Както пише в старите книги, шест часа след смъртта на човека, духът му напуска тялото. Тогава, според Суиути33, духът е подвижен, подобно на живака, и се налага да чака в Берзах34 до Съдния ден. Но духът на Неджип се всели в мен. Убеден съм. И се боя, защото такова нещо в Корана няма. Иначе не бих могъл толкова бързо да се влюбя в Кадифе. Мисълта за самоубийството също не е моя. Според теб възможно ли е духът на Неджип да живее в мен?

— Ако вярваш, да — отвърна предпазливо Ка.

— Само на тебе го казвам. Знам обаче, че Неджип е споделил с теб свои тайни, които не е разкривал пред никого другиго. Моля те, кажи ми истината? Защото той не е споменавал пред мен, че се страхува от зараждащия се в него атеизъм. Вероятно е говорил на тази тема са теб? Неджип нито веднъж ли не е казал, че изпитва съмнение — да не дава Господ! — относно съществуването на Аллах?

— Да, разговаря с мен, но не в този смисъл. Каза ми, че човек плаче, когато си спомня за смъртта на родителите си, изпитва удоволствие от мъката си и тогава, ще-не ще, се замисля дали Аллах съществува.

— Същото се случва и с мене — вметна Фазъл. — Убеден съм, че това съмнение ми го е предал духът на Неджип.

— Това съмнение обаче не означава атеизъм.

— Да, но вече започнах да оправдавам самоубилите се момичета — изрече с тъга Фазъл. — А преди малко и самият аз заявих, че ще се самоубия. Не ми се ще да вярвам, че покойният ми приятел е бил атеист. Само че сега чувствам един атеистичен глас в сърцето си и се боя. Знам, че вие сте такъв, но вие живеете в Европа, познавате интелектуалци, познавате хора, които употребяват алкохол и наркотици. Моля ви, кажете ми още веднъж какво чувства един атеист?

— Той не изпитва непрекъснато желание да се самоубие, няма такова нещо.

— Е, не непрекъснато, но понякога искам да се самоубия.

— Защо?

— Защото непрекъснато мисля за Кадифе и нищо друго няма в главата ми! Непрекъснато е пред очите ми. Когато уча, когато гледам телевизия или очаквам спускането на вечерта, всичко ми напомня за Кадифе, дори най-безинтересните неща, и това ме изпълва със страдание. Изпитвах такива чувства още преди Неджип да умре. Всъщност никога не съм обичал Теслиме, а единствено Кадифе. Но понеже приятелят ми я обичаше, погребах дълбоко в душата си своето чувство. Неджип ми говореше за Кадифе и самият той провокира моята любов към нея. Когато войниците нахлуха в спалното помещение, разбрах, че Неджип вероятно е убит и, да, зарадвах се. Но не защото щях да мога открито да покажа любовта си, а заради омразата си към Неджип, който провокира любовта ми към Кадифе. Сега Неджип е мъртъв, вече съм свободен, но не си направих никакъв друг извод, освен че обичам още повече Кадифе. От сутринта мисля по тези проблеми, не мога да мисля за нищо друго и, ох, Аллах, не зная как да постъпя.

Фазъл покри с две ръце лицето си и се разрида. Обхванат от някакво егоистично безразличие, Ка си запали цигара „Марлборо“. След което взе да гали Фазъл по главата.

В този момент към тях приближи агентът Саффет, който с едно око следеше телевизора, с другото — тях.

— Момчето плаче напразно, не съм занесъл личната му карта в полицията, у мене е — рече той. Извади я от джоба си и я подаде на Ка, тъй като продължаващият да плаче Фазъл не прояви никакъв интерес. — Защо плаче? — запита той с полупрофесионално-получовешко любопитство.

— От любов — отвърна Ка.

Това успокои агента. Той напусна чайната, а Ка го изпроводи с поглед.

После Фазъл запита как би могъл да привлече вниманието на Кадифе. Между другото спомена, че цял Карс знае за любовта на Ка към сестрата на Кадифе. Страстта на Фазъл изглеждаше тъй безнадеждна и невъзможна, че Ка се уплаши да не би и неговата любов към Ипек да се окаже толкова безнадеждна. Унило повтори пред все още хлипащия Фазъл мисълта на Ипек „Бъди себе си!“.

