Сняг

25Едничкото време на свободата в КарсКа и Кадифе в хотелската стая

Шестнайсет минути по-късно, когато влезе в стая № 217, Ка бе тъй пренапрегнат от съвсем оправдания си страх, че веднага спомена за шербета, чийто тръпчив вкус усещаше още, та да подхване що-годе по-забавен и по-различен разговор с Кадифе.

— Някога разправяха, че разгневени кюрди сипвали отрова в шербета, за да тровят военните — рече Кадифе. — Държавата дори пратила тайни инспектори да разнищят каква е работата.

— Вярвате ли на тия истории? — запита Ка.

— Чуеха ли тия истории, всички образовани, поевропейчили се нетукашни мъже тръгваха към „Модерн бюфе“ и за да покажат, че не хващат вяра на слуховете за някакъв заговор, пиеха от шербета и по най-ахмашки начин се тровеха — каза Кадифе. — Защото слуховете са си верни. За някои кюрди Аллах просто не съществува, тъй като са много злощастни.

— Защо държавата позволява това да продължава толкова време?

— Европеизираните интелектуалци като вас, без дори да го съзнават, всъщност вярват най-много в държавата. МИТ е наясно със случая, както е наясно и с всичко останало, ала не предприема нищо.

— Добре де, а знаят ли, че сега сме тук?

— Не се бойте, сега не знаят — отвърна с усмивка Кадифе. — Един ден непременно ще узнаят, но докато дойде това време, ние тук сме свободни. Това мимолетно време е едничкото време на свободата в Карс. Оценете го и, ако обичате, си свалете палтото.

— Палтото ми ме предпазва от беди — отвърна Ка. Забеляза страха, изписал се върху лицето на Кадифе. — Пък и тук е студено.

Помещението представляваше половината на малка стая, ползвана в миналото като килер. Възтясно прозорче, гледащо към вътрешния двор, малко легло, в двата края на което притеснено седяха двамата и специфичният мирис на задушлива влажна прах, присъщ на недобре проветрените хотелски стаи. Кадифе се протегна, опитвайки се да завърти кранчето на радиатора в края на стаята, но то здравата заяждаше и се отказа. Забелязвайки как нервно се надигна Ка от леглото, тя се помъчи да се усмихне.

Ка с изненада проумя, че Кадифе изпитва удоволствие да е в една стая с него. Подир дългите години на самота и на Ка му харесваше да бъде в една стая с красиво момиче, ала удоволствието, което изпитваше не бе тъй „меко“ като при Кадифе, а по-дълбоко и разрушително.

— Не се притеснявайте, друг цивилен полицай освен нещастника с найлоновото пликче с портокали след вас нямаше. Ясно е, че държавата не се бои от вас, а само ви пази. А след мен имаше ли някой?

— Забравих да проследя — позасрамено отвърна Ка.

— Как така? — за миг Кадифе го изгледа саркастично. — Та вие сте влюбен, вие сте безнадеждно влюбен! — рече тя. Но мигом се окопити. — Извинете ме, но всички се страхуваме много — додаде тя и върху лицето й се появи съвършено друг израз. — Направете сестра ми щастлива, тя е чудесен човек.

— Според вас тя обича ли ме? — запита шепнешком Ка.

— Обича ви, трябва да ви обича. Вие сте твърде приятен мъж. — Като забеляза, че Ка е стъписан от думите й, допълни: — Защото сте от зодия Близнаци. Темата дали мъжът Близнак е подходящ за жената Дева непрекъснато терзае ума й. У Близнаците има някаква лекота, някаква повърхностност, свързана с двойствената им природа, тъй че една приемаща всичко насериозно жена Дева би могла да бъде хем щастлива, хем отвратена от това. И двамата заслужавате щастливата любов — изрече тя утешително.

— Дали сте останали с впечатление от вашите разговори, че би тръгнала с мен за Германия?

— Намира ви за доста привлекателен — отвърна Кадифе. — Но не ви вярва. За да повярваш е нужно време. Тя смята, че нетърпеливци като вас всъщност не обичат жената, а се стремят да я притежават.

— Каза ви го? — запита Ка и повдигна вежди. — В този град ние нямаме нужното време.

Кадифе си погледна часовника.

— Първо искам да ви благодаря, че дойдохте. Повиках ви по твърде важен въпрос. Тъмносиния иска да ви предаде едно свое обръщение.

— Следят ме и моментално ще го открият — отвърна Ка.

— Ще подложат на мъчения всички ни. Нахлули са в предишното му убежище. Там полицията е подслушвала.

