Сняг

43Жените се самоубиват от гордостПоследно действие

В последния момент Сунай променил заглавието на онова нещо, дето, вдъхновен от драмата „Испанска трагедия“ на Томас Кид и под още други влияния бил написал и поставил, като го нарекъл „Трагедия в Карс“; новото заглавие било включено в постоянните телевизионни анонси едва в последния половин час. Докараните с автобуси под контрола на военните, доверилите се на телевизионните анонси, пожелалите на всяка цена да зърнат всичко със собствените си очи (защото из града се носели слухове, че предаването „на живо“ всъщност било предварително заснето на филмова лента, пристигнала от Америка) и повечето чиновници, дошли по принуда (този път без да водят семействата си), сиреч, цялата сбрала се публика изобщо не обърнала внимание на промененото заглавие. Пък и дори да му била обърнала внимание, тя, както и целият град, не била в състояние да отчете връзката между заглавието и гледаната, без да бъде проумявана „пиеса“.

Сложно е да се резюмира първата половина на „Трагедия в Карс“, чиято единствена постановка видях четири години по-късно, бях я взел от видеоархива на телевизия „Серхат Карс“. Темата й бе кръвното отмъщение в „изостанал, беден, безумен“ град, ала така и не можеше да се разбере защо хората се избиваха един друг и какво не можеха да си поделят — въпроси в тази връзка не си задаваха нито убийците, нито жертвите, изпокапващи като мухи. Единствен Сунай се оказваше разгневен на онова ретроградно нещо, наречено кръвно отмъщение, толкова разпространено сред народа, като непрекъснато дискутираше темата с жена си и търсеше разбиране у другата, у младата жена (Кадифе). Сунай принадлежеше към богатия, образован елит, ала умееше да танцува и да се майтапи и с хората от народа, да разисква ерудирано смисъла на живота, да изпълнява сцени от произведения на Шекспир, Виктор Юго и Брехт и да вплита пиеса в пиесата. Обогатяваше пиесата с кратки поучителни скечове на най-разнообразни теми, пръснати вътре в естествен безпорядък: градският трафик, културата на хранене, онези особености на турците и мюсюлманите, от които те не могат да се откажат, патосът на Френската революция, ползата от ваксините, презервативите и ракията, танцът с гьобеци на една заможна проститутка, шампоаните и козметичните средства, които не били нищо повече от оцветена вода.

Към тази пиеса, изпъстрена с многобройни импровизации и хрумки, привързаният към сцената карски зрител бе привлечен единствено от страстната игра на Сунай. В епизодите, където пиесата понатежаваше, той внезапно се разгневяваше и с жестове, наподобяващи най-успешните му мигове от сценичния живот, започваше да бълва каквото му дойде наум срещу хората, докарали народа до това положение, с трагичен вид прекосяваше сцената и ту се връщаше към спомените от младостта си, ту преразказваше сътвореното от Монтен за приятелството или пък разкриваше колко самотен всъщност е бил Ататюрк. Лицето му цялото се обливаше в пот. Учителката Нурие ханъм, почитателка на театъра и историята, която преди две вечери била гледала в захлас представлението му, сподели подир години, че от предните редове съвсем явно се усещало как Сунай смърди на ракия. Това, според нея, не означавало, че великият актьор е пиян, означавало, че е развълнуван. Очарованите от него карски чиновници на средна възраст, готови да рискуват всичко, само и само да го зърнат отблизо, вдовиците, младите ататюркисти, по сто пъти гледали повторенията на пресъздадените от него образи по телевизията, запалените по приключенията и властта мъже споделяли, че от Сунай се излъчвал някакъв пламък, някакво озарение, което стигало чак до предните редове и че било направо изключено продължително да го гледаш в очите.

