Сняг

„Здравейте, учителю, познахте ли ме?“ („Не, не мога да се сетя.“) „Така и предполагах, учителю. Защото ние изобщо не се познаваме. Снощи и тази сутрин направих няколко опита да се срещна с вас. Вчера полицаите не ме допуснаха в сградата на учебното заведение. Тази сутрин успях да се вмъкна, ала вашата секретарка не ми уреди среща с вас. Тъкмо да влезете в учебната стая, на мен ми се прииска да ви се изпреча на вратата. Тогава ме зърнахте. Спомняте ли си, учителю?“ („Не мога да си спомня.“) „Не си спомняте мен, или това, че ме зърнахте?“ („По какъв въпрос желаехте да се срещнете с мен?“) „Всъщност на мен би ми се искало часове наред, дни наред да разговарям с вас върху най-разнообразни теми. Вие сте доста почитан, начетен и образован човек, професор по агрономия. Ние за жалост нямахме възможност да се изучим. По една тема обаче съм научил доста. И това е темата, по която ми се щеше да поговоря с вас. Извинете, учителю, нали не ви отнемам от времето?“ („Не, разбира се.“) „Извинете ме, но мога ли, с ваше позволение, разбира се, да седна при вас? Защото темата е многопосочна…“ („Заповядайте, моля!“) (Звук от изтегляне на стол и от настаняване.) „Хапвате си орехов чьорек, учителю. Ние в Токат имаме огромни орехови дървета. Впрочем, били ли сте в Токат?“ („За съжаление, не.“) „Жалко, учителю. Дойдете ли, непременно ще отседнете при мен. Целият ми живот — на трийсет и шест съм — премина в Токат. Градът е много красив и Турция е много красива. (Мълчание.) Колко жалко обаче, че не познаваме страната си и не обичаме своя народ. Неуважението към тази страна, към този народ, дори предателството към тях минават за голяма работа. Прощавайте, мога ли, учителю, да ви задам един въпрос — вие не сте атеист, предполагам?“ („Не съм.“) „Така се говори, то аз изобщо не бих допуснал, че учен човек като вас ще тръгне да отрича Аллах — да не дава Господ! Няма нужда да го казвате, но не сте и евреин?“ („Не съм.“) „Мюсюлманин сте?“ („Мюсюлманин съм, слава на Аллах.“) „Смеете се, учителю, ама тогава ми отговорете съвсем сериозно на следния въпрос. Защото аз се домъкнах дотук в снежната зима чак от Токат, за да получа от вас отговора на този въпрос.“ („Откъде пък сте чули за мен в Токат?“) „Учителю, истанбулските вестници не пишат, че не позволявате на нашите привързани към четмото и писмото момичета, дето си покриват главите, да влизат в карския институт. Ала в прекрасния ни Токат си имаме едно мюсюлманско радио, «Байрак» се нарича, та то ни известява всеки път, щом се извърши произвол спрямо вярващите, където и да било в страната.“ („Аз не върша произвол спрямо вярващите, и аз имам страх от Аллах.“) „Учителю, пътувах два дни в снежната виелица; в автобуса, вярвайте, все за вас размишлявах и бях сигурен, че ще ми речете «Имам страх от Аллах!». И все си представях как тогава ви задавам ей този въпрос. Щом имате страх от Аллах, драги ми професоре Нури Йълмаз, и щом вярвате, драги учителю, че Свещеният Коран е низпослан от Аллах, кажете ми какво мислите за милостивостта на прекрасния трийсет и първи айят12 от сура Светлината?“ („Да, в този айят съвсем ясно е отбелязано, че жените трябва да си покриват главите, дори да крият лицата си.“) „Казахте го много красиво и правилно, жив и здрав да сте, учителю! В такъв случай мога ли да ви задам един въпрос? Как съвместявате повелята на Аллах и недопускането на нашите момичета с покрити глави в института?“ („Недопускането на момичета с покрити глави в учебните стаи, дори в учебните сгради е разпореждане на нашата секуларистка държава.“) „Извинете учителю, ама мога ли да ви задам един въпрос: повелята на държавата по-висша ли е от повелята на Аллах?“ („Хубав въпрос. Но в една секуларистка държава това са различни неща.“) „Съвсем правилно го казахте, дайте, учителю, да ви целуна ръка. Не се бойте, учителю, подайте я, с удоволствие ще ви целуна ръката. Ох. Благословен да е Аллах. Разбрахте вече колко ви уважавам. Сега мога ли, учителю, да ви задам един въпрос?