Сняг

39Удоволствието да поплачем заедноКа и Ипек в хотела

Ка пожела да се прибере пеш. Старателно бе измил стеклата се от носа към устата и брадичката му кръв и сбогувайки се най-добронамерено със злодеите и убийците, си бе тръгнал като дошъл по своя воля в апартамента им гостенин, после като пиян се бе залюшкал под излинялата светлина на булевард „Ататюрк“, бе свил, без да мисли, по „Халитпаша“ и се бе разревал, когато чу отново „Роберта“ на Пепино ди Капри, разнасяща се от галантерийното магазинче. Тъкмо тогава срещна слабичкия, привлекателен селянин, до когото се бе настанил преди три дни в автобуса Ерзурум-Карс и на чието рамо в съня си бе оборвал глава. В момента цял Карс все още гледаше „Мариана“, ала на булевард „Халитпаша“ той се сблъска очи в очи най-напред с адвоката Музаффер бей, после, свивайки по „Кязъм Карабекир“ — с началника на автобусната компания и неговия възрастен приятел, видя ги при първото си посещение в текето на шейх Саадеттин. По погледите на тези мъже разбираше, че очите му още са просълзени, а понеже от дни кръстосваше карските улици, той разпознаваше, без дори да се налага да се вглежда добре, заледените витрини, претъпканите чайни, фотографските ателиета, припомнящи, че градът е имал и хубави дни, мъждукащите улични лампи, бакалските витрини с изложените по тях пити кашкавал, цивилните полицаи на пресечката между булевардите „Кязъм Карабекир“ и „Карадаа“, покрай които минаваше.

Преди да влезе в хотела, видя охраняващите го войници и ги успокои, че всичко е наред. Стараейки се никой да не го забележи, Ка се качи в стаята си. Просна се на леглото и се разрида. Рида дълго, докато плачът му спря от само себе си. Лежеше, вслушан в гласовете на града и след минута-две, дълги колкото безкрайните очаквания в детството му, на вратата се почука; беше Ипек. От момчето на рецепцията научила, че изглеждал някак особено и дошла веднага. Но млъкна, щом забеляза лицето на Ка в светлината на лампата. Настъпи продължителна тишина.

— Научих за връзката ти с Тъмносиния — прошепна Ка.

— Той ли ти каза?

Ка угаси лампата.

— З. Желязната ръка и другарите му ме отвлякоха — продължи да нашепва той. — Четири години телефонните ви разговори са били подслушвани. — Отново зарови глава в постелята. — Искам да умра — добави той и пак се разплака.

Ръката на Ипек, която галеше косата му, само усили хлиповете му. Заедно с усещането за загуба, в душата му се настани спокойствието, присъщо на проумелите, че всъщност никога няма да бъдат щастливи. Ипек се излегна до него и го прегърна. Известно време плакаха заедно и това заличи дистанцията помежду им.

