Сняг

8Самоубиецът е грешникИсториите на Тъмносиния и на Рустам

Докато Ка чакаше срещу книжарница „Теблиг“, снегът се усили. И тъкмо когато, притеснен от чакането и от необходимостта непрекъснато да изтръсква снега от главата си възнамеряваше да се върне в хотела, Ка забеляза на отсрещния тротоар под бледата светлина на лампата да върви брадат младеж. Различи червения цвят на такето му, побеляло от снега, а сърцето му ускори своя ритъм — и го последва.

Извървяха булевард „Кязъм Карабекир“ — кандидатът за общински кмет от Отечествената партия бе обещал да го превърне, по истанбулски маниер, в зона за пешеходци, — сетне кривнаха по „Фаикбей“ и след още две преки свиха вдясно, за да стигнат до площад „Истасион“. Извисилият се насред площада паметник на Кязъм Карабекир едва се забелязваше през снегопада и в тъмното приличаше на огромен сладолед. Ка последва брадатия младеж, който влезе в гарата. Чакалнята беше пуста. Ка машинално се озова на перона. Достигна края му — стори му се, че в мрака съзира младежа и боязливо пое покрай релсите. Ако сега го застреля някой, помисли си той, не ще открият тялото му чак до пролетта, ала внезапно се озова лице в лице с брадатия младеж с такето.

— Никой не ни следи — произнесе той. — Все още имаш време да се откажеш. В противен случай идваш с мене, ама оттам насетне си държиш езика зад зъбите. От устата ти никога не трябва да излезе как си стигнал дотук. Краят на предателите е смърт.

Дори последните думи не стреснаха Ка, гласът бе смешноват и възтънък. Продължиха покрай железопътните релси, покрай силоза чак до улица „Яхнилер“ — младежът му показа в кой апартамент да влезе и кой звънец да натисне.

— Не се дръж неуважително към Майстора. Не го прекъсвай, а приключите ли, тръгвай си, без да се помайваш.

Освен с прозвището „Тъмносиния“, разбра Ка, сподвижниците му го наричали и „Майстора“. Впрочем Ка поначало не знаеше за Тъмносиния повече от това, че е политически ислямист и че е популярен. Преди години в Германия бе прочел в турските вестници, че Тъмносиния е омърсен от някакво престъпление. По принцип най-голям процент сред убийците се падаше на политическите ислямисти, но дотогава никой не беше успял да се прочуе. Тъмносиния обаче се прочу заради хрумването си да убие издокарания в крещящо обагрени дрехи водещ на една телевизионна игра с парична награда в малък телевизионен канал — това женствено конте непрекъснато унижавало „невежите“ с непристойни и груби шегички. Веднъж, по време на предаваната на живо телевизионна игра, както иронизирал бедния и глуповат участник в играта, саркастичният водещ Гюнер Бенер19 с лице, цялото осеяно с бенки, се изтървал и изтърсил нещо непристойно за Пророка; шегата, предизвикала гнева на неколцината дремещи пред телевизионните екрани религиозни зрители щяла да бъде забравена, ала Тъмносиния разпратил писма до всички истанбулски вестници — заплашвал телевизионния водещ, че не се ли покае и не се ли извини в същото предаване, ще бъде убит. Привикналата с подобни заплахи истанбулска преса едва ли щяла да публикува това писмо, но малък телевизионен канал, провеждащ подбудителска секуларистка политика, излъчил предаване с Тъмносиния с цел да информира общественото мнение до каква степен са побеснели въоръжените политически ислямисти — там той повторил в доста преувеличена степен заканите си. Предаването имало небивал успех и Тъмносиния, в ролята на „ислямиста с озверял поглед и сатър в ръката“, се появил и по други телевизионни канали. Прокуратурата го обвинила, че открито отправя „смъртна заплаха“ и се заели да го издирват — ето защо тъкмо когато се сдобил с внезапната си известност, Тъмносиния се покрил; отчитайки интереса на общественото мнение към това събитие, във всекидневното си предаване на живо Гюнер Бенер ненадейно направил предизвикателното изявление, че „не се страхува от ретроградните психопати, врагове на Ататюрк и Републиката“; ден по-късно в Измир, в луксозната хотелска стая, дето бил отседнал заради своята програма, той бил удушен със собствената си вратовръзка, с десен на плажни топки, с която се явявал във въпросното предаване. Въпреки алибито си, че в същия ден и час изнасял в Маниса сказка в защита на момичетата с тюрбани, Тъмносиния взел да страни от медиите, огласили събитието и прославили го из цялата страна, и продължил да се укрива. Тъмносиния изчезнал от хоризонта задълго, понеже през онези дни част от ислямистката преса го нападала точно колкото и секуларистката — показвал бил, че ръцете на политическия ислям са окървавени, бил се превърнал в дъвка за секуларистката преса, бил замаян от славата и от медиите по недостоен за един ислямист начин, бил станал агент на ЦРУ. Все по същото време в ислямистките среди тръгнали слуховете, че геройски се биел със сърбите в Босна и с руснаците в Грозни, само че според други всичко това били абсолютни измишльотини.

