Сняг

12Какъв е смисълът от безкрайните страдания на нуждаещите се, ако Аллах не съществува?Историята на Неджип и Хиджран

Докато крачеше под снегопада от текето на святия шейх към хотела, Ка през цялото време си представяше как след малко отново ще зърне Ипек. На площад „Халитпаша“ се озова най-напред сред група активисти от Народната партия, сетне сред ученици, излезли от подготвителния курс за кандидатстудентските изпити: бъбреха си за тазвечерното телевизионно предаване, за това какъв тъпанар е учителят им по химия, и, досущ като Ка и мен, когато бяхме на тяхната възраст, взаимно се нагрубяваха. Пред входа на една кооперация зърна майка и баща, които държаха за ръка дъщеричката си — бяха излезли от зъболекарския кабинет на горния етаж. По дрехите си личеше, че не са заможни, ала не бяха отвели дъщеричката си в държавен диспансер, а при частен зъболекар, защото вярваха, че ще страда по-малко. От отворената врата на магазинче за продажба на дамски чорапи, макари, цветни моливи, батерии и касети долиташе „Роберта“ на Пепино ди Капри — като хлапе я слушаше по радиото в колата на чичо си, когато излизаха на разходка край Босфора, — стори му се, че напиращата в душата му емоция е ново стихотворение, отби се в първата чайна, седна на първата свободна маса, измъкна бележника си и писалката.

Известно време се взира с насълзени очи и с писалка в ръка в празния лист, разбра, че стихотворението няма да дойде, но от това оптимизмът на Ка не намаля. Огледа окачените по стените на претъпканата с безработни и ученици чайна изгледи от Швейцария, театрални афиши, вестникарски изрезки с карикатури и вести, съобщението за условията на приемния изпит за набиране на чиновници и програмата на тазгодишните мачове на „Карспор“. С различен цвят бяха отбелязани резултатите от срещите, повечето приключили със загуба; някой бе надраскал, че мачът с „Ерзурумспор“ е приключил със загуба 6:1, а после бе добавил четири стиха — на следващия ден в чайна „Талихли кардешлер“ Ка щеше да сътвори стихотворението си „Човешкият род и звездите“ и щеше да вмъкне в него тия стихове:

Докато развеселено и жизнерадостно преписваше четиристишието в бележника си, от една маса зад гърба му се надигна Неджип и се настани при него — лицето му изразяваше радост, каквато според Ка никога не би се пръкнала върху собственото му лице.

— Страшно се зарадвах, като те видях — рече Неджип. — Стихове ли пишеш? Извинявам се заради приятелите си, които те нарекоха атеист. За първи път в живота си виждат атеист. Ти всъщност не си атеист, защото си много добър човек.

Сподели с Ка и неща, които на пръв поглед нямаха никаква връзка помежду си: избягал от училище с приятелите си, понеже искали да гледат тазвечерното представление в театъра, щели обаче да седнат, естествено, на задните редове, за да не ги забележат учителите им по време на излъчвания на живо спектакъл. Щели да се срещнат в Народния театър. Знаели, че Ка ще чете стихове. В Карс всички пишели стихове, но Ка бил първият публикувал стиховете си поет, когото познавали. Би ли желал да го почерпи един чай. Ка отвърна, че бърза.

— Тогава да ти задам един въпрос, един последен въпрос — рече Неджип. — И не за да проявя непочтителност като приятелите си. Просто съм много любопитен.

— Добре, питай.

Неджип първо нервно си запали цигара, после изрече:

— Ако не съществува Аллах, значи не съществува и Рай. И милионите хора, прекарващи живота си в нужда, мизерия и страдание, не биха могли дори в Рая да отидат. Какъв е тогава смисълът от безкрайните страдания на нуждаещите се? За какво живеем и защо напразно търпим толкова мъки?

— Аллах съществува, и Рай съществува.

— Не, казваш го, за да ме утешиш, защото се измъчваш заради нас. Върнеш ли се в Германия, отново, както и преди, ще започнеш да си мислиш, че Аллах не съществува.

— От години насам за първи път се чувствам толкова щастлив — отвърна Ка. — Щом ти вярваш, защо да не вярвам и аз?

— Защото ти си светски човек от Истанбул — промълви Неджип. — Подобни хора никога не вярват в Аллах. Гледат отвисоко на народа, понеже вярват в онова, в което вярват европейците.

— Да, в Истанбул съм светски човек — рече Ка. — Но в Германия съм чуждоземец, от когото никой не се интересува. Там се чувствам угнетен.

Когато красивите очи на Неджип го изгледаха някак вглъбено, Ка усети, че той се опитва да осмисли особеното положение на Ка и да си го обясни.

— Тогава защо се разгневи на държавата и избяга? — попита той, ала забелязвайки тъгата на Ка, добави: — Както и да е! Така или иначе, ако стана богат, ще изпитвам срам от това и ще почна още повече да вярвам в Аллах.

— Някой ден всички ще станем богати, ако е рекъл Господ — отвърна Ка.

— Мислите ми не са толкоз елементарни, както ти се струва. Не съм нито толкоз елементарен, нито желая да ставам богат. Ще ми се да стана поет, писател. Пиша научнофантастичен роман. Ще го отпечатат в някой от карските вестници, може би и в „Мъзрак“, но желанието ми е да публикувам романа си не в някоя малотиражка, а в някой от истанбулските вестници с хиляден тираж. Резюмето на романа е у мен. Ако ти го прочета, ще ми кажеш ли дали биха го публикували в Истанбул?