Подир години Месут, един от силом докараните с военните камиони в Народния театър ученици от кораническия лицей (този, дето не бил съгласен атеисти и вярващи да бъдат погребвани в едно и също гробище), ми призна как долавял особената притегателна сила, излъчвана от Сунай. Месут успя да изкаже това, вероятно защото четири години е бил член на малка ислямистка групировка, занимаваща се с въоръжена дейност в Ерзурум, след което настъпило разочарованието, той се върнал в Карс и се цанил на работа в една чайна. На младежите от кораническия лицей, според него, им било доста трудно да изразят какво ги привличало у Сунай. Може би жадуваната от тях абсолютна власт, която Сунай притежаваше. Или може би това, че чрез забраните си той ги избавяше от едно опасно терзание, каквото е бунтуването, например. „Хората — разкри ми той — тайничко се радват след всеки военен преврат.“ Обаче Сунай, според него, успял да въздейства върху младежите, тъй като въпреки абсолютната си власт, излязъл на сцената, раздавайки се на публиката без остатък.

И аз подир години, докато гледах в телевизия „Серхат Карс“ видеозаписа от онази нощ, усетих как всички в гробовно мълчание, забравяйки напреженията между баща и син, между власт и виновник бяха погребали собствените си страховити спомени и представи и бяха омаяни от онова омагьосващо „ние“, което може да бъде разбрано единствено от поданици на свръхнационалистически, потиснически държави. В театралната зала, благодарение на Сунай, сякаш неприсъствал нито един „чужд“, сякаш всички били обвързани безнадеждно чрез един обединяващ ги разказ.

Едничка Кадифе не се вписваше в това ми усещане, единствено с нейното присъствие на сцената карсци не можеха да свикнат. Усетил го е вероятно с професионалния си инстинкт и операторът, защото в най-драматичните моменти насочваше камерата си към Сунай, а не към Кадифе; карската публика я възприемаше като слугиня от булеварден водевил, която обслужва силните, тези, които творят събитията. Зрителят бе достатъчно заинтригуван как ще постъпи тя, тъй като цял следобед по телевизията обявявали как на тазвечерното представление Кадифе ще си открие главата. Носела се мълва, че Кадифе била принудена да го стори от военните или пък, че нямало да се появи на сцената, абе, какво ли още не се говорело, та за половин ден хората, дето знаели за съпротивата на момичетата с тюрбани, ама не знаели нейното име, успели да поопознаят Кадифе. Ето защо, когато тя изведнъж се появила на сцената с дългата си червена дреха и с покрита глава, те в началото останали доста разочаровани.

Някъде към двайсетата минута на представлението, най-напред по диалога между Кадифе и Сунай си проличало, че от нея се очаква нещо: в момента, когато останали сами на сцената, Сунай попитал „дали е сигурна в решението си“, рекъл й: „Това, че си гневна на другите, не е, струва ми се, основание за самоубийство.“

„Кой би ме спрял да сложа край на живота си в този град, в който мъжете се избиват като скотове, твърдейки, че го правят заради щастието на своя град?“ — отвърнала Кадифе и се шмугнала, сякаш за да избяга, край изникналата на сцената Фунда Есер.

Четири години по-късно, след като бях изслушал всички, с които успях да поговоря за онази вечер, аз се бях опитал с часовник в ръка да подредя събитията минута по минута и бях изчислил, че докато е изричала тези думи, Тъмносиния е видял Кадифе за последно. Защото според разказите на съседите и на все още изпълняващите задълженията си в Карс служители от сигурността, когато се звъннало на вратата, Ханде и Тъмносиния гледали телевизия. Съглеждайки силите на сигурността и военните, Тъмносиния, според официалния доклад, изтичал, грабнал оръжието си и започнал да стреля, според съседите и според някои млади, превърнали в легенда името на Тъмносиния ислямисти обаче, в желанието си да спаси Ханде той изкрещял „Не стреляйте!“, ала щурмувалият квартирата спецотряд под командването на З. Желязната ръка направил на решето не само Тъмносиния и Ханде, а и цялата квартира. Въпреки невероятната пукотевица, освен няколкото хлапета от съседните къщи, никой друг не полюбопитствал да научи какво става. И не само защото карсци били навикнали на подобни среднощни набези, а защото по същото време било невъзможно да се намери и един човек в Карс, който да се интересувал от друго, освен от излъчваното на живо представление в Народния театър. Тротоарите бяха пусти, чайните, със съвсем редки изключения, бяха изпозатворени.

