Сняг

16Мястото, където Аллах не съществуваГледката на Неджип и стихотворението на Ка

Двайсет минути по-късно Ка влезе в тоалетната в края на хладния коридор и зад вършещите своята работа над писоарите мъже мерна Неджип. Двамата, като абсолютно непознати, зачакаха пред заключените, врати на кабинките. Тъкмо тогава Ка обърна внимание на релефните рози и техните листа по високия таван на тоалетната.

С освобождаването на първата кабинка, те нахълтаха в нея. Ка забеляза как възрастен беззъб мъж ги проследи с поглед. Заключиха вратата и Неджип възкликна: „Никой не ни видя.“ Радостно прегърна Ка. Стъпи с маратонките си върху издатина в стената, протегна се и сръчно свали пликовете от казанчето. Скочи на пода и старателно издуха прахта от тях.

— Искам, като предаваш тия писма на Кадифе, да й кажеш нещо — рече Неджип. — Мислих дълго. От мига, в който тя ги прочете, аз се лишавам от всяка надежда и очакване в живота, свързани с нея.

— Казваш, че щом Кадифе узнае за любовта ти към нея, ще се лишиш от всяка надежда, в такъв случай трябва ли да й съобщаваш каквото и да било?

— За разлика от теб, аз не се боя нито от живота, нито от страстите си — отвърна Неджип. Ала все пак се пообезпокои, че Ка се натъжи. — Тези писма за мен са единственият изход. Не бих могъл да живея, без да обичам страстно една красота. Инак ще се наложи да обиквам щастливо друга. Като най-напред ще се наложи да спра да мисля за Кадифе. Знаеш ли кому ще отдам цялата си страст подир нея?

Подаде писмата на Ка. Той ги мушна в джоба на палтото си и попита:

— Кому?

— На Аллах.

— Опиши ми онази гледка.

— Първо открехни прозореца. Тук вони отвратително.

Ка насили ръждясалата дръжка на прозорчето в тоалетната и го отвори. Възхитено се взряха в бавно и безмълвно сипещите се сред мрака снежинки, като че ставаха очевидци на вълшебство.

— Колко е прекрасна вселената! — прошепна Неджип.

— Коя според теб е най-прекрасната страна от живота?

Настъпи тишина, сетне, сякаш изричайки тайна, Неджип промълви:

— Животът като цяло.

— Но животът не ни ли прави нещастни?

— Така е, прави ни, ала вината си е наша. Не на вселената или на Създателя.

— Опиши ми онази гледка.

— Първо сложи ръка на челото ми и кажи какво ще е моето бъдеще — рече Неджип. Отвори широко очите си — едното от тези очи някакъв мъж щеше да пръсне, заедно с мозъка, след двайсет и шест минути. — Искам да живея дълго и пълноценно, вярвам, че ми предстоят прекрасни неща. Знам ли обаче как ще разсъждавам след двайсет години, а съм ужасно любопитен.

Ка положи дланта на дясната си ръка върху нежната кожа на челото му.

— Ай, ай, Аллах! Ле-ле какво оживление цари тук — каза Ка, отдръпвайки ръката си, сякаш бе докоснал нажежено желязо.

— Казвай.

— След двайсет години, в дните, когато ще навършиш трийсет и седем, ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света, сиреч, за това, че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, сиреч, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш и да се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш — по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на морален. В същото време обаче осъзнаваш, че последствието ще е ужасяващо. Усещам го под потрепващата си ръка, защото това последствие…

— Какво е?

— Достатъчно си умен и отсега разбираш за какво говоря. Ето защо искам ти да го изречеш първи.

— Какво е то?

— Знам, че знаеш всъщност какво е чувството на вина, което изпитваш заради мизерията и нещастието на бедняците, спомена го вече.

— Нима ще спра да вярвам в Аллах? Тогава направо ще умра.

— Няма да се случи за една вечер в асансьора, както е било с горкия директор атеист! Ще става тъй постепенно, че дори и ти не ще забележиш. Понеже ще умираш постепенно, ще се чувстваш като препилия с ракия човек, който едва призори забелязва, че от години пребивава в онзи, в другия свят.

— Ти ли си този човек?

Ка отдръпна ръката си от челото му.