“ („Разбира се, заповядайте.“) „Секуларизмът, учителю, означава ли безбожие?“ („Не.“) „Тогава защо, оправдавайки се със секуларизма, не допускат в учебните заведения нашите вярващи момичета, които изпълняват единствено религиозните си потребности?“ („Господи, синко, дебатирането по темата няма да доведе доникъде. Истанбулските телевизии по цял ден обсъждат тия въпроси и какво? Нито девойките се разделят със забрадките, нито държавата ги допуска в учебните заведения облечени така.“) „Добре, мога ли, учителю, да ви задам един въпрос? Простете ми, ама да отнемеш правото на образование на забрадените момичета, на нашите приучени към усилен труд работни, възпитани и покорни момичета, това дали е в съгласие с Конституцията, която дава свобода на образованието и религията? Моля ви да ми отговорите, учителю, по съвест.“ („Ами след като момичетата са тъй покорни, да открият главите си. Как се казваш, синко, къде живееш, какво работиш?“) „Работя, учителю, в чайна «Шенлер», дето е в съседство с прочутата в Токат баня «Перване». Приготвям чая. Името ми е без значение. И по цял ден слушам радио «Байрак». И като ми влезе в главата някоя извършена срещу вярващите несправедливост, и понеже, учителю, живея в демократична държава и понеже съм свободен човек, който се вслушва в гласа на разума, хващам автобуса и заминавам, без значение къде се е случило това в Турция, изправям се пред човека, дето ми е влязъл в главата, и право в очите го питам за тая несправедливост. Ето защо, учителю, моля да ми отговорите на един въпрос. Повелята на Държавата по-висша ли е от повелята на Аллах?“ („Тези дебати не водят доникъде, синко. Ти в кой хотел си отседнал?“) „Ама ти какво, полицията ли ще уведомяваш? Нямай страх от мен, учителю. Не членувам в никоя религиозна организация. Отвращавам се от тероризма и вярвам в сблъсъка на идеите и в любовта на Аллах. Всъщност по тази причина, щом сблъсъкът на идеите приключи, аз, въпреки че съм доста нервен човек, никого не докосвам с пръст. Настоявам единствено за отговор на следния въпрос. Извинявайте, учителю, ама съвестта ви не се ли измъчва заради страданието, което причинявате на онези момичета пред институтските врати, въпреки че пределно е ясно казаното в сурите Съюзените племена и Светлината на Свещения Коран, низпослан ни от Аллах.“ („Синко, в Свещения Коран пише, че ръката на крадеца трябва да бъде отсечена, но държавата не я отсича. Защо не се противопоставяш на това?“) „Много добър въпрос, учителю. Ама ръката на крадеца и честта на нашите жени едно и също нещо ли са? Според статистиката, изготвена от американския мюсюлмански професор Марвин Кинг, чернокож, изнасилванията в, ислямските страни са сведени почти до нула, защото жените са прибулени, а колкото до задявките, такива изобщо отсъстват. Загърнатата в чаршаф жена още със самото си одеяние сякаш казва на мъжа: «Моля, не се задявайте.» Мога ли, учителю, да ви задам един въпрос? Когато оставяме забрадената жена без образование и извън обществения живот и когато я принуждаваме да се облича доста фриволно и да не си покрива главата, не подронваме ли достойнството на нашите жени, както се случи в Европа след сексуалната революция? А самите ние не изпадаме ли в положението на сводници, да прощавате?“ („Изядох си чьорека, синко, не се сърди, ама тръгвам.“) „Седни си на мястото, учителю, седни, че да не прибягвам до това. Виждаш ли какво е това, учителю?“ („Пистолет.“) „Да, учителю, не се сърдете, ама сума ти път съм бил заради вас, не съм някой глупак, взех всички мерки, понеже подозирах, че може дори да не ме изслушате.“ („Как се казваш, синко?