Любопитните да узнаят мнението на Тъмносиния по тия въпроси, могат да хвърлят едно око върху краткия разказ за собствения му живот, започващ с думите „По повод смъртната ми присъда“ — стр. 432, глава трийсет и пета „Не съм ничий агент“ с подзаглавие „Ка и Тъмносиния в килията“, — не съм сигурен обаче дали казаното там за нашия герой е напълно вярно. Част от слуховете бяха чиста проба лъжа, други пък се оказаха митове — тъй или иначе Тъмносиния черпеше сила от ореола на собствената си загадъчност. В някои ислямски среди го критикуваха, задето е поел пътя на прославата, защото не можело един мюсюлманин тъй начесто да се изявява по секуларистки, ционистки, буржоазни медии, ала когато по-късно той потъна в мълчание, критиките вече можеха да се тълкуват и като одобрение на поведението на Тъмносиния, само че медийните изяви, сами ще го научите от нашия роман, действително привличаха Тъмносиния.

Както става във всяко малко селище, плъзналите при пристигането му в Карс слухове си противоречаха. Според едни Тъмносиния дошъл, за да опази платформата и някои важни тайни на ислямистка кюрдска групировка в Карс — държавата я била притиснала, атакувайки ръководството й в Диярбакър, — но освен неколцината фанатици, други привърженици в града групировката нямаше. Говореше се, че е дошъл да уталожи възникналия в източните градове и разраснал се напоследък конфликт между марксистките кюрдски националисти и ислямистките кюрди — туй се разправяше от миролюбивите, добронамерени активисти и от двете страни. Търканията между ислямистките кюрди и марксистките кюрдски националисти в началото се ограничаваха до дребни скандали, обругаване, сбивания и улични разпри, сетне в някои градове ескалираха до схватки с ножове и сатъри, а през последните месеци — и до въоръжени стълкновения, до подлагане на изтезания по време на разпитите и до удушавания (и двете групи прилагаха методи като капене на топящ се найлон върху кожата и стягане на тестисите). Говореше се и че Тъмносиния обикалял от град на град, за да опипва почвата за тайна посредническа делегация, която да тури край на тази, наричана от мнозина „обслужваща държавата!“ война, само че, според опонентите, изобщо не бил подходящ за толкоз достойна и трудна мисия, понеже бил млад и имал тъмни петна в миналото си. Младите ислямисти разправяха, че е дошъл да очисти „бляскавия“ водещ и диджей с лъскави дрехи, който по местната телевизия „Серхат Карс“ си позволявал безсрамни шеги и завоалирано се гаврел с исляма; ето защо водещият Хакан Йозге, азербайджанец по произход, заговорил в последните си телевизионни програми за Аллах и намазите. Други пък фантазираха, че Тъмносиния е пратен да установи връзката между Турция и една международна ислямистка терористична мрежа. Службите на разузнаването и сигурността в Карс дори бяха информирани, че тази подкрепяна от Саудитска Арабия мрежа планира сплашването на хилядите жени, надошли от бившия Съветски съюз да проституират в Турция, като част от тях бъдат убити. Тъмносиния не опровергавал слуховете, че е пристигнал заради всичко това, че е тук заради самоубилите се жени и момичетата с тюрбани, а и заради изборите. Не опровергавал и хората, забелязали, че никакъв не се мярка наоколо — това му придаваше тайнствен ореол, които омагьосваше учениците от кораническите училища и младежите. А не се появяваше из карските улици не само защото се криеше от полицията, а защото и не желаеше да разрушава тайнствения си ореол, което пък от своя страна пораждаше съмненията дали действително е в града.