— Тъкмо напротив. Всъщност с годините вярата ми в Аллах постепенно е укрепвала. Толкова бавно и постепенно, че го осъзнах едва след пристигането си в Карс. Ето защо тук се усещам щастлив и мога да пиша.

— Толкова щастлив и мъдър ми се струваш сега, че ще те попитам нещо. Може ли човек да узнае бъдещето си? И узнае ли го, може ли да се чувства спокоен, вярвайки в онова, което е узнал? Искам да го включа в първия си научнофантастичен роман.

— Някои хора знаят… Например собственикът на „Серхат шехир“. Отдавна е написал какво ще се случи тази вечер и го е публикувал. — Едновременно сведоха очи към вестника, който Ка измъкна от джоба си: „… бе прекъсвано от бурните овации и ръкопляскания на присъстващите…“

— Това трябва да е нещото, наречено щастие — каза Неджип. — Ако предварително напишем във вестника какво ще ни се случи и с възхита изживеем красотата, която сме описали, ще се превърнем в поети на собствения си живот. Във вестника пише, че ще прочетеш най-новото си стихотворение. Кое е то?

На вратата се почука. Ка помоли Неджип веднага да му опише „оная гледка“.

— Добре — съгласи се Неджип. — Но не разгласявай никому това, което ще чуеш. На тях не им допада нашата близост.

— Никому няма да кажа. Хайде.

— Невероятно силно обичам Аллах — развълнувано започна Неджип. — Понякога неволно се питам какво би се случило, ако Аллах, да не дава Господ, го нямаше и тогава пред очите ми се появява гледка, която ме ужасява.

— И?

— Виждам тази гледка през прозореца една нощ в тъмнината: две бели, високи крепостни стени. Крепостите сякаш са една срещу друга. Аз гледам с боязън тесния проход помежду им — проснал се е пред мен като улица. Цветът й е морав, но е снежна и кална като улица в Карс, мястото, където Аллах не съществува! Нещо насред улицата ми казва „спри“, ала аз гледам към края на улицата, към края на света. Там има дърво без листа, сетното голо дърво. Внезапно, понеже го гледам, то почервенява и пламва. Тогава изпитвам вина, задето проявявам любопитство към мястото, където Аллах не съществува. По тази причина аленото дърво си възвръща тъмния цвят. Казвам си повече да не го поглеждам, само че не успявам да се възпра, отново поглеждам и самотното дърво в края на света пак почервенява и пламва. Това продължава до сутринта.

— Защо чак толкова те плаши тази гледка? — попита Ка.

— Защото понякога, и това е дело на Дявола, ми хрумва, че гледката е свързана с този свят. Това, което оживява пред очите ми, би трябвало да е онова, което си представям. Защото ако има на света място, каквото описвам, излиза, че Аллах, да не дава Господ, не съществува. И тъй като това е невъзможно, единствено възможното е, че ми липсва вяра в Аллах. По-зле е и от смъртта.

— Разбирам — промълви Ка.

— В една енциклопедия прочетох, че думата атеист произлизала от гръцката atheos. Но тя не означавала невярващ в Бога човек, а самотен, изоставен от боговете човек. Което показва, че тук е изключено да си атеист. Понеже тук, дори да го пожелаем, Аллах никога не би ни изоставил. За да станеш атеист, най-напред трябва да си станал западняк.

— Ще ми се хем да съм западняк, хем да вярвам — рече Ка.

— Изоставеният от Аллах човек е абсолютно самотен, пък ако ще всяка вечер да се отбива в кафенето, да играе карти там и да се забавлява с приятелите си, ако ще всеки ден да се смее и весели със съучениците си в клас, дори по цял ден да е на приказки с другарите си.

— И все пак любимата може да е утеха — каза Ка.

— Само че е нужно да я обичаш толкова, колкото тя — тебе.

На вратата отново се почука, Неджип прегърна Ка, като дете го целуна по бузите и излезе. Ка видя очакващ реда си мъж, ала в същия момент съседната тоалетна се освободи и онзи се забърза към нея. Ка пак заключи вратата и унесен в сипещия се отвън приказен сняг, изпуши една цигара. Дума по дума, както се помни стихотворение, той си представи Неджиповата гледка и усети, че ще може да я опише в бележника си, стига да не пристигне някой от Порлок.