“) „Вахит Сюзме, Салим Фешмекян, какво значение има, учителю? Аз съм безименен закрилник на безименните герои, изтърпели неправда и отстояващи вярата си в тази секуларистка материалистична държава. Не членувам в никаква организация. Уважавам човешките права и изобщо не харесвам насилието. Ето защо връщам пистолета си в джоба и от вас искам само да ми отговорите на един въпрос.“ („Така да е.“) „Учителю, веднага щом пристигна разпореждането от Анкара, вие започнахте да се държите така, сякаш изобщо не съществуват тия дълго отглеждани с любов от родителите си умни, работливи момичета, всяко едно — сред първите в учението. Запишеше ли се някое от тях в присъствения списък, вие под предлог, че е пребрадено, го заличавахте от списъка. Ако по време на час при учителя седяха седем девойки, една от които пребрадена, вие не я зачитахте за присъстваща и поръчвахте само шест чая. Разплакахте всички «неприсъстващи» момичета. Но не се задоволихте единствено с това. Когато от Анкара пристигна ново разпореждане, най-напред ги прогонихте в коридора, без изобщо да ги допускате до уроците, а сетне от коридора — та през вратата. И докато шепата оказали съпротива и не свалили забрадките си героични момичета чакаха разтреперени от студ пред институтската врата, за да се забележи мъката им, вие повикахте полицията.“ („Ние не сме викали полицията.“) „Учителю, недей да лъжеш от страх пред пистолета в джоба ми. Въпросът ми е: позволи ли ти съвестта да заспиш него ден вечерта, след като полицията отведе момичетата и ги арестува?“ („Естествено, че превръщането на въпроса със забрадките в символ, в политическа игра, направи още по-злощастни нашите момичета.“) „Каква игра, учителю? Не е ли жалко, че се самоубива едно изпаднало в криза момиче, раздвоено между образованието и честта. Това игра ли е?“ („Синко, много си гневен, ама не ти ли е хрумвало, че зад превръщането на въпроса с тюрбаните в политически се крият чужди, външни сили, които искат да отслабят и да разделят Турция на две?“) „Прибереш ли тия момичета в института, проблемът момиче с тюрбан изчезва!“ („Единствено по моя воля ли, синко? Такава е волята на Анкара. И жена ми си покрива главата.“) „Я стига си раболепничил, учителю, отговори ми ти на предишния въпрос.“ („На кой въпрос?“) „Измъчва ли те съвестта?“ („И аз съм баща, детето ми, страдам, естествено, за тези момичета.“) „Виж, знам, че мога да се владея, ама съм нервен човек. Кипна ли, пердето ми пада. В затвора претрепах един, задето не слагаше ръка на устата си, докато се прозяваше; всичките в затвора ги направих хора, забравиха вредните си навици и се отдадоха на молитви. Сега спри да увърташ и ми отговори на въпроса. Какво казах преди малко?“ („Какво каза, синко? Свали тоя пистолет.“) „Не те питам дали имаш дъщеря и дали страдаш.“ („Извинете, синко, какво точно попитахте?“) „Я спри да ми се мазниш от страх пред пистолета. Спомни си какво попитах…“ (Мълчание.) („Какво попитахте?“) „Попитах измъчва ли те съвестта, невернико?“ („Естествено, че ме измъчва.“) „Защо тогава упорстваш, продажнико?“ („Аз съм учител и съм на годините на баща ти, синко. Има ли заповед в Свещения Коран, която да ти позволява да обиждаш по-възрастните, при това с пистолет в ръка?“) „Изобщо не споменавай Свещения Коран, ясен ли съм? Не ми се озъртай наляво-надясно, сякаш молиш за помощ, гъкнеш ли, застрелвам те, хич няма да те пожаля. Ясно ли ти е?“ („Ясно ми е.“) „Тогава ми отговори на този въпрос — каква й е ползата на държавата, ако момичетата си свалят забрадките? Посочи ми една-едничка причина, стаена в душата ти и в съвестта ти, примерно, че стига нашите жени да си открият главите и европейците тутакси ще ги признаят за хора, и аз бих проумял твоята позиция, и няма да те убия, и ще те пусна.“ („Аз също имам дъщеря, ходи с непокрита глава. Не влияя нито на нея, нито на жена си, която пък си покрива главата.“) „Дъщеря ти защо реши да си открие главата, актриса ли ще става?