Сунай усещаше как всички очи в града са вперени в него и това го изпълваше с невероятна убеденост и сила. Кадифе все по-начесто търсеше близостта на Сунай, разбираше, че само с неговото благоволение би си намерила място на сцената, разбираше, че за да стори желаното от нея, трябва да се възползва от възможността, която единствен той можеше да й предостави. Не бих могъл да зная какви точно са били мислите й, защото, за разлика от сестра си, с която по-късно се срещнахме, тя избягваше да говори с мен за онези дни. Карсци, смътно догаждащи се за нейната решителност по въпроса за самоубийството и свалянето на забрадката, постепенно, през следващите четирийсет минути от пиесата, взеха да й се възхищават. Появата на Кадифе и просветителско-алабалистичният гняв на Сунай и Фунда Есер превръщаха представлението в една необичайно тежка драма. Зрителят бе предусетил, че Кадифе пресъздава образа на дръзка жена, готова на всичко, само и само да се спаси от мъжкия терор. По-късно, в разговорите си с немалко хора, страдали години наред за Кадифе, научих, че доста карсци успели да приемат новата личност, в каквато се била превъплътила нея вечер на сцената Кадифе, макар че и личността на „момичето с тюрбана Кадифе“ не била забравена. Щом на сцената излезеше Кадифе, в залата настъпваше пълно затишие. Заговореше ли, телевизионните зрители се подпитваха „Какво, какво каза тя?“.

В едно от тези затишия се чу свирката на първия потеглящ, след цели четири дни, от града влак. В един от вагоните, където насила го бяха настанили военните, бе Ка. Виждайки, че от военното транспортно средство не слиза Ипек, че пристига единствено пътната му чанта, моят любим приятел упорито настоя пред военните, че трябва да се види с нея, те не му позволиха, все пак той успя да ги убеди военният камион отново да иде до хотела, ала когато той отново се върна празен, помоли военните да задържат за пет минути влака, от Ипек нямаше и следа и чувайки свирката на влака, той се разплака. Влакът потегли, насълзените му очи не се откъсваха от перона, от другия, гледащ към паметника на Кязъм Карабекир вход на гарата — търсеха височка жена с пътна чанта в ръката, която, представяше си, върви към него.

Свирката на набиращия скорост влак изпищя повторно. Точно в този момент Ипек и Тургут бей бяха поели от хотел „Карпалас“ към Народния театър.

— Влакът тръгна — каза Тургут бей.

— Да — отвърна Ипек. — Скоро ще отворят пътищата. Валията и полковият командир ще се върнат.

Добави, че по този начин ще се тури край на глупашкия военен преврат и всичко ще се нормализира, ала изрече тия неща не защото смяташе темата за значима, а понеже разбираше — мълчи ли, баща й ще се досети, че мисли за Ка. Мислеше си колкото за Ка, толкова и за Тъмносиния, всъщност и тя самата не знаеше. В душата й имаше болка, ужасен гняв срещу Ка, къде по-мощен от погубения шанс за щастие. Почти не изпитваше съмнение за причините, породили нейния гняв. Четири години по-късно, докато с неохота обсъждаше с мен тези причини, щеше да се притесни от моите въпроси и подозрения и щеше да ми съобщи, че на мига осъзнала как е невъзможно след оная нощ да обикне наново Ка. Когато напускащият Карс влак, когато отвеждащият Ка влак изсвирил, Ипек изпитала единствено разочарование; може би е изпитала и леко учудване от Ка. В момента същинската й болка била да сподели с Кадифе своето страдание.

Тургут бей бе усетил как подир затишието дъщеря му се е поуспокоила.

— Сякаш целият град е изчезнал — изрече той.

— Град-призрак — добави Ипек, просто за да каже нещо.

Конвой от три военни джипа изникна от ъгъла и премина край тях. Тургут бей предположи, че най-вероятно са пристигнали, за да отворят пътищата. Баща и дъщеря, колкото да се поразсеят, се взряха в светлините на минаващия покрай тях и изчезващ в мрака конвой. Според разследванията, които направих след време, в средния джип са се намирали телата на Тъмносиния и Ханде.