Човекът, пристигнал от Порлок! В лицея, в дните, когато до среднощ разговаряхме с Ка за литература, тази тема ни бе от любимите. Всеки, който познава поне малко английската поезия, знае приписката в началото на поемата на Колридж „Кублай хан“. В началото на творбата с подзаглавие „Едно съновидение, фрагмент от поема“, Колридж описва как, понеже бил болен, изпива лекарството си (а всъщност — опиум за собствено удоволствие) и под въздействието му заспива; в дълбокия си сън вижда как всяка от фразите в книгата, която четял, преди да потъне в този вълшебен сън, се претворява в нещо веществено, претворява се в цяла поема. Вълшебна поема, сътворена спонтанно, без капчица усилие! И виж ти — събуждайки се, Колридж си спомнил вълшебната поема дума по дума. Извадил хартия, перодръжка и мастило и на мига се заел да запише поемата стих подир стих. Докато изписвал познатите ни от известната поема стихове, на вратата се похлопало, той станал и отворил: бил човек от близкия град Порлок, дошъл, за да си прибере дълга. След като го прогонил, Колридж тутакси се върнал на работната си маса, но осъзнал, че е забравил останалата част от поемата, в ума му се мяркали само откъслечни фрази и общата атмосфера.

Когато го повикаха на сцената, Ка все още съхраняваше в съзнанието си своето стихотворение, така че никой, дошъл от Порлок, да не може да го разсее. Открояваше се сред всички останали. Сред всички останали го открояваше немското му, пепеляво на цвят палто.

Бученето в залата внезапно секна. Разбеснелите се ученици, безработните, протестиращите политически ислямисти се умълчаха, тъй като не бяха наясно на какво предстоеше да се смеят и срещу какво ще трябва да се опълчват. Чиновниците от първите редове, полицаите, цял ден следили Ка, заместник-валията, заместник-директорът по сигурността и учителите знаеха, че той е поет. Високият водещ се бе постъписал от настъпилата тишина. Зададе му въпрос, типичен за телевизионните програми, посветени на културата. „Вие сте поет. Пишете поезия. Трудно ли се пише поезия?“ В края на краткото, задължително интервю (всеки път, когато го гледах на видео, ми се щеше да го забравя), единственото, което беше достигнало до публиката, не бе дали трудно се пише поезия, а че Ка е пристигнал от Германия.

След малко водещият запита Ка: „Как намирате нашия красив Карс?“ Ка се поколеба и отвърна: „Много красив, много беден, много тъжен.“

Двама ученици от кораническото училище на задните редове се изсмяха. „Душата ти е бедна на тебе!“ — провикна се някой. Окуражени от това, шест-седем души се изправиха и се разкрещяха. Половината от публиката сипеше подигравки, ала никой не разбираше какво говори останалата половина. Когато след време посетих Карс, Тургут бей сподели с мен, че при тези думи на Ка, Ханде, която гледала телевизия в хотела, се разревала.

Водещият каза: „Вие представлявате турската литература в Германия.“

Някой извика: „Кажи защо си дошъл тук?“

„Дойдох, защото съм прекалено нещастен — рече Ка. — Тук съм по-щастлив. Моля, изслушайте ме, сега ще ви прочета стихотворението си.“

Надмогвайки мигновеното объркване и крясъците, Ка започна да чете. Когато подир години видеолентата от оная нощ попадна в ръцете ми, аз наблюдавах с възхита и обич своя приятел. За първи път го виждах да чете стихове пред толкова многобройна публика. Напредваше вглъбено, като човек, който се движи предпазливо и спокойно. И далеч, много далеч от позьорството! Изрецитира стихотворението гладко, непринудено, като изключим, че на два пъти се поспря, сякаш си припомняше нещо.

Когато Неджип проумя, че стихотворението е вдъхновено от „гледката“, която преди малко му бе описал, че дума по дума бе включено казаното от него за „Мястото, където Аллах не съществува“, той се изправи като омагьосан, но Ка не забави темпото, напомнящо за падащия сняг. Чуха се две-три изръкоплясквания. Някой от задните редове се изправи, започна да вика, последваха го и други. Не стана ясно дали акламираха стиховете или душите им се бяха стъписали. Ако не се брои силуетът на Ка, който след малко щеше да се появи на зеления фон, това щеше да е последното изображение на моя приятел, приятел от двайсет и седем години, което щях да имам възможност да видя с очите си.