“ („Не е споделяла с мен подобно нещо. Учи връзки с обществеността в Анкара. Моята дъщеря ми оказа огромна подкрепа, когато заради проблема с тюрбаните се превърнах в мишена, когато изтърпях немалко страдания и когато към мен се насочиха клеветите, заплахите и яростта както на справедливо разгневените като теб, така и на моите врагове. Обажда ми се по телефона от Анкара…“) „Ох, татенце, стискай зъби, докато стана актриса — така ли ти вика?“ („Не, синко, не вика така. Каза ми: «Татенце, не намерих кураж да вляза в аудиторията с непокрита глава.»“) „Толкова лошо ли ще стане, ако я покрие против волята си?“ („По този въпрос няма да споря. Искахте да ви посоча една причина.“) „Значи, невернико, за да доставиш удоволствие на собствената си щерка, ти позволяваш пред входа на института полицията да удря с палки вярващите момичета, покриващи главите си според повелята на Аллах, тормозиш ги и ги тласкаш към самоубийство.“ („Мотивацията на дъщеря ми е мотивация и за още много турски жени.“) „Деветдесет процента от жените в Турция си покриват главите и не приемам мотивацията на някаква си актриса. Гордееш се, че дъщеря ти се разсъблича, безчестен тиранино, ама си го набий в главата — аз може и да не съм професор, ала по тази тема съм чел повече от тебе.“ („Моля ви, господине, не насочвайте оръжието към мен, изнервяте се и ако гръмне, сигурно ще се измъчвате.“) „Че защо да се измъчвам, аз всъщност предприех това пътуване в страховитата зима, за да очистя един неверник. За онзи, който вярва — така е речено — в Свещения Коран, е задължение убийството на угнетителя. Дадох ти последен шанс от жал към тебе: посочи ми един-единствен, скътан дълбоко в твоята съвест аргумент защо забрадените момичета трябва да тръгнат разголени, и тогава няма да те убия, кълна се.“ („Щом свали кърпата от главата си, жената ще се сдобие с по-спокойна и по-уважавана роля в обществото.“) „А може би заради щерка ти, дето ще става актриса. Тъкмо напротив, покривалото13 предпазва жената от посегателства, от изнасилване, от унижения, подсигурява й по-спокойно място в обществото. Както отбелязват и бившата изпълнителка на кючек Мелахат Шандра, а и ред други жени, загърнали се впоследствие с чаршафа, на улицата покривалото измъква жената от положението да е само жалък обект, привличащ животинската похот на мъжа, или обект, съперничещ си с други привлекателни жени, и поради това — прибягващ до мазила и гримове. Както пък отбелязва американският професор Марвин Кинг, чернокож, ако прочутата актриса Елизабет Тейлър през последните двайсет години се бе загръщала с чаршаф, нямаше, срамувайки се от дебелината си, да стигне до психиатрични клиники и щеше да бъде щастлива. Извинете, мога ли, учителю, да ви задам един въпрос — защо се смеете, учителю, толкова ли са комични моите думи? (Мълчание.) Казвай бе, атеист безчестен, защо се смееш?“ („Скъпо дете, повярвай — не се смея, а и да се смея, то е от нерви.“) „Не, не е вярно, смееш се абсолютно съзнателно.“ („Скъпо дете, сърцето ми е изпълнено със съчувствие към страдащите за каузата си млади хора в тази държава, към хората като теб, към момичетата с тюрбани.“) „Излишно раболепничиш. Аз изобщо не страдам. Но тъй като се надсмиваш над момичетата, дето сами слагат край на живота си, ред е сега да се поизмъчиш и ти. Смееш се, следователно не се разкайваш. В такъв случай нека незабавно те известя какво ти е положението. Ислямското правосъдие отдавна е издало смъртната ти присъда. Това решение бе взето с пълно единодушие преди пет дни в Токат, пратиха ме да изпълня смъртната ти присъда. Ако не се беше смял, ако се беше покаял, може би щях да ти простя. Дръж тоя лист, чети решението за изпълнение на смъртната ти присъда… (Мълчание.) Чети високо и не реви като жена, давай безчестнико, че не го ли сториш, на секундата ще те гръмна.“ („Аз, атеистът професор Нури Йълмаз… — Скъпо дете, аз не съм атеист.“) „Давай, чети.“ („Ако чета, детето ми, ще ме застреляш ли?