Ка си погледна часовника.

— Доста е кратко — вметна Неджип.

В същия миг токът спря и градът потъна в мрак. На светлината на огнището Неджип притича до тезгяха, взе свещ, запали я, покапа две-три капки върху чинийка, залепи свещта и я остави на масата. Измъкна от джоба си няколко поомачкани листа и зачете с треперещ глас, като от време на време преглъщаше развълнувано.

— И какво става после? — попита Ка.

— Не съм решил как да продължа — отвърна Неджип. — Според теб ще се продава ли такъв роман, ако го напиша? — Като видя, че Ка мълчи, мигом добави: — Всъщност описвам неща, в които вярвам от душа и сърце. Какво разказва тая история според теб? Какво изпитваше ти, докато ти четях?

— Побиха ме тръпки и се убедих: ти от все сърце вярваш, че земният живот е само подготовка за живота в отвъдното.

— Така е, вярвам — рече развълнувано Неджип. — Но това не е достатъчно. Аллах иска да бъдем щастливи и на тоя свят. Което е толкова сложно!

Умълчаха се, замислени над тази сложност.

Токът плисна внезапно, но посетителите на чайната не издадоха и звук, сякаш мракът си продължаваше. Собственикът заудря с юмрук спрелия телевизор.

— Стоим тук двайсет минути — каза Неджип. — Нашите ще се пръснат от любопитство.

— Кои „нашите“? — попита Ка. — Фазъл сред тях ли е? Това истинските ви имена ли са?

— И моето име, естествено, е прозвище, както името на Неджип от романа. Спри да разпитваш като полицай! Фазъл изобщо не стъпва на подобни места — загадъчно изрече Неджип. — Най-големият мюсюлманин сред нас е Фазъл, той е човекът, комуто най-много се доверявам в живота. Страхува се, че ако се омърси с политика, ще влезе в полицейските списъци и ще го изхвърлят от лицея. Има чичо в Германия, той би могъл да го вземе при себе си, но ние толкова се обичаме, както, уверен съм, е в романа, че ако някой ме убие, той ще отмъсти за мен. Двамата с него сме си близки точно както разказвам в романа, и колкото и далече да се намираме един от друг, можем да кажем какво прави другия във всеки определен момент.

— Какво прави в този момент Фазъл?

— Хъм, заел е странна поза. Чете в спалното помещение.

— Коя е Хиджран?

— Както нашите, така и нейното име е друго. Не тя си избра това име, ние я нарекохме Хиджран. Един от нас й пише дълги любовни писма, посвещава й стихове, ама от страх никога не й ги изпращаме. Ако имам дъщеря, искам да е красива, умна и смела като нея. Тя е лидер на момичетата с тюрбани, от нищо не се бои и има ярка индивидуалност. Всъщност в началото, под влияние на баща си атеиста, и тя е била безбожница, работела в Истанбул като манекенка, показвала си краката и задника по телевизията. Дошла тук за участие в реклама за шампоан по местната телевизия. Върви, значи, по „Гази Ахмед Мухтар Паша“, най-мръсният и беден, ала най-красив карски булевард, спира внезапно пред камерата, с едно движение на главата развява като знаме дългата си до кръста фантастична кестенява коса и изрича: „Благодарение на шампоана «Блендекс» косата ми блести, въпреки мръсотията на красивия Карс.“ Щели да показват рекламата по цял свят, целият свят щял да ни се смее. По онова време две момичета от Педагогическия институт, стоящи начело на борбата за правото да си покриваш главата — те знаели за нея от телевизията и от снимките в пресата, разкриващи скандалния й живот с богати истанбулски младежи, и тайничко й се възхищавали, — я поканили на чай. Хиджран отишла, за да им се надсмее, но се притеснила от момичетата и рекла: „След като вашата вяра, точно тъй казала — вашата, а не нашата вяра — ви забранява да си показвате косите, а държавата — да ги криете, вие, стига всичко това да е така, нали споменахте и имената на доста рок звезди, вземете и се подстрижете нула номер и си окачете по една халка на носовете! Тогава целият свят ще ви забележи!“ Нашите момичета се почувствали тъй жалки, че почнали да се смеят заедно с нея на подигравките й! Това окуражило Хиджран да им каже: „Смъкнете от красивите си глави това памучно парче плат, което ви отпраща в средните векове!“ После захванала да дърпа покривалото от главата на най-обърканото момиче и в този миг ръката й се вкаменила. Тутакси се хвърлила на пода и помолила момичето за прошка — брат му, слабоумник на слабоумниците, е от нашия клас. На другия ден пак отишла, на следващия — пак, присъединила се към тях и повече не се върнала в Истанбул. Тя е една светица, която ще помогне тюрбанът да се превърне в политическо знаме на потиснатата мюсюлманска анадолска жена, вярвай ми!

— Защо тогава в твоята история за нея не се говори нищо друго, освен че е девственица? — попита Ка. — Защо Неджип и Фазъл не се сещат да попитат Хиджран какво мисли, преди да сложат край на живота си заради нея?

Два часа и три минути по-късно някакъв мъж щеше да прониже с куршум едно от красивите очи на Неджип, които сега той повдига нагоре, към уличното движение — умислено се вгледа в снега, сипещ се като бавно процеждащо се в тъмнината стихотворение; настъпи напрегната тишина.

— Ето я. Това е тя! — прошепна Неджип.

— Коя?

— Хиджран! На улицата!