В мрака на стаята Ипек отговори на въпросите на Ка и разказа историята си: Мухтар не се задоволил само да покани Тъмносиния в Карс и да го приеме с почести у дома им, искал политическият ислямист, от когото се възхищавал, да потвърди колко невероятно създание е жена му. На всичкото отгоре по онова време Мухтар се отнасял доста зле с Ипек, обвинявал я, задето нямат деца. Както и самият Ка бил наясно, Тъмносиния отлично владеел словото и си наумил да утеши една нещастна жена, да я омае. В началото на връзката им Ипек се съпротивлявала, не й се искало да изпада в трудна ситуация! Първо, за да не забележи Мухтар, когото все още обичала и не желаела да огорчи. После, за да се избави от разгарящата се полека-лека любов. В началото най-привлекателното у Тъмносиния било превъзходството му над Мухтар; Ипек се срамувала от него, когато започвал да бръщолеви на политически теми, от които си нямал понятие. Хвалел Тъмносиния дори в негово отсъствие, разправял, че трябва по-често да идва в Карс, укорявал я, че не се държи достатъчно мило с него. Мухтар така и не забелязал нищо, дори когато двете с Кадифе заживели в отделна квартира; и досега нямаше да забележи, ако такива като З. Желязната ръка не бяха му казали. А проницателната Кадифе още първия ден след пристигането си в Карс се досетила и се присъединила към момичетата с тюрбани, за да може да се сближи с Тъмносиния. Ипек усетила интереса й към Тъмносиния, защото познавала от дете страстната натура на Кадифе. Осъзнавайки, че интересът на Кадифе към него му допада, Ипек охладняла към Тъмносиния. Решила, че ако Тъмносиния се заинтригува от Кадифе, ще може да се отърве от него, пък и след пристигането на баща й успявала да стои настрана от Тъмносиния. Най-вероятно Ка е бил напълно готов да повярва на тази история, да я сведе до случайна грешка и да запрати в миналото връзката между Тъмносиния и Ипек, ала тя възкликнала развълнувано: „Всъщност Тъмносиния обича мен, а не Кадифе!“ След тези думи, които изобщо не желаел да чуе, Ка я попитал какво мисли сега за този „отвратителен тип“, Ипек му отвърнала, че не желае да продължава тази тема, че всичко е останало в миналото и че иска да замине с Ка в Германия. Тогава Ка припомнил за телефонния им разговор при последното идване на Тъмносиния, Ипек пък отвърнала, че такъв разговор не е бил провеждан и че Тъмносиния имал достатъчно политически опит, за да знае, че ако й се обади, разкрива убежището си. Тогава Ка казал: „Никога няма да бъдем щастливи!“ „Не е вярно, ще заминем за Франкфурт и там ще бъдем щастливи!“, прегръщайки го, отвърнала Ипек. Според Ипек в този момент Ка повярвал на думите й, само че после се разридал.

Ипек го прегърна още по-силно и двамата поплакаха заедно. По-късно Ка щеше да напише, че тъкмо в мига, когато са плачели прегърнати, може би Ипек за първи път в живота си открила достигащата до болка наслада, с която съвместното пътуване към несигурната зона между поражението и новия живот дарява човека. Беше се влюбил още повече в нея, понеже плачеха заедно. Плачейки, Ка силно прегръщаше Ипек, същевременно се опитваше да проумее как да постъпи след това и съвсем инстинктивно насочваше вниманието си към прииждащите откъм хотела и улицата звуци. Наближаваше осемнайсет часът: бе приключило отпечатването на утрешния брой на „Серхат шехир“, снегорините, разчистващи пътя към Саръкамъш, стръвно бяха захванали своята работа, бяха започнали репетициите със Сунай и Кадифе, която Фунда Есер със задоволство настани във военния камион, за да я отведе в Народния театър.

Едва след половин час Ка успя да каже на Ипек, че Тъмносиния е изпратил съобщение за Кадифе. През това време бяха плакали, прегръщайки се, и бяха застинали по средата между страховете от опита на Ка да се любят, нерешителността и ревността. Та тогава Ка започнал да разпитва Ипек кога за последно са се видели с Тъмносиния и умопомрачаващо заповтарял, че тя всеки ден тайно е разговаряла с Тъмносиния, че двамата са се срещали и че всеки ден се е любила с него. Отсетне Ка щеше да си спомня как Ипек за първи път отговаряла ядно на неговите въпроси и догадки, как по-късно, давайки си сметка, че думите на Ка са били изречени под напора на чувствата, а не са били плод на логичен размисъл, проявила състрадание към него, как от една страна му харесвало, че неговите въпроси и догадки жегват Ипек, а от друга — как се наслаждавал на нейното състрадание. Ка, който през последните четири години бе прекарал голяма част от времето си в съжаления и самообвинения, щеше да се ненавижда, че цял живот е използвал словесното оскърбление като средство да провери до колко е силна любовта на жената, която го обича. Разпитвайки Ипек и твърдейки, че тя обича повече Тъмносиния, че дори натрапчиво го желае, Ка се вълнуваше по-скоро от търпението, което тя би проявила към него, отколкото от самите й отговори.