Ка натисна звънеца, посочен му от младежа с червеното таке, вратата на апартамента се отвори и нисък мъж го покани да влезе — Ка тутакси установи, че това е мъжът, прострелял преди час и половина директора на Педагогическия институт в сладкарница „Йени хаят“. Щом зърна човека, сърцето му заби лудо.

— Не се сърдете — каза нисичкият, като вдигна нагоре ръцете си с разтворени длани. — През последните две години на три пъти опитаха да убият Майстора ни, ще ви претърся.

По навик, останал му от студентските години, Ка разпери ръце. Докато малките ръце на малкия човек опипваха отпред и отзад ризата му в търсене на оръжие, Ка, усещайки учестеното биене на сърцето си, се уплаши. Сетне пулсът му влезе в ритъм и Ка осъзна, че се е заблудил. Не, това съвсем не беше човекът, прострелял директора на Педагогическия институт. Този мил мъж на средна възраст, напомнящ Едуард Дж. Робинсън, не беше нито достатъчно решителен, за да убие когото и да било, нито достатъчно силен.

До слуха на Ка достигна плачът на бебе, последван от ласкавия и грижовен глас на майката.

— Да си събуя ли обувките? — попита Ка и без да дочака отговор, го направи.

В същия миг нечий глас бе произнесъл: „Тук сме на гости. Не бива да сме в тежест на стопаните.“

Едва сега Ка забеляза, че в малкото антре имало още някого. Досети се, че е Тъмносиния, но все пак не беше сигурен, понеже очакваше сцената на тяхната среща да е по-впечатляваща. Последва Тъмносиния в скромна стая с включен черно-бял телевизор. Едно бебе, напъхало чак до китката ръчичка в устенцата си, сериозно и доволно следеше с поглед майка си, която му сменяше пелените и гальовно му приказваше на кюрдски, сетне впери очички в Тъмносиния и следващия го Ка. Нямаше коридор — директно влязоха в другата стая.

Умът на Ка бе ангажиран с Тъмносиния. Зърна оправено с войнишка прецизност легло, педантично сгъната и положена до възглавницата синя пижама на райета, пепелник с надпис „Ерсин електрик“, изглед от Венеция върху стената и отворен прозорец, гледащ към тъжните светлини на засипания от сняг Карс. Тъмносиния затвори прозореца и се обърна към Ка.

Синьото на очите му клонеше към тъмносиньо, нещо нехарактерно за един турчин. Бе кестеняв, голобрад и по-млад, отколкото си го представяше Ка; имаше бледа, млечнобяла, будеща възхищение кожа и гърбав нос. Изглеждаше изключително привлекателен. Самоувереността, която излъчваше, му придаваше обаятелност. Маниерите, поведението и външният му вид с нищо не напомняха брадатия, провинциален, агресивен фундаменталист с броеница в едната и с оръжие в другата ръка — образ, създаден от секуларистката преса.

— Не си сваляйте палтото, преди печката да затопли стаята… Хубаво палто, откъде го купихте?

— От Франкфурт.

— Ех, Франкфурт, Франкфурт… — промълви Тъмносиния, впери очи в тавана и се замисли.

Едно време, поясни, бил осъден по член 163 като разпространител на идеята за основано върху религията държавно устройство и затуй забегнал в Германия.

Настъпи тишина. Ка усещаше, че трябва да продума нещо, та да проличи благоразположението му и се притесни, че не му хрумва нищо. Усещаше, че Тъмносиния също говори колкото за свое успокоение:

— Когато в Германия посещавах мюсюлманските дружества в кой да е град и когато пътьом — без значение къде, из Франкфурт, из Кьолн, от хотел „Дом“ към гарата, или пък из хамбургските богаташки квартали — срещнех някой немец, мислено го отграничавах от останалите и се съсредоточавах върху него. Не беше от значение какво мисля за него аз — представях си какво мисли за мене той; опитвах се през неговите очи да преценя вида си, облеклото си, движенията си, походката си, своята история, откъде идвам и къде отивам, кой съм. Това беше отвратително изживяване, ала му бях свикнал; не се подценявах: разбирах до каква степен се подценяват събратята ми… В повечето случаи европеецът не ни подценява. Ние, вгледани в него, се подценяваме сами. Бягаме, за да достигнем до дълбините на душите си, а не само за да се отървем от тиранията у дома. И един ден неизменно се връщаш, за да спасиш виновните си съучастници, ненамерили кураж да напуснат родината. Ти защо се завърна?