В скосената светлина от столовете на последния изнизал се покрай тях джип, Тургут бей мерна окачения на витрината на „Серхат шехир“ утрешен брой на вестника; спря се и прочете: „Смърт на сцената. Прочутият актьор Сунай Заим застрелян по време на снощното представление“.

След като изчете два пъти новината, той и Ипек се забързаха към Народния театър. Край входа все тъй стояха същите полицейски коли, а по-надолу, в далечината, се виждаше силуетът на същия танк.

На влизане ги претърсиха. Тургут бей обясни, че е баща на „изпълнителката на главната роля“. Беше започнало второ действие, откриха две свободни места на последния ред и седнаха.

В това действие бяха включени шегите и скечовете, които Сунай от години бе разработвал: Фунда Есер дори метна няколко гьобека, ала така, сякаш се гавреше със себе си. Все пак атмосферата на пиесата бе натегната, тишина бе се спуснала в залата. Все по-начесто Кадифе и Сунай оставаха сами на сцената.

— Ще повторите ли за какво точно ще се самоубиете? — запита Сунай.

— Човек не знае точно — отвърна Кадифе.

— Как така?

— Ако знаеше точната причина, заради която иска да се самоубие и ако можеше да я изложи открито, човек просто не би се самоубил — отговори Кадифе.

— О, изобщо не е така — каза Сунай. — Едни се самоубиват от любов, други защото не издържат мъжете им да ги бият, трети пък защото мизерията прорязва плътта им като с нож.

— Твърде елементарно гледате на живота — отвърна Кадифе. — Човек, който ще се самоубива от любов, знае, че с времето любовта позаглъхва. Сиромашията също не е достатъчна причина за самоубийство. Жена, която би се самоубила заради мъжа си, най-напред би го напуснала и би се опитала да присвои част от парите му.

— Добре, тогава какъв е истинският мотив?

— Истинският мотив за всички самоубийства е гордостта, естествено. Жените се самоубиват затова.

— Понеже тяхната гордост е била наранена в любовта, този ли е мотивът?

— Изобщо не разбирате! — отвърна Кадифе. — Жената се самоубива не защото е наранена гордостта й, а за да покаже колко е горда.

— Вашите приятелки затова ли се самоубиха?

— Не мога да говоря от тяхно име. Всяка е имала своята си причина. Но винаги, когато размишлявах дали да се самоубия, усещах, че и те са размишлявали като мен. Митът на самоубийството е мигът, в който жените най-остро осъзнават, че са самотни, че са жени.

— С тия думи ли поощрявахте самоубийствата на вашите приятелки?

— Те се самоубиха по свой личен избор.

— Тук всички знаят, че свободен личен избор в Карс няма, че жените преминават към действие, за да избегнат побоищата, за да оцелеят, приобщавайки се към някоя общност. Признайте, Кадифе, че тайно сте се споразумели с жените, поощрявайки ги да се самоубият?

— Какво се получава обаче? След като се самоубиха, те останаха още по-самотни. Бащите на някои момичета се отрекоха от тях, понеже са се самоубили, а с някои дори не се и простиха като с мюсюлманки.

— Сега и вие ли ще се самоубиете, за да докажете, че те не са самотни, че това е масово движение? Мълчите, Кадифе… Но ако се самоубиете, преди да изречете причината, заради която ще го сторите, вашето послание няма ли да бъде разбрано погрешно?

— Не желая да отправям никакво послание чрез своето самоубийство — отвърна Кадифе.

— Все пак толкова хора ви гледат, тях ги интересува. Кажете им поне какво мислите в момента.

— Жените се самоубиват с надеждата да спечелят — каза Кадифе. — А мъжете се самоубиват, когато разберат, че няма никаква надежда да спечелят.

— Да, това е така — съгласи се Сунай и извади от джоба си пистолета от Къръккале. Вниманието на зрителите се пренасочи към пистолета. — Когато се уверите, че аз съм сразен напълно, ще ме застреляте ли?

— Не ми се попада зад решетките — отсече Кадифе.