— И Тъмносиния знаеше за подслушването — каза Кадифе. — Това е едно философско обръщение, предназначено за вас, а чрез вас и за Запада, направено преди преврата. В него се казва да не си пъхате носа в нашите самоубийства. Сега обаче всичко се промени. Иска да анулира старото си послание. И най-важното: изготвил е съвсем ново.

Кадифе продължи с настояванията си, Ка обаче не се реши. И след малко каза:

— В този град не можеш да отидеш никъде, без да те забележат.

— Има една талига. Веднъж или два пъти дневно тя спира в двора пред кухненската врата, за да докара газовите бутилки „Айгаз“, въглищата и бутилираната вода. Разнася и другаде стоката и за да я предпази от снега, коларят я покрива с платнище. На коларя може да се разчита.

— Какво, да се крия под платнището като някакъв престъпник ли?

— И аз съм се крила — отвърна Кадифе. — Много е приятно човек да мине през целия град, без да го забележи никой. Ако се съгласите, с цялата си душа ще ви помогна за Ипек. Понеже държа да се ожените.

— Защо?

— Всяка сестра иска сестра й да бъде щастлива.

Ка не повярва на тия думи не само защото през живота си се бе сблъсквал с не една изпълнена с отвращение и принуда братска солидарност сред турците, а и защото в поведението на Кадифе забеляза някаква притворност (без да се усети, с маниер, заимстван от турските филми, тя бе повдигнала лявата си вежда и бе издала напред полуотворените си устни като дете, готово да се разциври). Тя обаче си погледна часовника и му съобщи, че остават седемнайсет минути до пристигането на талигата; закле се, че тръгне ли с нея при Тъмносиния, щяла да му разкаже всичко; Ка се чу да изрича:

— Обещавам, ще дойда. Само че най-напред ми кажете защо ми оказвате такова доверие?

— Тъмносиния твърди, че сте дервиш. Вярва, че Аллах ви е създал да сте невинен от раждането до смъртта си.

— Хубаво — избълва Ка. — Ипек знае ли за тази моя особеност?

— Откъде да знае? Това са думи на Тъмносиния.

— Моля ви, кажете ми всичко, което Ипек мисли за мен.

— Аз всъщност вече ви казах всичко, което сме си говорили за вас — отвърна Кадифе.

Забелязвайки разочарованието му, тя леко се позамисли или се престори, че се замисля — при цялата си тревога Ка не успя да определи кое е от двете — и добави:

— Намира ви за забавен. Идвате от Германия, бихте могли да разкажете доста.

— Как да я убедя?

— Ако не още в първия миг, то още в първите десет минути жената предусеща какъв е мъжът, най-малкото какъв би станал и дали ще може да го обикне. Необходимо й е известно време обаче, за да го осмисли. Според мен мъжът не би могъл да стори нищо, докато чака. Ако наистина си вярвате, кажете й прекрасните неща, които мислите за нея. Защо я обичате, защо искате да се ожените за нея.

Ка замълча. Щом Кадифе забеляза, че като натъжено хлапенце той е зареял поглед през прозореца, тя вметна, че си представя колко щастливи ще бъдат Ка и Ипек във Франкфурт, как Ипек ще се разведри, напусне ли Карс, как ще отеква смехът им, докато бродят из улиците на Франкфурт, и как ще ходят вечер на кино.

— Кажете ми в кой киносалон във Франкфурт бихте отишли?

— „Филмфорум Хьохст“ — отвърна Ка.

— В Германия няма ли киносалони, наречени, примерно, „Аламбра“, „Рюя“, „Мажестик“?

— Има „Елдорадо“!

Докато наблюдаваха двора, над който нерешително пърхаха снежинките, Кадифе му заобяснява, че когато участвала в студентския театър, веднъж получила предложение от сина на чичото на неин колега да изпълни ролята на забрадено момиче в съвместна германо-турска продукция, ала тя отказала, а виж ти, сега Ипек и Ка щели да са в същата тази страна, всъщност сестра й просто била родена за щастие, но понеже не знаела това и до момента не се чувствала щастлива, била съсипана, че си няма дете, и най-угнетяващото било, че въпреки своята красота, изящност, чувствителност и почтеност, а може би тъкмо поради тях, се усещала нещастна (тук гласът й се снижи), самата тя пък редом с нейната доброта и красота се усещала лоша и грозна, та сестра й, когато узнала какво изживява, взела да прикрива красотата си. (От този момент, та до края Кадифе не спря да плаче.) Въздишайки, потръпвайки, тя разказа през сълзи как един ден в средното училище, понеже закъсняла за първия час („Тогава бяхме в Истанбул и не бяхме тъй бедни“ — каза Кадифе, а Ка отвърна, че „всъщност и сега не са бедни“. „Да, но живеем в Карс“ — възрази Кадифе, бързайки да затвори тези скоби.), учителката по биология Месруре ханъм я попитала „А умната ти сестра закъсня ли?“ и сетне добавила: „Приемам те в моя клас, само защото много обичам сестра ти.“ Ипек, естествено, не била закъсняла.