Ка мълчеше. Голотата и нищетата на стаята, небоядисаните, с ронеща се мазилка стени и хлуещата право в очите му ярка светлина от крушката на тавана предизвикваха безпокойството му.

— Не ща да те тревожа с обезсърчаващи въпроси — рече Тъмносиния. — Когато чуждоземци посещавали молла Касим Ансари, блажена му памет, в земите край Тигър, дето живеело племето му, той най-напред казвал: „Драго ми е, че се запознахме, ама вие за кого шпионирате?“

— За вестник „Джумхуриет“ — отвърна Ка.

— Дотолкова и аз съм осведомен. Ама чак пък такава заинтересованост към Карс, та специален човек да изпратят, туй вече ме смущава.

— Сам пожелах, бях чул, че тук са старият ми приятел Мухтар и жена му.

— Те са разведени, не знаеше ли? — поправи го Тъмносиния, взирайки се внимателно в очите на Ка.

— Знаех — каза му Ка и се изчерви. И като си помисли, че Тъмносиния предусеща всичко, което в тоя миг му минава през ума, изпита ненавист към него.

— Биха ли Мухтар в полицията?

— Биха го.

— Беше ли си заслужил боя? — някак странно попита Тъмносиния.

— Не го заслужаваше, естествено — притеснено отвърна Ка.

— Теб защо не те биха? Доволен ли си от себе си?

— Знам ли защо не ме биха.

— Знаеш, ти си истанбулски буржоа — каза Тъмносиния. — Личи си веднага по тена, по погледа ти. Колкото и да е, рекли са си, че сигурно имаш влиятелни познати по върховете. На Мухтар му личи, че няма нито такива връзки, нито пък такава власт и те го знаят. Всъщност Мухтар влезе в политиката, за да може да се противопостави на хората като тях, за да е като теб. Дори и да спечели изборите и да получи кметския пост, той пак се нуждае от аргумента, че е човек, изтърпял държавния пердах. Останал е доволен, че са го били.

Тъмносиния изобщо не се усмихваше, лицето му бе придобило по-скоро мрачно изражение.

— Никой не е доволен, като го бият — рече Ка и се почувства елементарен и повърхностен в сравнение с Тъмносиния.

Лицето му придоби израз, който подсказваше, че същинският разговор започва.

— Срещал си се със семействата на самоубилите се момичета — каза той. — Защо?

— Може би за да си напиша материала?

— За западната преса ли?

— Да, за западната преса — отвърна Ка с някакъв елемент на превъзходство. А нямаше и един познат, който би публикувал статията му в кой да е немски вестник. И добави със съжаление: — И за „Джумхуриет“.

— Турските вестници няма да се заинтересуват от нищетата и страданията на собствения си народ, ако преди това от тях не са се заинтересували европейските вестници — каза Тъмносиния. — Срамно е да се пише за сиромашията, за самоубийствата; те се държат, сякаш това е нещо несъвременно. Трудно ще публикуват материала ти и в Европа. Ето защо пожелах да се срещна с тебе. В никакъв случай не пиши — нито в страната, нито извън нея — за момичетата, които се самоубиват! Самоубийството е голям грях! Пробуди ли се интересът към тая болест, тя мигом ще се разпространи! Особено опасен, по-смъртоносен и от отрова е случаят с последното самоубило се мюсюлманско девойче, непожелало да си свали тюрбана.

— Ама това е истина — каза Ка. — Преди да сложи край на живота си, момичето първо направило абдест, после и намаз. Сега поддръжничките на тюрбана направо го боготворят.

— Девойка, която се самоубива, не може да е мюсюлманка! — отвърна Тъмносиния. — И не е истина, че се бори да защити своето покривало. Разпространиш ли подобна лъжлива информация, ще плъзне слух, че мюсюлманските девойки, отстояващи своите тюрбани, се боят от ренегатите сред тях, от момичетата с перуки, от тиранията на родители и семейство. Затова ли дойде тук? Никой не трябва да бъде подбуждан към самоубийство. Момичетата, които се люшкат между любовта към Аллах и любовта към семейството и училището, са толкова самотни и нещастни, че всичките ще започнат да подражават на тази светица-самоубийца.

— Заместник-валията вече ми каза да не преувеличавам въпроса със самоубийствата в Карс.