— Ама как така, после няма ли все пак да се самоубиете? — подхвърли Сунай. — След като, самоубивайки се, вие ще идете в ада, няма никаква логика да се боите от наказание нито на този, нито на онзи свят.

— Тъкмо затова се самоубива жената — отвърна Кадифе. — За да избегне всякакъв вид наказание…

— Бих искал в мига, в който разбера, че съм победен, да умра от ръцете на такава жена! — театрално изрече Сунай, извръщайки се към публиката. Млъкна за миг. После взе да разправя някаква история, свързана с похожденията на Ататюрк — съвсем точно бе усетил, че зрителите бяха започнали да се притесняват.

Щом свърши второто действие, Тургут бей и Ипек минаха зад кулисите и намериха Кадифе. Широката стая, в която някога са се били подготвяли, за сцената акробати от Москва и Петербург, арменски актьори, играещи пиесите на Молиер, балерини и музиканти, прекосили с турнетата си цяла Русия, сега бе леденостудена.

— Мисля, че трябва да си тръгнеш — рече Ипек на Кадифе.

— Гордея се с теб, душицо моя, ти си истинско чудо! — каза Тургут бей и прегърна Кадифе. — Ако ти подаде оръжие и ти каже: „Застреляй ме!“, аз ще се надигна, ще прекъсна пиесата и ще изкрещя: „Кадифе, в никакъв случай не стреляй.“

— Защо?

— Защото оръжието може да е заредено, затова! — отвърна Тургут бей. И й съобщи новината, която бе прочел в утрешния брой на „Серхат шехир“. — Страхувам се не от това, че Сердар бей предварително пише новините с надеждата да се случат — каза той. — Повечето от тези новини се оказват неверни. Тревожа се, че Сердар бей никога не би написал подобна претенциозна новина без съгласието на Сунай. Личи си, че Сунай го е накарал да я напише. Би могло си да е реклама. Може би пък иска да те принуди да го убиеш на сцената. Мила дъще, в никакъв случай не стреляй срещу него, ако не си сигурна зареден ли е пистолетът, или не! В никакъв случай не си откривай главата заради този човек. Ипек не заминава. Още дълго ще живеем в този град, не разгневявай напразно фанатиците.

— Ипек се отказа да замине? Защо?

— Защото обича повече баща си, теб, семейството си, затова — отвърна Тургут бей, държейки Кадифе за ръцете.

— Татенце, може ли пак ние двете да си поговорим насаме — още докато изричаше това, Ипек забеляза изписалата се по лицето на Кадифе уплаха.

Откъм другия край на потъналата в прах стая с висок таван влязоха Сунай и Фунда Есер и Тургут бей се отправи към тях, а Ипек с все сила прегърна Кадифе. Забеляза, че този й жест силно притесни сестра й, хвана я за ръката и я притегли в специалното, отделено със завеса кътче. Оттук преди миг Фунда Есер бе измъкнала бутилката с коняк и чашите, които сега държеше в ръцете си.

— Много си добра, Кадифе — каза Фунда Есер. — А вие не се тревожете.

Ипек помогна на все по-обезнадеждаващата се Кадифе да приседне. Впери очи в нейните — погледът й казваше „Имам лоша вест за тебе“. После изрече:

— Тъмносиния и Ханде са били убити при щурмуване на квартирата им.

За миг Кадифе потъна в себе си.

— В същата къща ли са били? Кой ти каза? — запита тя, но щом забеляза решителния израз върху лицето на Ипек, млъкна.

— Каза ми го Фазъл, младежът от кораническия лицей, нямаше как да не му повярвам. Видял ги е със собствените си очи… — Изчака Кадифе, чието лице бе побеляло като платно, да възприеме информацията, след което продължи. — Ка знаеше къде е къщата, след срещата с теб не се върна в хотела. Мисля, че Ка е съобщил на спецотряда къде се укриват Тъмносиния и Ханде. Затова не заминах с него за Германия.

— Откъде знаеш? — попита Кадифе. — Може би не той, а някой друг ги е издал.