— Не мога да го сторя, докато в тялото ми съжителстват два духа — рече Фазъл. — Отгоре на туй атеистичният дух на Неджип постепенно ме завладява. Отдавна смятам, че другарите ни, занимаващи се с политика, постъпват неправилно, сега пък изпитвам желание заедно с ислямистите да сторя нещо против военния преврат. Съзнавам обаче, че го върша само, за да ме забележи Кадифе. Не мисля за нищо друго, освен за Кадифе и това ме плаши. Ама не защото не я познавам. А защото вярвам единствено в любовта и щастието, досущ като атеистите.

Докато Фазъл ридаеше, Ка се колебаеше дали да не го предупреди да не споделя с никого за любовта си към Кадифе и че трябва да се страхува от Тъмносиния. Но се сети, че щом Фазъл знае за връзката между него и Ипек, значи знае и за връзката на Тъмносиния с Кадифе. А ако знае, не би трябвало, заради политическата субординация, да се влюбва в Кадифе.

— Проблемът е там, че сме бедни и незначителни — изрече Фазъл със странно настървение. — В човешката история няма място за нашия жалък живот. Накрая ние, които живеем в тоя жалък град, ще умрем, ще изчезнем. И никой не ще си спомня за нас, никой не ще се поинтересува от нас. Ще си останем незначителни индивиди, които, заради покривалото на жените, се хващат гуша за гуша, които се тровят със собствените си дребнави и глупави спорове. Всички ще ни забравят. Живеем като глупаци и напускаме този свят без да оставим никаква следа — виждайки всичко това, с гняв осъзнавам, че освен любовта в живота няма нищо друго. Ето защо чувството, което изпитвам към Кадифе, тоест истината, че ще намеря утеха в тоя свят единствено в нейните прегръдки, ми причинява още по-голямо страдание и тя непрекъснато е пред очите ми.

— Да, тези ти размисли са съвсем подходящи за един атеист — безжалостно отсъди Ка.

Фазъл отново се разрида. Ка нито си спомни, нито си записа в бележника какво си казаха подир туй. На телевизионния екран на фона на изкуствен смях група малки американчета правеха смешки пред камерата — претърколиха се от столовете си, спраскаха аквариумите, пльоснаха се във водата и застъпвайки краищата на дрехите си, се захлупиха по очи на пода. Забравили всичко, Фазъл и Ка, заедно с присъстващите в чайната дълго се смяха на американските хлапета.

Когато в чайната влезе Захиде, Ка и Фазъл гледаха по телевизията как в гората загадъчно напредва камион. Без да обърне никакво внимание на Фазъл, тя извади жълт плик и го подаде на Ка. Той го отвори и прочете бележката. Беше от Ипек, Кадифе и Ипек искаха да се срещнат с Ка след двайсет минути, в осемнайсет часа, в сладкарница „Йени хаят“. Захиде бе узнала от Саффет, че Ка се намира в „Талихли кардешлер“. Щом тя си тръгна, Фазъл каза:

— Племенникът на Захиде е от нашия клас. Страхотен любител на хазарта е. Не пропуска боевете с петли и кучешките борби с облози.

Ка му върна личната карта, която бе взел от полицая.

— Чакат ме за обяд в хотела — рече Ка и се надигна.

— Ще се видиш ли с Кадифе? — попита с безнадежден глас Фазъл. Засрами се от израза на отегчение и загриженост върху лицето на Ка. — Иска ми се да се самоубия. — Докато Ка излизаше от чайната, той подвикна подир него: — Ако я видиш, кажи й, че открие ли си главата, ще се самоубия. Ще го направя обаче не защото ще си открие главата, а защото ще ми достави удоволствие да се самоубия заради нея.