— Защо си се срещал с него?

— За да съм спокоен през деня, ходих и в полицията.

— Ще потриват ръце от новината, че „недопусканите в училище забрадени момичета се самоубиват“ — каза Тъмносиния.

— Ще напиша онова, което съм узнал — отвърна Ка.

— С което намекваш, че ще засегнеш не само държавата и секуларисткия валия, а и мен. Отгоре на всичкото, изтъквайки, че „нито валията, нито политическият ислямист желаят да се пише за самоубилите се момичета“, ти директно ме провокираш.

— Да, така е.

— Самоубийството на онова момиче е подбудено от любовен проблем, а не от недопускането му в училище. Младежите от кораническите училища ще се вбесят, ако напишеш, че забрадено момиче, извършвайки грях, е разрешило най-обикновения си любовен проблем чрез самоубийство. Карс е малък град.

— Затова искам да обсъдя тези въпроси със самите момичета.

— Много добре ще постъпиш! — рече Тъмносиния. — Питай ги да видим дали биха желали да пишеш в немските вестници за посестримите им, умрели като грешници, понеже докато са се съпротивявали в името на Аллах, са се уплашили от сполетялата ги беда и са се самоубили?

— Ще питам! — твърдоглаво, ала донейде и поуплашено отвърна Ка.

— Повиках те и за още нещо. Преди малко пред очите ти убиха директора на Педагогическия институт… Това е резултат от натрупалия се у мюсюлманите гняв, породен от натиска върху забрадените момичета от страна на държавата. Случилото се обаче е провокирано от същата тази държава, естествено. Първо превърнаха нещастния директор в оръдие на собственото си насилие, сетне пък подбудиха някакъв озверял мъж да го убие, за да обвинят мюсюлманите.

— Приемате или осъждате случилото се? — попита Ка с журналистическа предпазливост.

— Не политиката ме доведе в Карс — отвърна Тъмносиния. — Дойдох, за да преустановя нарастващите самоубийства — изведнъж обхвана раменете на Ка, притегли го към себе си и го целуна по двете бузи. — Ти си един дервиш, подложил се на изпитанието на поезията. Ти не можеш да бъдеш инструмент в ръцете на хората, желаещи да причинят зло на мюсюлманите, на онеправданите. Идвайки тук в този сняг, ти ми се довери, както ти се доверих и аз. В знак на благодарност ще ти разкажа една поучителна история — полузакачливо, полустрого той впери очите си в Ка. — Да ти я разкажа ли?

— Разкажи я.

— Живял някога в Иран неуморим воин, нямащ равен на себе си. Всички го познавали и обичали. И ние, като хората, дето са го обичали, ще го наричаме днес Рустам20. Веднъж, докато ловувал, той изгубил най-напред пътя, а после, докато спял през нощта — и коня си Ракш. Трябва, рекъл си, да намеря Ракш и така, без да усети, навлязъл във вражите земи, в страната Туран21. Ала понеже славата му се придвижвала по-бързо от него, с Рустам се отнесли много добре, щом го познали. Туранският шах го приел като личен гост и вдигнал в негова чест пиршество. Подир вечерята, когато Рустам се оттеглил в покоите, влязла при него шахската щерка и му признала любовта си. Казала му, че иска дете от него. И къде със слова, къде с красота успяла да го убеди; любили се. На заранта Рустам се завърнал в страната си, ама оставил — като свой знак — за бъдещия си потомък един налакътник. Родило се момче, и го нарекли Сухраб, така ще го наричаме и ние, и подир години младежът научил от майка си, че негов баща е легендарният Рустам, и рекъл: „Ще ида в Иран, ще сваля от трона жестокия ирански шах Кей Кавус и на негово място ще възкача баща си… Сетне ще се върна в Туран, ще сваля от трона жестокия шах Ефрасияб и на негово място ще възкача себе си! Тогава баща ми Рустам и аз ще управляваме справедливо Иран и Туран, сиреч — целия свят!“ Тъй рекъл простодушният добросърдечен Сухраб, ама нямало как да знае, че враговете му са по-вероломни и по-лукави от него. Туранският шах Ефрасияб, макар да бил наясно с намерението му да воюва с Иран, го подкрепил, но за да му попречи да познае баща си, изпратил шпиони в армията му. След коварства и интриги, след неведомите игри на злата съдба и на великия Аллах, без да се разпознаят, тъй като били целите в брони, баща и син се изправили един срещу друг на бойното поле, начело на армиите си. Рустам всъщност винаги криел кой е зад своята броня, за да не позволи на противника да се мобилизира. По детски добросърдечният Сухраб, който не се ръководел от нищо друго, освен от това баща му да се възкачи на иранския престол, дори не обърнал внимание с кого му предстои да се сражава. Ето как тези две прекрасни души, тези двама велики воини, баща и син, под погледите на своите войници се хвърлили напред с изтеглени саби.