— С тия свои въпроси ти ме наказваш, задето съм имала връзка с него! — каза Ипек.

— Ти ме желаеш единствено, за да можеш да го забравиш! — отвърна й Ка и по израза на Ипек уплашено подразбра, че това е самата истина, но не заплака. Усети някаква сила в душата си, натрупала се вероятно от прекомерния плач. — Тъмносиния праща на Кадифе съобщение от убежището си — додаде той. — Иска Кадифе да се откаже от дадената дума, да не излиза на сцената и да не си открива главата. Настоява.

— Не бива да го казваме на Кадифе — отреагира Ипек.

— Защо?

— Защото хем Сунай ще ни охранява докрай, хем ще е по-добре за Кадифе. Искам да отдалеча сестра си от Тъмносиния.

— Всъщност ти искаш да развалиш техните отношения — възкликна Ка. По очите на Ипек разбра, че ревността му го принизява още повече, но не успя да се възпре.

— Моите сметки с Тъмносиния отдавна са приключени.

Грубостта на Ипек, помисли си Ка, е неискрена. Този път обаче се въздържа и реши да не го казва на Ипек. След малко обаче все пак й го каза и като погледна през прозореца, възвърна предишното си състояние. И ревността, и гневът му бяха извън неговия контрол и Ка се натъжи още повече от това, че върви срещу себе си. Би се разплакал, ако умът му не бе изцяло ангажиран с отговорите на Ипек.

— Да, някога бях много влюбена в него — рече тя, — но това отмина, вече съм добре. Искам да замина с тебе във Франкфурт.

— Колко много бе влюбена в него?

— Много бях влюбена — повтори Ипек и решително замълча.

— Опиши ми по какъв начин беше много влюбена в него?

Макар и да бе изгубил самообладание, Ка усети, че Ипек се колебае между желанието да каже истината и желанието да утеши Ка, между желанието да сподели любовното си страдание и справедливото си желание да измъчва Ка…

— Бях влюбена в него, както в никого другиго — промълви след малко Ипек, отклонявайки погледа си.

— Може би защото не си познавала никого другиго, освен мъжа си Мухтар?

Още докато го изричаше, съжали. И не защото знаеше, че ще я засегне, а защото предчувстваше нейния суров отговор.

— Е, нямах възможност да се сближа с много мъже в живота си, понеже съм туркиня. Ти обаче там, в Европа, си имал възможност да опознаеш доста свободни жени. Не те питам за нито една от тях. Надявах се, че са те научили да не разпитваш за предишните любими на своята любима.

— Аз съм турчин — отвърна Ка.

— За беда турчинът използва това, че е турчин най-вече като извинение, или като претекст.

— Ето защо ще се върна във Франкфурт — каза Ка, без да го вярва.

— И аз ще дойда с теб и там ще бъдем щастливи.

— Искаш да дойдеш във Франкфурт, за да можеш там просто да го забравиш.

— Предусещам как, ако заедно отидем във Франкфурт, след известно време ще се влюбя в теб. Аз не съм ти. Не мога за два дни да се влюбя в някого. Ако проявиш търпение към мен и ако не ме тормозиш с ревността си като турчин, бих те обичала много.

— Но не ме обичаш сега — рече Ка. — Все още си влюбена в Тъмносиния. И какво му е толкова специалното на него?

— Допада ми това, че наистина искаш да знаеш, но се боя от реакцията ти, когато чуеш моя отговор.

— Няма от какво да се боиш — отвърна Ка, без да го вярва. — Обичам те много.

— Ако продължиш да ме обичаш и след като чуеш отговора ми, най-после ще съм намерила мъжа, с когото бих могла да живея. — Ипек замълча, отмести погледа си от Ка към заснежената улица. — Тъмносиния е невероятно състрадателен, невероятно разсъдлив и великодушен — изрече Ипек с топлина в гласа си. — Никому не желае злото. Веднъж цяла нощ плака за две малки кутрета, чиято майка била умряла. Повярвай ми, не прилича на никого другиго.