“) „Ще те застрелям, ако не четеш. Давай, чети.“ („… като инструмент на тайния план на секуларистката държава Република Турция, целящ да превърне мюсюлманите в роби на Запада, да ги лиши от достойнството и от религията им, се държах жестоко с обвързаните с правата вяра момичета, само защото не си откриват главите и не нарушават словото на Свещения Коран, в резултат на което едно правоверно момиче не издържа на страданията и се самоуби… — Скъпо дете, с ваше позволение тъкмо на това място искам да възразя; уведомете, моля, събранието, което ви е изпратило. Въпросното момиче, както ни информираха от МИТ, се е обесило по любовни причини, а не защото не е била допускана в института, нито пък защото баща й я бил тероризирал, колко жалко, че момичето се е обесило от безнадеждна любовна мъка.“) „В предсмъртното писмо не пише така.“ („Казвам го, детето ми, разчитайки на вашата прошка; свалете, моля ви, пистолета; още преди да се омъжи, бедната девойка, без да му мисли много, отдала девствеността си на един полицай, по-възрастен от нея с двайсет и пет години и когато той й признал, че е женен и че няма никакво намерение да се ожени за нея…“) „Млък, мерзавецо. Такива неща върши щерка ти, курвата.“ („Недей така, детето ми, недей. Убиеш ли ме, ще зачерниш и своето бъдеще.“) „Кажи съжалявам!“ („Съжалявам, детето ми, не стреляй.“) „Отвори си устата да пъхна дулото… Натисни сега пръста ми, дето е върху спусъка. Че си неверник — неверник си, ама поне да умреш с достойнство…“ (Мълчание.) („Погледни до какво състояние ме докара, детето ми — на тая възраст да плача, да умолявам; измъчваш не мен, а себе си. Жалко за младостта ти, ти се превръщаш в убиец.“) „Тогава сам натисни спусъка! Та да видиш и ти що за мъка е самоубийството.“ („Аз, детето ми, съм мюсюлманин и съм против самоубийството!“) „Отвори си устата. (Мълчание.) Не ми реви… Как не ти хрумна по-рано, че един ден ще ти бъде потърсена сметка. Не реви, инак ще те застрелям.“ (Отдалеченият глас на възрастния сервитьор) „Господине, желаете ли да ви донеса чая на масата?“ („Не, не желае. Сега си тръгвам.“) „Не гледай към сервитьора, продължавай да четеш решението за смъртната ти присъда.“ („Извини ме, синко.“) „Казвам — чети.“ („Срамувам се от всичко, което сторих, намирам смъртта си за справедлива и за да ми прости великият Аллах…“) „Чети, чети.“ („Скъпо мое дете, остави стареца малко да си поплаче. Остави ме за последно да помисля за жена си и дъщеря си.“) „Мисли за момичетата, към които се отнесе толкова жестоко. Доведе до нервна криза едно от тях, четири изхвърли от трети курс, друго едно се самоуби, всичките, треперейки от студ пред входа на института вдигнаха температура и се поболяха, животът на всичките се провали.“ („Много съжалявам, скъпо дете. Ама и ти помисли — струва ли си да станеш убиец, застрелвайки човек като мене?“) „Добре. (Мълчание.) Помислих, учителю, и виж какво измислих.“ („Какво?“) „Два дни напусто обикалях мизерния Карс, за да те издиря и да изпълня присъдата. Тъкмо бях си рекъл, че нямам късмет, взел си бях и билет за Токат, когато реших да изпия един последен чай тук и…“ („Детето ми, ако мислиш да ме убиеш и да избягаш с последния автобус от Карс, няма да се получи, пътищата, заради снега, са затворени, шест автобуса изобщо няма да потеглят, да не съжаляваш после.“) „Тъкмо си мислех да се връщам обратно и Аллах те изпрати в сладкарница «Йени хаят». А щом като Аллах не ти прощава, аз ли да го сторя? Казвай си последната дума и последната молитва.“ („Седни си на стола, синко, тази държава всичките ще ви излови и ще ви избеси.“) „Казвай си молитвата.“ („Успокой се, детето ми, спри се, седни и размисли още веднъж. Не стреляй, стой… (Звук от пистолетен изстрел, шум от катурване на стол.) Не го прави, детето ми!“) (Звук от нови два изстрела. Мълчание. Стенание. Звук от телевизора. Звук от още един изстрел. Мълчание.)