Сняг

42Ще си приготвя куфараПрез погледа на Ипек

Преизпълнена с оптимизъм, Ипек си вярваше, че наистина е на път да обикне Ка, когато той, отправяйки се с двамата си охранители към Народния театър се извърна и за последен път отправи поглед към нея. За Ипек увереността, че можеш да обикнеш един мъж, бе по-положително изживяване, отколкото наистина да го обичаш, отколкото дори да си влюбена в него, ето защо тя предчувстваше, че е на прага на един нов живот, на едно безпределно щастие.

По тази причина първите двайсет минути след тръгването на Ка Ипек не се почувства никак обезпокоена: по-скоро бе доволна, отколкото обезпокоена, че нейният любим я е заключил в стаята от ревност. Умът й бе ангажиран с куфара; представяше си как току-що го е приготвила, как, като се залъгва с вещите, с които не искаше да се разделя до края на живота си, изтърпява по-леко раздялата със сестра си и баща си, как безпрепятствено потеглят от Карс с Ка.

Когато измина половин час, Ипек си запали цигара. Ка все още го нямаше. И тъй като вярваше, че всичко ще се уреди, тя се чувстваше доста глупаво, усещане, което се задълбочаваше от това, че е заключена в стаята и се ядосваше и на Ка, и на себе си. През прозореца зърна как рецепционистът Джавит излезе от хотела и пое нанякъде, дощя й се да го извика, ала докато се реши, младежът се изгуби от погледа й. Взе да се самозалъгва, че Ка всеки момент ще дойде.

Четирийсет и пет минути след излизането на Ка, Ипек насили замръзналия прозорец на стаята, отвори го и помоли минаващия по тротоара младеж — объркан ученик от кораническия лицей, когото не бяха отвели в Народния театър — да съобщи, че стая 203 е заключена. Младежът се отнесе подозрително към молбата й, но все пак влезе в хотела. След малко телефонът в стаята иззвъня.

— Какво търсиш там? — попита Тургут бей. — Като си заключена, не можа ли да се обадиш по телефона?

След минута баща й отвори вратата с резервния ключ. Ипек му обясни как Ка я заключил, за да я предпази от неприятности, понеже искала да отиде с него в Народния театър, как смятала, че в хотела, както и ви целия град, телефоните са прекъснати.

— Телефоните в града вече работят — рече Тургут бей.

— Мина доста време, откак тръгна Ка — каза Ипек. — Взех да се тревожа. Нека идем до театъра и да видим какво става с Кадифе и с Ка.

На Тургут бей, въпреки огромната му тревога, все пак му трябваше малко време да се приготви. Първо не можа да си открие ръкавиците, после каза, че не си ли сложи вратовръзка, Сунай би изтълкувал превратно посещението му. По пътя пък обясняваше, че върви бавно, тъй като нямал сили и тъй като искал да чува по-добре наставленията на Ипек.

— Не се противопоставяйте на Сунай — предупреди го Ипек. — Не забравяйте, че е якобинец, в чиито ръце е съсредоточена определена сила!

Щом зърна множеството пред входа на театъра — любители, доведени с автобуса ученици, зажаднели за подобно стълпотворение търговци, полицаи и военни, — Тургут бей си припомни какво вълнение е изпитвал в младостта си от тоя вид политически сбирки. Стисвайки още по-силно ръката на дъщеря си, той и щастливо, и уплашено се огледа наоколо, май търсеше сгоден случай за препирня, която би го приобщила към тази акция, акция, която щеше да подкрепи. Усети обаче, че тук повечето хора са му чужди, изблъска грубо един от стърчащите пред входа младежи, за да влезе в театъра и начаса се засрами от стореното.

Залата все още не бе се напълнила, но Ипек предусети как подир малко атмосферата в театъра ще стане по роднински фамилиарна, като в многолюден сън, в който всички се познават. Бе притеснена от това, че не вижда Кадифе и Ка. Един капитан ги придърпа встрани.

— Аз съм бащата на изпълнителката на главната роля Кадифе Йълдъз — заобяснява Тургут бей. — Налага се да се срещна с нея за малко.

Тургут бей се държа като баща, който в последния момент иска да повлияе на дъщеря си, изпълняваща главна роля в подготвената в лицея пиеса, а капитанът пък се обезпокои като оправдаващ бащата помощник-учител. Изчакаха в стая, по чиито стени висяха потрети на Ататюрк и Сунай — не след дълго влезе Кадифе и Ипек мигом проумя, че тази вечер сестра й ще излезе на сцената, независимо от това какво ще й говорят.