— Той не е ли убиец? — обезнадеждено попита Ка.

— Дори човек, който знае само малка част от онова, което аз знам за него, би казал, че твърдението ти е глупаво и ще се разсмее. Той никого не е погубил. Той е едно дете. И като дете харесва игрите, фантазиите, добър имитатор е, разказва истории от „Шахнаме“ и от „Месневи“37. В него живеят различни хора. Той е волеви, умен, решителен, доста силен. И доста забавен… Ох, мили, извинявай, не плачи, спри, моля те, да плачеш.

За момент Ка престана да плаче, каза как вече изобщо не вярва, че заедно ще заминат за Франкфурт. В стаята се настани продължителна, особена тишина, накъсвана от време на време от хлиповете на Ка. Той легна с гръб към прозореца и се сви на кравай като дете. Ипек след малко се притисна в него и го прегърна.

Прииска му се да й каже „остави ме“. Но после прошепна:

— Прегърни ме силно-силно!

Беше му хубаво да усеща с бузите си мокрещата се от сълзите му възглавница. Беше му хубаво да усеща прегръдката на Ипек. Заспа.

Когато се събуди, часът бе деветнайсет и за миг на двамата им се стори, че ще могат да бъдат щастливи. Не можеха да се погледнат в очите, но и двамата търсеха повод за ново разбирателство.

— Няма значение, мили, няма значение! — мълвеше Ипек.

В първия момент Ка не можа да реши дали думите й са признак на нейната безнадеждност, или на нейната увереност, че миналото ще бъде забравено. Помисли, че Ипек си тръгва. Знаеше добре, че прибере ли се без Ипек във Франкфурт, няма да бъде в състояние да поднови дори жалкия си предишен живот.

— Не си тръгвай, остани още малко — каза той разтревожено.

Прегърнаха се след една особена, напрегната тишина.

— Аллах, Аллах, какво ли предстои? — изрече Ка.

— Всичко ще се уреди — отвърна му Ипек. — Вярвай ми, имай ми доверие.

Заслушан като дете в думите на Ипек, Ка прозря, че ще съумее да се измъкне от този кошмар.

— Ела да ти покажа нещата, дето ще сложа в чантата, с която ще замина за Франкфурт.

Излизането от стаята се отрази чудесно на Ка. Преди да влязат в апартамента на Тургут бей, Ка пусна ръката на Ипек, държеше я за ръка, докато се спускаха по стълбите, но на минаване през фоайето осъзна, че изглеждат като „двойка“ и се почувства горд. Отидоха право в стаята на Ипек. Тя извади от чекмеджето тесния леденосинкав пуловер, който не носеше в Карс, изтупа го от нафталина, застана пред огледалото и го наложи връз себе си.

— Облечи го — помоли Ка.

Ипек свали широкия вълнен пуловер, с който беше облечена и сложи върху блузата си тесния — Ка отново се възхити от красотата й.

— Ще ме обичаш ли до края на живота си? — попита Ка.

— Да.

— А сега облечи кадифената рокля, която Мухтар ти е позволявал да носиш единствено вкъщи.

Ипек отвори долапа, смъкна от закачалката черната кадифена рокля, изтупа я от нафталина, разпери я внимателно и започна да я облича.

— Много ми е приятно, като ме гледаш така — каза тя, срещайки в огледалото погледа на Ка.

С преливащо от възторг вълнение и с ревност Ка се взря в дългия, красив гръб на жената в онова чувствено местенце, дето косата се разрежда на тила и малко по-надолу към прешлените на гръбначния стълб, в ямичките, които се появиха на раменете й, когато сплете ръце над косите си. Беше и много щастлив, и много нещастен.