Тъмносиния замълча. Сетне като дете, без да гледа в очите Ка, рече:

— Въпреки че съм чел стотици пъти историята, винаги, когато стигна до този момент, сърцето ми се разтуптява. В началото, знам ли защо, се идентифицирах със Сухраб, комуто предстоеше да убие баща си. Кой иска да убие собствения си баща? Коя душа би изтърпяла мъките на подобна вина, товара на подобен грях? А какво да говорим за по детски добросърдечния Сухраб! Значи единственият начин да го убие е да не знае, че това е баща му.

Докато аз се отдавах на размисли, двамата противници в брони захващаха битката, водеха я с часове и облени в пот и в кръв вече се готвеха да се оттеглят, без да се излъчи победител. В нощта на този първи ден умът ми се ангажираше колкото със Сухраб, толкова и с баща му и докато сякаш за първи път четях продължението на историята, аз се вълнувах и си представях, преизпълнен с надежда, как непобедимите баща и син ще се измъкнат от положението.

Ето го и вторият ден: армиите пак се подреждат една срещу друга, покритите с брони баща и син пак се хвърлят напред и влизат в безмилостна схватка. Същия този ден те се сражават дълго и съдбата — това ли е съдбата? — се усмихва на Сухраб: съборил той Рустам от коня и го проснал под себе си. Измъкнал своя кинжал и тъкмо да го прониже смъртоносно, приближават се към него, за да му кажат: „В Иран съществува традиция първия път да не се отсича главата на врага. Не го убивай, неразумно е.“ И Сухраб не убива баща си.

И тук съвсем се обърквам. Душата ми се изпълва с обич към Сухраб. Какъв е смисълът на съдбата, която Аллах отрежда за бащата и сина? Вместо чаканата с интерес от мен битка на третия ден, всичко ще приключи внезапно. Рустам успява да събори Сухраб от коня, с един замах на сабята си пробожда гърдите му и го убива. Ужасяващо смайваща е бързината на случващото се. По налакътника Рустам разбира, че е убил собствения си син, пада на колене, поема в прегръдките си тялото на своя син и заплаква.

В този момент от историята винаги плача и аз. Но не защото споделям мъката на Рустам, а защото проумявам какъв е смисълът в смъртта на нещастния Сухраб: любовта на Сухраб към бащата, който го убива. В този момент от историята възхищението ми от обичта на по детски добросърдечния Сухраб към баща му, се измества от по-дълбокото и по-зряло чувство — достойната мъка на Рустам, свързана с каноните и традицията. В хода на самата история обичта ми и възхитата ми от непокорния индивидуалист Сухраб са се пренасочвали към Рустам, притежаващи сила, и чувство за отговорност.

Тъмносиния се умълча — Ка му завидя, че е способен да сподели една история, без значение каква, с толкова много вяра.

— Не ти разказвам тази великолепна история, за да разбереш как е осмислила моя живот, а просто за да не бъде забравена — рече Тъмносиния. — Най-малкото, тая хилядолетна история е от „Шахнаме“ на Фирдоуси. Някога са я знаели милиони — от Табриз до Истанбул, от Босна до Трабзон — и когато се сещали за нея, проумявали смисъла на живота си. Така, както днес на Запад се замислят за отцеубийството в „Едип цар“, за фикс идеите на Макбет за трона и смъртта. Но поради преклонението си пред Запада, всички забравиха тази история. Махнаха от книгите старите истории. В Истанбул не ще откриеш книжар, от когото да закупиш „Шахнаме“. Защо?

Помълчаха малко.

— Как мислиш, достатъчно ли е прекрасна историята, та да си струва и човек да убиеш заради нея? — попита Тъмносиния. — Как мислиш?

— Не знам — отвърна Ка.

— Помисли тогава — рече Тъмносиния и излезе от стаята.