Имаше още време до срещата му в сладкарницата и затова Ка кривна по страничните улици. Докато крачеше по „Канал“, видя чайната, в която сутринта написа стихотворението „Улици от сънищата“, влезе вътре, ала сега не желаеше в ума му да идва ново стихотворение, желаеше да се измъкне през задната врата на задимената полупразна чайна. Прекоси покрития със сняг двор, прескочи изникналата пред него в тъмното ниска ограда, изкачи три стъпала, после се спусна в приземието, съпровождан от лая на същото вързано на синджир куче.

Лампата тук излъчваше бледа светлина. Ка усети миризмата на въглища, на сън и ракия. Край казана на бучащото парно зърна няколко силуета. Изобщо не се изненада, като видя служителя от МИТ с орловия нос, туберкулозната грузинка и мъжът й да пият ракия сред кашоните. И те не изглеждаха изненадани от появата на Ка. Забеляза червена, елегантна шапка върху главата на жената. Тя почерпи Ка с варени яйца и хляб, а мъжът й понечи да сипе на Ка в една чаша ракия. Докато Ка белеше с нокти черупката на яйцето, служителят от МИТ с орловия нос каза, че това жилище-казан е най-топлото място в Карс и е като Рая.

Заглавието на стихотворението, което в последвалата тишина Ка написа безпрепятствено и без да му избяга нито една дума, бе „Раят“. Беше го настанил най-отгоре върху оста ВЪОБРАЖЕНИЕ, далече от ЦЕНТЪРА на снежинката, но смисълът не беше, че Раят е въображаемо бъдеще; смисълът беше, че за Ка Раят бе място, където можеш да съхраниш живи спомените, които си представяш. След време, когато се сети за това стихотворение, Ка изброи един по един някои спомени: летните ваканции от детството, как понякога бягал от училище, как заедно със сестра си лягали в кревата на родителите си, някои от неговите детски рисунки, запознанството си с момиче на едно училищно парти и последвалата целувка.

Крачейки към сладкарница „Йени хаят“ в ума му бе не само Ипек, но и всичко това. Ипек и Кадифе вече го очакваха. Ипек бе тъй красива, че за миг си помисли как ще му се насълзят очите от щастие и, разбира се, от изпитата на гладно ракия. Да седи на една маса и да разговаря с двете очарователни сестри изпълваше Ка с щастие, но и с гордост: би желал дремещите турски продавачи във Франкфурт, които всеки ден му се усмихваха и го поздравяваха, да го видят с тези две жени, но в сладкарницата, в която вчера убиха директора на Педагогическия институт освен възрастния сервитьор, нямаше никого другиго. Седейки с Ипек и Кадифе в сладкарница „Йени хаят“, на Ка изобщо не му хрумна, че сцената — той и двете красиви жени, макар едната да бе с покрита глава — е като снимка, направена отвън, като отражение на движеща се отзад кола в огледалото за задно виждане.

За разлика от Ка, двете жени съвсем не бяха спокойни. Когато Ка им съобщи, че е научил от Фазъл какво се е случило на срещата в хотел „Асия“, Ипек тутакси го прекъсна.

— Тъмносиния е напуснал срещата разгневен. Сега Кадифе много съжалява за нещата, които е казала там. Изпратихме Захиде на мястото, дето се укриваше, но от него нито следа. Не можем да открием Тъмносиния. — И макар Ипек да говореше като една по-голяма сестра, която търси лек за болната си сестричка, тя също изглеждаше доста угрижена.

— Ако го откриете, какво ще искате от него?

— Първо искаме да се уверим, че е жив, че не са го хванали — рече Ипек, хвърляйки поглед към Кадифе, която изглеждаше тъй, сякаш щом я докоснеш, ще се разплаче.

— Донеси ни вест от него. Кажи му, че Кадифе ще направи каквото той пожелае.

— Вие познавате Карс по-добре от мен.

— Ние сме две жени във вечерния мрак — рече Ипек. — Ти опозна града. Отиди в чайните „Айдеде“ и „Нурол“, където се отбиват ученици ислямисти от кораническия лицей. Сега там са плъзнали полицаи, ама и те са клюкари, ако с Тъмносиния се е случило нещо, ще го научиш.

Кадифе бе извадила носната кърпичка, готвейки се да почисти носа си. Ка си помисли, че сълзите й аха-аха ще рукнат.