— О-о, каква е тази рокля? — влизайки в стаята, възкликна Тургут бей. — За някой бал ли се подготвяш? — Само че лицето му не изразяваше никаква радост. Ка отдаде това на бащината ревност, стана му приятно.

— Откак Кадифе излезе, съобщенията по телевизията са все по-агресивни — рече Тургут бей. — Ще бъде голяма грешка, ако участва в пиесата.

— Татенце, кажете ми, моля, защо не желаете Кадифе да си открие главата?

Всички заедно влязоха в хола и се строиха пред телевизора. Появилият се след малко говорител обяви, че днешното предаване на живо ще сложи края на трагедията, парализирала нашия обществен и духовен живот, че тази вечер благодарение на един драматичен акт карсци ще се отърват от религиозните предубеждения, които ни отдалечават от модерността и от равноправието между мъжете и жените. А на сцената ще бъде изживян още един от онези омагьосващи и неповторими мигове, обединяващи живота и театъра. Този път нямало никаква причина карсци да се притесняват, понеже Дирекцията по сигурността и Командването на извънредното положение щели да вземат всички необходими мерки, докато продължава представлението, входът за което бил безплатен. На екрана се появи заместник-директорът по сигурността Касъм бей — личеше си, че записът е правен предварително. Разчорлената му през вечерта на революцията коса, сега бе сресана, ризата — изгладена, вратовръзката — сложена на място. Той обясни, че карсци спокойно биха могли да посетят тазвечерния голям спектакъл. Той обясни, че още отсега доста ученици от кораническия лицей са отишли в Дирекцията по сигурността и са дали дума, че цяла вечер ще аплодират дисциплинирано и развълнувано на подходящите места в пиесата, както се постъпва в цивилизованите страни и в Европа, че този път няма да бъдат позволени никакви изблици, простащини и крясъци, че карсци, приемници на хилядолетно културно наследство, знаят как се гледа театрално представление. След което той изчезна от екрана.

Говорителят, който се появи след него, съобщи какво представлява трагедията, която ще бъде играна тази вечер, както и че Сунай Заим от години се готви за тази пиеса. На екрана показаха поомачкани афиши от якобинските пиеси, в които преди години Сунай е изпълнявал ролите на Наполеон, Робеспиер и Ленин, черно-бели снимки на Сунай (Колко слабичка е била едно време Фунда Есер!) и всякакви други театрални спомени (стари билети, програми, изрезки от вестници от дните, когато Сунай възнамерявал да изпълни ролята на Ататюрк, фотоси от анадолски кафенета, навяващи тъга) — Ка си помисли, че артистичната двойка ги носи винаги в куфарите си. В този познавателен филмов материал имаше нещо притеснително, напомнящо за излъчваните по държавната телевизия документални филми за изкуството, ала мяркащата се от време на време върху екрана ведра, явно наскоро правена снимка на Сунай, привнасяше нещо от поовехтялото, но претенциозно излъчване, присъщо на премиер-министрите от страните отвъд желязната завеса и на диктаторите от Африка и Средния Изток. По цял ден взиращите се в образите на телевизионния екран жители на Карс вече бяха повярвали, че Сунай носи спокойствие на града им, бяха се почувствали като негови съотечественици и по необясним начин бяха започнали да изпитват упование в бъдещето си. Преди осемдесет години, след изтеглянето на руските и османските войски от града, в дните, когато турци и арменци се избивали и в града била обявена държава на турците, незнайно откъде се появило знаме — сега това знаме го показваха начесто по телевизията. Появата тъкмо на това проядено от молците, лекьосано знаме разтревожи Тургут бей повече от всичко.

— Този човек е луд. На всички ще ни докара неприятности. Кадифе в никакъв случай не бива да излиза на сцената!

— Добре, не бива — рече Ипек. — Ама кажем ли й го като ваша идея, татенце, познавате Кадифе, ще си открие главата просто на инат.

— Тогава какво да правим?