Талигата влезе в двора.

Това бе стара обикновена талига, чиито дървени страници бяха изрисувани с червени рози, бели лайкучки и зелени листа. От заледените по крайчетата ноздри на уморената кранта струеше пара. Палтото и шапката на широкоплещестия, леко прегърбен колар бяха засипани от снега; сърцето на Ка подскочи, когато съзря, че и платнището е покрито със сняг.

— Не бой се. Не смятам да те убивам — изрече Кадифе.

В ръцете й бе видял пистолет, дори и не разбра, как го е насочила срещу него.

— Нямам нервни кризи — каза Кадифе. — Но ако сега ми скроиш някой номер, вярвай ми, ще те застрелям… Ние се плашим от журналисти, които отиват при Тъмносиния заради неговото обръщение, плашим се от всички.

— Потърсихте ме вие — отвърна Ка.

— Така е, ала дори и да не си го мислиш, от МИТ предполагат, че ще те потърсим и като нищо може да са ти сложили подслушвател. Одеве, когато не пожела да съблечеш любимото си палтенце, се опасявах тъкмо от това. А сега го свали и бързичко го метни в края на леглото.

Ка изпълни каквото му бе наредено. Кадифе сръчно опипа палтото с малките като на сестра си ръце. И като не откри нищо, нареди:

— Сега сваляш сакото, ризата и фланелката. Защото радиоприемателите се слагат на гърба и по гърдите. Стотина души в Карс от сутрин до вечер се разхождат с микрофони.

Когато си свали сакото, Ка, като дете, показващо коремчето си на доктора, вдигна високо нагоре ризата си и фланелката.

Кадифе хвърли бърз поглед и заповяда:

— Обърни се. — Настъпи мълчание. — Добре. Прощавай за пистолета… Ама ако ти бяха поставили радиоприемател, нямаше да ми позволят да те претърся, нямаше да са спокойни… — Все пак не свали пистолета. — Сега слушай — изрече тя със заплашителен тон. — Изобщо няма да споменаваш пред Тъмносиния за нашия разговор и за нашето приятелство. — Говореше като доктор, сплашващ пациента си след прегледа. — Изобщо няма да му говориш за Ипек и за любовта си към нея. На Тъмносиния никак не му харесват подобни нечистоплътни работи… Ако споделиш с него и не те съсипе той, бъди сигурен, че ще го сторя аз. Понеже е като джин, щом усети нещо, непременно ще се докопа до него. Прави се, че си се срещал веднъж-дваж с Ипек и толкоз. Схващаш ли?

— Схващам.

— Дръж се почтително с Тъмносиния. Не се и опитвай с поведението си на самовлюбен европейски колежанин да го принизяваш. Даже и да ти хрумне подобно нещо, не му се надсмивай… Не забравяй, европейците, от които се възхищаваш, не се интересуват от тебе… Те обаче се плашат от хора като Тъмносиния.

— Зная.

— Аз съм твоя приятелка, бъди мил с мене — изрече Кадифе с усмивка като от най-долнопробен филм.

— Коларят вдигна платнището — каза Ка.

— Имай му вяра. Миналата година синът му загина при престрелка с полицията. Наслаждавай се на пътуването.

Първа напусна стаята Кадифе. Когато тя влезе в кухнята, Ка видя как талигата се доближи до сводестия проход, отделящ вътрешния двор на старата руска къща от улицата, и без всякакво колебание слезе долу. Разтревожи се, че в кухнята нямаше никого, ала коларят го очакваше пред дворната порта. Безмълвно легна до Кадифе в свободното пространство между газовите бутилки.

Пътуването, което, осъзна го веднага, никога нямаше да забрави, продължи цифром и словом осемнайсет минути, но на Ка му се стори несравнимо по-дълго. Любопитстваше в коя част на града се намират, вслушваше се в откъслечните реплики на карсци в преминаващите със скрибуцане покрай тях екипажи и в дишането на лежащата до него Кадифе. Хлапетата, хванали се отзад за талигата, за да се попързалят, го обезпокоиха. Ала дотолкова му допадаше усмивката на Кадифе, че и той като хлапетата се почувства щастлив.