— Ти ни донеси вест от Тъмносиния — рече Ипек. — Ако ние закъснеем, татко ще се тревожи. Той те чака за вечеря.

— Отбий се и в чайните на махала Байрампаша — рече на ставане Кадифе.

В тревогата и тъгата на момичетата имаше нещо толкова ранимо и магнетично, че за да не се разделят веднага, Ка извървя с тях половината път от сладкарницата до „Карпалас“. Колкото страхът, че може да изгуби Ипек, толкова и чувството за загадъчна съвместна вина — заедно правеха нещо тайно от баща им — обвързваха Ка с двете момичета. Мина му през ума, че някой ден ще заминат с Ипек за Франкфурт, че при тях ще дойде и Кадифе и че тримата заедно ще се разхождат, ще разглеждат витрините и ще се отбиват в кафенетата на булевард „Берлинер“.

Изобщо не вярваше, че ще успее да изпълни задачата, която му възложиха. Чайната „Айдеде“, лесно я намери, бе толкова обикновена и непривлекателна, че Ка забрави за какво бе се отбил тук и дълго, съвсем сам, гледа телевизия. Наоколо имаше няколко младежи на ученическа възраст, но въпреки усилията му да подхване разговор — бе заговорил за мача, който даваха по телевизията — никой не се приближи към него. При това Ка бе се подготвил да ги почерпи с цигари, бе сложил и запалката си на масата в случай, че някой поиска разрешение да я използва. Като се увери, че нищо няма да научи от кривогледия мъж зад тезгяха, отиде до близката чайна „Нурол“. И тук видя неколцина младежи, гледащи същия мач на черно-бял телевизор. Ако не бе забелязал изрезките от вестници по стените и списъка на тазгодишните срещи на футболистите от „Карспор“, нямаше да се сети, че вчера тук с Неджип говориха за съществуването на Аллах и за смисъла на света. Щом забеляза, че на мястото на стихотворението, което прочете вчера, е окачено подражание на същото стихотворение, ама от друг поет, взе да го преписва в бележника си:

— Стихотворение ли пишеш? — попита момчето зад тезгяха.

— Браво на теб! Ти и наопаки ли можеш да четеш? — отвърна Ка.

— Не, бате, аз не мога да чета. Напуснах училище. Възрастта ми напредна, а така и не успях да разгадая четенето, всичко приключи.

— Кой е написал окаченото на стената стихотворение?

— Половината от идващите тук са поети.

— Защо ги няма днес?

— Вчера военните ги прибраха. Някои са в затвора, други се крият. Ако искаш, питай ония там, те са цивилни полицаи.

На посоченото място седяха двама разгорещено обсъждащи мача младежи, Ка се приближи до тях, не ги попита нищо, и напусна чайната.

Стана му приятно, като забеляза, че снегът отново е завалял. Изобщо не му се вярваше, че ще открие следите на Тъмносиния в чайните в Байрампаша. Душата му бе изпълнена с тъгата, която изпита още първата вечер след пристигането си в Карс, но и с щастие. В очакване на ново стихотворение, като в сън, той бавно закрачи покрай грозни, бедняшки бетонни къщи, заснежени автопаркове, бакалски и бръснарски витрини, останали от руския период дворове, в които лаеха кучета, магазини за резервни части за трактори, дюкяни за инвентар за каруци и дюкяни за кашкавал. Усети, че до края на живота си няма да забрави видяното — предизборния плакат на Отечествената партия, малкото прозорче с плътно спуснатото перде, залепеното преди месеци върху заледената витрина на „Аптека на знанието“ съобщение „Пристигна ваксина против японския грип“, насочените срещу самоубийството отпечатани върху жълта хартия афиши. Възприемаше подробностите на изживяния миг с кристална яснота и в него мощно се надигаше усещането, че „този миг обвързва едно с друго всяко нещо и че самият той е неразделна част от дълбокия и прекрасен свят“ — тогава Ка си помисли, че идва ново стихотворение и влезе в една чайна на булевард „Ататюрк“, ала стихотворението не дойде.