— Възможно е, обмислих и този вариант. Със сърцето си обаче чувствам, че доносникът е Ка, разбрах също така, че по пътя на логиката не бих успяла да се убедя в невинността му. Не заминах с него за Германия, тъй като осъзнах, че едва ли ще мога да го обикна.

Кадифе бе стигнала до крайния предел на силите си, бе се мобилизирала, за да изслуша Ипек. Ипек пък забеляза, че едва сега сестра й започва да осъзнава гибелта на Тъмносиния.

Кадифе покри с длани лицето си и се разплака. Ипек я прегърна, разплака се и тя. Докато тихичко хлипаше, с частица от съзнанието си Ипек усещаше, че не плачат по една и съща причина. На няколко пъти бяха плакали по този начин — бе по времето, когато и двете не бяха в състояние да се откажат от Тъмносиния и се срамуваха от своето съперничество. Сега Ипек чувстваше, че е дошъл краят на цялата тая неразбория: нямаше да се раздели с Карс. За миг се усети остаряла. Да остарееш и да се смириш, да станеш до такава степен мъдър, че да не желаеш нищо от света: осъзна, че ще съумее да го постигне.

Повече я разтревожи ридаещата Кадифе. Забеляза, че сестра й изпитва по-силна и по-смазваща болка. За миг душата й потръпна от благодарност, че не е на нейното място, или може би от усещането за възмездие, и начаса се засрами. Стопаните на Народния театър бяха пуснали музиката, която предлагаха на зрителите през антрактите на кинопрожекциите, та да се вдигнат продажбите на газирани напитки и леблебия: звучеше „Baby come closer, closer to me“, за първи път бяха чули тази песен в ранната си младост в Истанбул. Тогава и двете искаха да усвоят перфектно английския; и двете не успяха. Ипек видя, че щом сестра й чу песента, се разрида още по-силно. През открехнатата завеска забеляза как в другия полутъмен край на стаята баща й и Сунай са подхванали някакъв разговор и как приближилата се към тях Фунда Есер пълни чашите им с коняк.

— Кадифе ханъм, аз съм полковник Осман Нури Чолак — избоботи среден на ръст военен, който недодялано дръпна завеската и поздрави, покланяйки се доземи със заимстван от филмите жест. — Ханъмефенди, как бих могъл да облекча болката ви? Ако не желаете да си откриете главата, мога да ви съобщя следната радостна вест: пътищата вече са отворени, не след дълго в града ще навлязат армейските сили.

По-късно Осман Нури Чолак щеше да припомни тия си думи, за да докаже пред военния съд, че се е опитал да спаси града от глупавите военни, от превратаджиите.

— Благодаря, ефенди, чувствам се отлично — отвърна Кадифе.

По движенията й Ипек подразбра, че Кадифе вече е успяла да прихване нещо от престореността на Фунда Есер. От друга страна се възхищаваше на усилието й да се съвземе. Със сетни сили Кадифе се изправи; изпи чаша вода и заброди из просторната стая като привидение.

Трето действие започна и Ипек се опита да задържи баща си далеч от Кадифе, но в последния момент той се приближи към нея.

— Не бой се — рече й той, имайки предвид Сунай и колегите му. — Те са модерни хора.

В началото на трето действие Фунда Есер изпя народна песен за изнасилената жена. Това привлече към сцената вниманието на по-ниско „интелектуалната“ и несведуща публика. Фунда Есер се държеше както винаги — от една страна лееше сълзи и ругаеше мъжкото племе, а от друга подслаждаше всичко, дето я сполиташе. След двете народни песни и пародията на реклама, разсмиваща предимно децата (рекламата показваше, че продуктите на „Айгаз“ са правени от пръдня), сцената бе затъмнена и на нея изникнаха двама войници, предизвикали спомена за въоръжените войници на сцената от преди два дни, към финала на пиесата. В средата на сцената инсталираха бесилка, а в залата настъпи изнервяща тишина. Видимо накуцващият Сунай и Кадифе се насочиха към бесилката.

— Не мислех, че събитията ще се развият тъй главоломно — каза Сунай.

— Това признание ли е, че не постигнахте, каквото желаете, или, понеже вече сте остарял, си търсите повод да умрете изискано? — обърна се към него Кадифе.