— Нека Ка да иде веднага в Народния театър и да каже на Кадифе да не си открива главата! — предложи Ипек, извръщайки се към Ка с приповдигнати вежди.

Ка, който дълго се бе взирал не в телевизионния екран, а в Ипек, се разтревожи, защото не можеше да проумее какво причини внезапната промяна в позицията на Ипек.

— Ако иска да си открие главата, нека го стори вкъщи, след като нещата се поуталожат — рече Тургут бей. — Тази вечер Сунай на всяка цена ще провокира ново предизвикателство. Толкова съжалявам, че повярвах на Фунда Есер и предадох Кадифе в ръцете на тия двама луди.

— Татенце, Ка ще отиде в театъра и ще убеди Кадифе.

— Само вие можете да се доберете до Кадифе, понеже Сунай ви има доверие. Какво се е случило с носа ви, синко?

— Подхлъзнах се на леда — измънка виновно Ка.

— И челото сте си ударили. И то е посиняло.

— Ка цял ден е бродил из улиците — обясни Ипек.

— Измъкнете настрана Кадифе, без Сунай да забележи… — заръча Тургут бей. — Не й казвайте, че идеята е наша, внимавайте да не се изпуснете, че идеята е наша. Не трябва изобщо да спори със Сунай, нека Кадифе си намери някакво извинение. Най-добре да каже „болна съм“ или „утре вкъщи ще си открия главата“, нека му го обещае. Предайте й колко много я обичаме всички. Рожбата ми!

Внезапно очите на Тургут бей се насълзиха.

— Татенце, мога ли да поговоря с Ка насаме? — попита Ипек и привика Ка към масата. Седнаха в края й, Захиде вече бе застлала покривката за вечеря.

— Кажи на Кадифе, че Тъмносиния е пожелал това, защото е бил в затруднително положение, бил е принуден.

— Първо ми обясни защо ти промени мнението си?

— Ах, мили, повярвай ми, няма за какво да се тревожиш, просто реших, че татко е прав, толкоз. Сега по-важно от всичко ми се струва Кадифе да остане настрана от неприятностите.

— Не — рече предпазливо Ка. — Случи се нещо и ти си промени мнението.

— Не, нищо страшно няма. Ако Кадифе реши да си открива главата, нека го стори после, вкъщи.

— Не си ли открие главата тази вечер — каза внимателно Ка, — вкъщи при баща си изобщо няма да го стори. И ти го знаеш.

— По-важното е сестра ми да се върне у дома жива и здрава.

— Боя се от едно нещо — каза Ка. — От нещото, което криеш от мен.

— Мили, такова нещо няма. Обичам те много. Ако ме искаш, тръгвам веднага с тебе за Франкфурт. Там ще се убедиш как ще се привържа към тебе, как ще те обикна, ще забравиш всичко тук и ще ме обичаш с пълно доверие.

Постави ръката си върху влажната и гореща ръка на Ка. Ка чакаше, без да може да повярва в отразената в огледалото на бюфета красота на Ипек, в невероятната магнетичност на гърба й, който кадифената рокля с презрамки открояваше, в близостта на нейните големи очи.

— Предчувствам, че ще се случи нещо лошо — каза след малко Ка.

— Защо?

— Защото съм прекалено щастлив. Неочаквано за мен самия, в Карс написах осемнайсет стихотворения. Напиша ли още едно, направо си става книга. Вярвам, че искаш да дойдеш с мен в Германия и предусещам още по-голямото щастие, което ме очаква. Толкова много щастие, че ми идва в повече и имам предчувствие — ще ме сполети нещо лошо.

— Какво например?

— Тръгна ли да убеждавам Кадифе, ти ще се срещнеш с Тъмносиния.

— Ох, ама че глупост — отвърна Ипек. — Та аз дори не знам къде е.

— Не им казах къде се крие и затова ме биха.

— Не казвай никому — рече Ипек, сбърчвайки вежди. — Ще се убедиш колко са глупави страховете ти.