Ипек попита за Ка. Кадифе обясни, че след разговора им той й казал, че се връща в хотела. Ипек пък отвърна, че не са го срещнали по пътя, но не успя да се доизкаже. Защото Тургут бей със сълзи на очи бе започнал да умолява Кадифе да не излиза на сцената.

— Татенце, толкова пъти го обявиха по телевизията, че сега ще е по-опасно, ако не се появя на сцената, отколкото ако се появя.

— Нали знаеш, Кадифе, как ще се разгневят учениците от кораническия лицей и как ще те възненавидят?

— Честно, татенце, да ми казвате след толкоз години „не си откривай главата“, ми звучи направо като шега.

— Не е шега, душичко — отвърна Тургут бей. — Кажи им, че си болна…

— Но аз не съм болна…

Тургут бей се разплака. Ипек знаеше, че в известна степен баща й, който, щом откриеше сантименталната страна в някоя тема, винаги успяваше да я задълбочи, сам не вярва на сълзите си. В болката на Тургут бей имаше един тъй лековерен и простодушен оттенък, свързан с начина му на живот, че Ипек бе уверена — той би пролял най-искрени сълзи дори и причината да е тъкмо обратната. Тази особеност, която правеше баща им добър и мил, сега, когато двете сестри искаха да говорят по желаната от тях тема, изглеждаше срамно „повърхностна“.

— Кога си тръгна Ка? — прошепна Ипек.

— Би трябвало отдавна да се е върнал в хотела — също тъй приглушено отвърна Кадифе.

Спогледаха се уплашено.

Четири години по-късно в сладкарница „Йени хаят“ Ипек ми каза, че в онзи миг и двете си мислели не за Ка, а за Тъмносиния и когато прочели това в очите си, се смутили и престанали да обръщат внимание на баща си. Изтълкувах откровението на Ипек като проява на близост, предвкусвах как неизбежно ще зърна края на историята през нейния поглед.

Двете сестри се умълчаха.

— Нали Ка ти съобщи, че Тъмносиния е против? — запита Ипек.

Очите на Кадифе, вперени в сестра й, казваха „татко те чува“. Погледнаха към баща си и се досетиха, че обляният в сълзи Тургут бей внимателно следи шепота им и че е чул името на Тъмносиния.

— Ако не възразявате, татенце, ние тук искаме да си поговорим като сестри — извини се Кадифе.

— Вие, както винаги, сте по-умни от мене — заключи Тургут бей. Излезе от стаята, ала не притвори вратата.

— Добре ли си премислила, Кадифе?

— Добре съм премислила.

— Знам, че добре си премислила — каза Ипек. — Но няма да можеш повече да се видиш с него.

— Не мисля — рече предпазливо Кадифе. — Пък и съм му ужасно ядосана.

Ипек с болка си представи продължителната, тайна връзка на Кадифе и Тъмносиния, връзка, изпълнена с ярости, помирения, трепети и превратности. Колко години? Не знаеше точно, а и не искаше вече да се пита колко дълго Тъмносиния бе поддържал връзка и с двете едновременно. Обзета от обич, за миг си помисли, че в Германия Ка ще я накара да забрави Тъмносиния.

В един от онези интуитивни мигове, случващи се само между сестри, Кадифе усети какво си мисли Ипек и каза:

— Ка ужасно ревнува от Тъмносиния. Много е влюбен в теб.

— Не ми се вярваше, че за тъй кратко време толкова се е влюбил в мен. Сега обаче вярвам.

— Замини с него в Германия.

— Щом се върна вкъщи, ще си приготвя куфара — рече Ипек. — Вярваш ли, че с Ка наистина бихме били щастливи в Германия?

— Вярвам — отвърна Кадифе. — Ама престани да му говориш за миналото си. И без друго знае доста неща, пък и предугажда, че има и още.

Ипек изпита озлобление към триумфалния тон на Кадифе, който трябваше да подскаже, че познава живота по-добре от сестра си.

— Говориш така, сякаш щом пиесата свърши, повече няма да се завърнеш у дома.

— Аз, разбира се, ще се върна — рече Кадифе. — Но струва ми се, че ти си тръгваш веднага.

— Имаш ли идея къде би могъл да е Ка?

Спогледаха се, Ипек долови, че и двете са уплашени от това, което им мина през ума.

— Трябва вече да тръгвам — каза Кадифе. — Да се гримирам.

— Повече се радвам, че ще се отървеш от лилавото си непромокаемо палто, отколкото, че ще си откриеш главата — подхвърли Ипек.