Ипек видя — Кадифе полага страхотни усилия, за да изпълнява ролята си.

— Много сте проницателна, Кадифе — каза Сунай.

— Това плаши ли ви? — гневно и напрегнато отвърна Кадифе.

— Да! — закачливо отговори Сунай.

— Плаши ви не моята проницателност, а това че съм личност — изрече Кадифе. — Защото в нашия град мъжете се плашат не от проницателността на жените си, а от тяхното непокорство.

— Тъкмо напротив — отвърна Сунай. — Вие, жените, си казвате: правим тази революция, защото сме непокорни като европейките. Ето защо искам сега да си откриете главата.

— Ще си открия главата — отсече Кадифе. — И за да ви докажа, че няма да го сторя нито под ваше давление, нито за да подражавам на европейките, след това ще се обеся.

— Но вие отлично знаете, че европейците ще ви акламират, задето сте се държала като личност и сте се обесила като личност, нали така, Кадифе? Вашето пламенно поведение по време на тъй наречената тайна среща в хотел „Асия“, където е било изготвено изявлението за германския вестник, не е останало незабелязано. Говори се, че вие организирате самоубиващите се момичета, както и момичетата с тюрбани.

— Момичето, което се бореше за правото си да носи забрадка, е само едно. Казваше се Теслиме — отвърна Кадифе.

— Сега вие ще бъдете второто…

— Не, аз ще си открия главата, преди да се самоубия.

— Добре ли го премислихте?

— Да. Много добре го премислих.

— В такъв случай би трябвало да сте премислили и това: самоубийците отиват в Ада. Какво пък, значи най-спокойно ще ме убиете, тъй като си казвате: и така, и така отивам в Ада.

— Не — прекъсна го Кадифе. — Не вярвам, че след като се самоубия, ще отида в Ада. Ще те убия, както се очиства микроб, както се очиства враг на народа, на вярата и на жената!

— Вие сте смела и пряма, Кадифе. Но нашата вяра забранява самоубийството.

— Така е. В сура Жените от Свещения Коран е казано: „И не убивайте сами себе си!“ — рече Кадифе. — Само че не е казано в смисъл, че имащият сила за всичко Аллах няма да прости на самоубилите се момичета и ще ги изпрати в Ада.

— Тоест, поемате по пътя на преиначаването.

— Вярно е дори тъкмо обратното. Някои девойки в Карс се самоубиха, защото не им позволяваха да покриват главите си, както те го желаеха. Великият Аллах е справедлив и вижда теглилата им. С любовта към Аллах в сърцето си и аз като тях ще се лиша от живота си, понеже за мен място в Карс няма.

— Нали знаете, Кадифе, че ще разгневите религиозните водачи, които и в сняг, и в бури пристигат тук, за да четат молитви, за да помагат на отчаяните жени в сиромашкия Карс да не се самоубиват?… Пък и Коранът…

— Няма да споря за вярата си нито с атеист, нито с човек, който от страх се преструва на вярващ. Време е вече да приключваме със спектакъла.

— Права сте. Всъщност аз отворих тая тема не за да ровичкам във вашата духовност, а да не би да се откажете от намерението преспокойно да ме убиете, поради своя страх от Ада.

— Не се притеснявайте изобщо. Преспокойно ще ви убия.

— Прекрасно — рече Сунай с разбиращ глас. — Нека споделя с вас най-важния извод, до който стигнах в двайсет и пет годишната си театрална кариера. Нашите зрители не са в състояние да изтърпят толкова продължителен диалог в нито една пиеса. Ако желаете, нека преминем към действие, без да протакаме нещата.

— Така да е.

Сунай измъкна същия оня пистолет от Къръккале и го показа както на Кадифе, така и на зрителите.

— Сега вие ще си откриете главата. След което ще ви връча това оръжие и вие ще ме застреляте… Понеже подобно нещо се случва за първи път в предаване на живо, нека още веднъж поясня на нашите зрители какъв е замисълът…

— Да не протакаме повече — отсече Кадифе. — Втръсна ми да слушам мъже, които обясняват защо девойките се самоубиват.