— Е, какво става, няма ли да отидете при Кадифе? — провикна се Тургут бей. — След час и петнайсет минути представлението започва. По телевизията съобщиха, че скоро ще отворят пътищата.

— Не ми се ходи в театъра, не ми се излиза оттук — прошепна Ка.

— Повярвай ми, не можем да се измъкнем и да оставим Кадифе нещастна — каза Ипек. — Тогава и ние няма да сме щастливи. Иди все пак, опитай да я склониш, та да ни е спокойно на душите.

— Преди час и половина, когато Фазъл ми донесе съобщението на Тъмносиния — припомни Ка, — ти настояваше да не излизам навън.

— Как да ти докажа, че като идеш в театъра, няма да избягам?

Ка се усмихна.

— Качи се с мен в стаята ми, аз ще я заключа и за половин час ще взема ключа с мен.

— Добре — възкликна радостно Ипек. Изправи се. — Татенце, за половин час ще се кача в горната стая, а Ка, не се притеснявайте, тръгва веднага към театъра, за да разговаря с Кадифе. Не ставайте. Ние горе имаме спешна работа.

— Аллах да го благослови — въздъхна Тургут бей, но бе силно разтревожен.

Ипек хвана Ка за ръката, не го пусна дори докато преминаваха през фоайето, поведе го нагоре по стълбата.

— Джавит ни видя — рече Ка. — Какво ли си мисли?

— Няма значение — отвърна радостно Ипек. Горе, вземайки ключа от Ка, тя отключи вратата и влезе. В стаята все още се долавяше слабият мирис от неотдавнашното им любене. — Тук ще те чакам. Пази се. Не се разправяй със Сунай.

— Какво да кажа на Кадифе, че баща й и ние, или, че Тъмносиния не желае тя да излезе на сцената?

— Тъмносиния.

— Защо? — попита Ка.

— Защото Кадифе много обича Тъмносиния. Отиваш в театъра, за да предпазиш сестра ми от опасност. Забрави ревността си.

— Стига да мога да я забравя.

— В Германия ще бъдем много щастливи — каза Ипек. Обви ръце около врата на Ка. — Кажи ми в кое кино ще идем?

— В Музея на киното има салон, в който по късните съботни часове дават недублирани американски художествени филми — отвърна Ка. — Там ще идем. Преди туй ще хапнем дьонер и сладка туршия в някое от ресторантчетата в района на гарата. Сетне у дома ще превъртаме телевизионните канали и ще се забавляваме. После ще се любим. Моята заплата на политически изгнаник и парите, които ще получа от литературните четения във връзка с новата ми стихосбирка ще са достатъчни и за двама ни и ние няма да вършим нищо друго, освен да се любим.

Ипек попита какво е заглавието на книгата, Ка и го каза.

— Красиво — рече Ипек. — Хайде, мили, тръгвай вече. Татко ще се притесни и сам ще поеме към театъра.

Ка облече палтото си, прегърна Ипек.

— Вече не се боя — излъга той. — Но ако все пак нещо се обърка, ще те чакам в първия влак, който ще потегли от града.

— Ако успея да се измъкна от стаята — дяволито каза Ипек.

— Може ли да ме гледаш през прозореца, докато се изгубя зад ъгъла?

— Може.

— Страхувам се, че повече няма да те видя — рече Ка, докато затваряше вратата.

Заключи и пъхна ключа в джоба си.

На улицата се обърна и отпрати напред войниците, които го охраняваха, та да може спокойно да гледа Ипек. Видя я да го наблюдава, неподвижно застинала зад прозореца на стая 203 от втория етаж на хотел „Карпалас“. Никога нямаше да забрави оранжевата светлина на лампата върху малката масичка, озаряваща потрепващите от студа медени рамене на Ипек в кадифената й рокля с презрамки и през останалите четири години от живота му той неизменно щеше да свързва тази светлина с щастието.

Ка никога повече не видя Ипек.