С танцова стъпка Кадифе развя полите на старото си палто, спускащо се до петите й като чаршаф. Когато забелязаха, че това предизвика усмивката на Тургут бей, който наблюдаваше дъщерите си през открехнатата врата, те се прегърнаха и разцелуваха.

Вероятно Тургут бей отдавна бе приел, че Кадифе ще се появи на сцената. Този път нито се разплака, нито даде някакъв съвет. Прегърна и целуна дъщеря си, и му се дощя вече да се е измъкнал от множеството в театралната зала.

С надеждата, че ще види Ка или някого, когото би могла да попита за него, Ипек зорко се взираше в хората пред входа на театъра и по пътя на връщане, ала никой така и не привлече вниманието й. След време ми каза: „Колкото по някакви незнайни причини Ка бе песимист, толкова по някакви други, идиотски причини, аз бях оптимистка през четирийсет и петте минути след неговото излизане.“

Тургут бей тутакси се отправи към телевизора в очакване на пиесата, за която постоянно съобщаваха, че ще бъде предавана на живо, а Ипек се захвана да си подготвя куфара за Германия. Докато се чудеше къде се бави Ка, тя се опитваше да си представи колко щастливи ще бъдат в Германия и подбираше от долапа дрехи и вещи. Въпреки предположението, че „в Германия има по-качествени стоки“, тя, убедена, че едва ли би свикнала с германските, сложи в друг куфар заделените преди това неща и докато натъпкваше чорапите и бельото си, съвсем инстинктивно погледна през прозореца — забеляза приближаващия се към хотела военен камион, който на няколко пъти досега бе идвал за Ка.

Слезе долу, баща й стоеше на входа. За първи път видя добре обръснат цивилния агент с орловия нос, той рече „Тургут Йълдъз“ и мушна в ръката на баща й запечатан плик.

С пепеляво лице и с треперещи пръсти Тургут бей отвори плика — от него изпадна ключ. Когато зачете писмото, разбра, че е за дъщеря му, но продължи докрай и едва тогава го подаде на Ипек.

Четири години по-късно в желанието си да се защити, пък и за да отразя точната истина за Ка, Ипек ми връчи това писмо.

Мъжът с орловия нос каза, че след двайсет и един часа ще се върне и си тръгна.

— Ще заминеш ли? — попита Тургут бей.

— Притеснявам се за него — отвърна Ипек.

— Военните го пазят, нищо няма да му се случи. Ти оставяш ли ни, ще заминеш ли?

— Вярвам, че с него ще бъда щастлива — каза Ипек. — И Кадифе мисли така.

Започна наново да чете писмото, сякаш в него се намираше доказателството за нейното щастие, и да плаче. Макар да не знаеше за какво точно плаче. След години ми каза: „Вероятно, защото ми беше тежко да се разделя с татко и сестра ми.“ Интересът ми към всички нюанси в чувствата на Ипек в онзи миг бе продиктуван от желанието да чуя нейната версия. „Вероятно се боях и от другото, за което се догаждах“ — допълни по-късно Ипек.

След като Ипек спря да плаче, двамата с баща й отидоха в нейната стая, прегледаха още веднъж нещата, които възнамеряваше да сложи в куфара, сетне влязоха в стаята на Ка и натъпкаха багажа му в голямата вишнева пътна чанта. Този път и двамата говореха за бъдещето с надежда, обсъждаха как Кадифе ще завърши скоро образованието си и как двамата с нея ще пристигнат при Ипек във Франкфурт.

Куфарът беше готов, слязоха долу при телевизора, за да гледат Кадифе.

— Слава на Бога, пиесата е кратка и преди да се качиш на влака, ще успееш да видиш как всичко е приключило без всякакви инциденти! — каза Тургут бей.

Настаниха се мълком срещу телевизора, доближиха се плътно един до друг, както когато гледаха сериала „Мариана“, но умът на Ипек бе далече от онова, което виждаше на екрана. След като изгледала първите двайсет и пет минути от предаваната на живо пиеса, единственото, което си спомняла подир време, било как Кадифе се появила на сцената с покрита глава и дълга червена одежда, и изрекла „Както желаете, татенце!“. Тогава, понеже се убеди, че искрено се интересувам какво си е мислила в него момент, тя каза „Умът ми, естествено, беше другаде.“ Настоятелно я заразпитвах къде е това другаде и тя спомена за пътуването с влака, което щели да предприемат с Ка. А после и за страха си. Не разбирала точно от какво се страхува, не успя да го обясни подир години и на мен. Тъй като прозорците на ума й били широко отворени, тя възприемала задълбочено всяко нещо извън телевизионния екран, смаяно наблюдавала заобикалящите я вещи, масичката, гънките на пердетата, досущ като завърналите се след дълго отсъствие у дома пътешественици, които възприемат домовете си, вещите си и стаите си като необичайни, малки, променени и вехти. Каза ми, че от нея вечер нататък позволила на живота си да се измести в съвсем друго пространство, че започнала да гледа на дома си като чужденка. Както предпазливо ми разясни в сладкарница „Йени хаят“, това, според нея, било категорично доказателство за решението й същата вечер да замине с Ка за Франкфурт.