— Права сте — отвърна Сунай, подмятайки пистолета в ръката си. — Все пак искам да изтъкна две неща. Онези, дето са били подмамени от вестникарските клюки, както и зрителите пред телевизионните екрани, дето следят предаването на живо, не бива да се боят. Погледнете, Кадифе, това е пълнителят на моя пистолет. Както сама се убеждавате, той не е зареден. — Извади пълнителя, показа го на Кадифе и го напъха обратно в пистолета. — Убедихте се, че е празен — изрече той като велик факир.

— Да.

— Нека се уверим още веднъж — продължи Сунай. — Пак извади пълнителя и пак го показа на зрителите като факир, сочещ ту цилиндъра, ту заека, след което го върна в пистолета. — Ето ги моите последни думи. Преди малко споменахте, че ще ме убиете преспокойно. Вероятно ме ненавиждате, тъй като организирах военен преврат и тъй като съм човек, който стреля срещу хората, задето не приличат на европейците, само че държа да знаете, че всичко това го върша тъкмо в името на хората.

— Хубаво — каза Кадифе. — А сега ще си открия главата. Моля всички да гледат.

По лицето й за секунда пробяга изражение на болка и тя с простичко движение смъкна забрадката от главата си.

Залата онемя. Сунай изгледа налудничаво Кадифе, сякаш тя бе извършила нещо най-неочаквано. И двамата се обърнаха към публиката като непохватни актьори, които не знаят следващите си реплики.

Цял Карс с възхита се взря в дългата, кестенява, фантастична коса на Кадифе. Набрал кураж, операторът за първи път приближи кадъра, фокусирайки го върху Кадифе. На лицето и се изписа срам, какъвто би изпитала жена, разтворила дрехата си сред тълпата. Беше очевидно, че страда.

— Ако обичате, дайте ми оръжието! — в гласа на Кадифе се долови нетърпение.

— Заповядайте — Сунай хвана пистолета за дулото и го подаде на Кадифе. — Спусъкът се дърпа оттук.

Когато Кадифе взе оръжието, Сунай се изсмя. Цял Карс очакваше, че ще продължи да говори. Убеден, вероятно, в същото, Сунай каза:

— Фантастична коса имате, Кадифе. Ревнувам я от останалите мъже.

Ала Кадифе дръпна спусъка.

Отекна изстрел. Карс се стресна повече от това, че тялото на Сунай се сгърчи и той рухна на пода като труп, отколкото от самия изстрел.

— Колко е глупаво всичко! — промълви Сунай. — Те не разбират от модерно изкуство, те никога няма да бъдат модерни!

Зрителите очакваха дълъг предсмъртен монолог от Сунай, ала Кадифе сведе пистолета над него и стреля още четири пъти. Всеки път тялото на Сунай се сгърчваше, подскачаше и отново се просваше на пода, сякаш изпитваше все по-силна болка. Четвъртият изстрел бе произведен с изключителна бързина.

След четвъртия изстрел зрителите, очакващи от него смислена, отвъд имитацията на смърт предсмъртна тирада, щом забелязаха обляното в кръв лице на Сунай, изгубиха всякаква надежда. Нурие ханъм, за която истинността на събитията и на ефектите имаше не по-малко значение от текста, бе скочила с намерение да аплодира Сунай, ала стресната от окървавеното му лице, си седна на мястото.

— Май го убих! — обърна се към зрителите Кадифе.

— И добре стори — викна откъм задните редове младеж от кораническия лицей.

Силите на сигурността до такава степен бяха обсебени от извършеното на сцената престъпление, че нито забелязаха къде точно седи нарушилият тишината младеж, нито се емнаха подире му. Учителката Нурие ханъм, която два дни с възхита бе гледала Сунай по телевизията и се бе настанила на първия ред, за да го види на всяка цена отблизо, зарида и тогава не само присъстващите в залата, а и всички карсци проумяха, че събитията, случващи се на сцената, са абсолютно реални.

Завтеклите се един към друг с комични и нелепи стъпки двама войници задърпаха краищата на завесите, докато успеят да ги съберат.