Щом на хотелската врата се почука, Ипек изтича и отвори. Военният камион, който щеше да я отведе на гарата, бе пристигнал по-рано. Уплашено съобщи на цивилния агент, че идва след малко. Изтича при баща си, седна до него и го прегърна с все сила.

— Камионът ли дойде? — попита Тургут бей. — Ако куфарът ти е готов, има още време.

Ипек отново насочи празен поглед към образа на Сунай върху телевизионния екран. Не я сдържаше на едно място, изтича в стаята си и след като хвърли в куфара чехлите си и чантичката с цип за шивашки принадлежности, оставена на прозореца, приседна в края на леглото и си поплака.

Както сподели с мен след време, тя била твърдо решена да напусне Карс с Ка. Душата и вече била спокойна, защото била отхвърлила отровата на подозрението и нерешителността, и желаела да прекара последните си минути в града в гледане на телевизия с любимия си баща.

Когато рецепционистът Джавит съобщил, че вън има някой, тя не се разтревожила. Тургут бей заръчал на дъщеря си да вземе две чаши и бутилка кока-кола от хладилника, за да си я разделят.

Никога не ще забравя, ми каза Ипек, лицето на застаналия до кухненската врата Фазъл. Погледът на Фазъл говореше, че се е случила трагедия, същевременно погледът на Фазъл изразяваше и друго, Ипек досега не го бе долавяла, че Фазъл е като член на семейството, че им е много близък човек.

— Убиха Тъмносиния и Ханде! — продума Фазъл. И изгълта половин чаша вода, която Захиде междувременно му беше подала. — Единствено Тъмносиния можеше да я накара да промени решението си.

Ипек го гледаше, без да помръдва, Фазъл се разплака. С глас, който сякаш извираше от дъното на душата му, каза, че е укрил на сигурно място Тъмносиния и Ханде, че е отишъл дотам, че някой трябва да ги е издал, след като в акцията участвал цял взвод. Ако не разполагали с информация, нямало да участват толкова много войници. Не, не е възможно да са го проследили, Фазъл бил пристигнал там, когато всичко вече било приключило. Заедно със струпалите се деца от околните къщи, каза още Фазъл, той видял тялото на Тъмносиния в светлината на военните прожектори. После каза:

— Мога ли да остана тук? Не ми се ходи никъде другаде.

Ипек извади чаша и за него. Отваряше и затваряше грешните чекмеджета, грешните долапи — търсеше отварачка. Сети се, че е сложила в куфара блузата на цветя — беше с нея, когато за първи път видя Тъмносиния. Покани Фазъл да влезе, настани го на стола до кухненската врата, там, където във вторник вечер, след като се напи, приседна Ка и пред очите на всички започна да пише стихотворението си. После Ипек се вслуша в себе си като болен човек, чиято болка, плъпнала като отрова, бе секнала изведнъж: докато Фазъл съзерцаваше отдалеч Кадифе на екрана, Ипек подаде първата пълна с кока-кола чаша на него, втората — на баща си. Всичко, което вършеше, го наблюдаваше сякаш отвън, сякаш то бе заснето с камера.

Качи се в стаята си. Поседя малко в тъмното.

От горния етаж взе пътната чанта на Ка. Излезе на улицата. Навън бе мразовито. Каза на цивилния агент, седнал в паркиралия пред вратата военен камион, че няма да заминава.

— Ще ви закарам, ще успеем за влака — рече той.

— Отказах се, няма да тръгна, благодаря ви. Предайте, моля, пътната чанта на господин Ка.

Когато вътре се настани до баща си, двамата чуха шума от потеглилия военен камион.

— Отпратих ги — каза Ипек. — Няма да заминавам.

Тургут бей я прегърна. Вгледаха се в телевизионния екран, без да разбират какво се случва в пиесата. Наближаваше краят на първо действие, когато Ипек се надигна:

— Да вървим при Кадифе. Имам какво да й кажа.