Сняг

31Ние не сме глупави, ние сме само бедниТайната среща в хотел „Асия“

Онова, което, докато очакваше Ипек, не успя да различи в мрака взиращият се през прозореца Ка, бе чифт стари вълнени ръкавици — Захиде в последния момент ги отнесе до екипажа, който трябваше да отведе Тургут бей и Кадифе на тайната среща в хотел „Асия“. След продължителното оглеждане на дрехи и долапи, Тургут бей, чудейки се какво да си облече, нареди върху леглото едно сиво и едно черно сако, останали му от учителстването, филцовата шапка, за която се сещаше само при честванията на Републиката и по време на инспекциите, карираната вратовръзка, дето едничък синът на Захиде си я слагаше, когато се заиграваше. Забелязала, че баща й е нерешителен като колебаеща се какво да облече за бала романтична дама, Кадифе сама подбра всичко, закопча ризата му, помогна му да си сложи сакото и палтото и взе да нахлузва връз малките ръце на баща си белите ръкавици от кучешка кожа. И тъкмо тогава Тургут бей се присети за старите си вълнени ръкавици и настоятелно нареди „да се намерят“; преравяйки до дъно долапите и сандъците, Ипек и Кадифе угрижено ги затърсиха из цялата къща, а щом ги откриха, ги захвърлиха настрана, понеже забелязаха по тях новаторствата на молците. Тургут бей, вече настанен в екипажа, се опъна и каза „без тях не тръгвам“, като поясни, че ги е плела покойната му жена, че му ги е отнесла в затвора, където попаднал заради левичарските си възгледи. Кадифе, която познаваше по-добре баща си, отколкото самият той се познаваше, веднага предусети в това му желание повече страх, отколкото носталгия по спомените. След като ръкавиците бяха донесени, екипажът потегли под сипещия се сняг и Кадифе с широко отворени очи, сякаш й бе за първи път, се заслуша в спомените на баща си от затвора (как бил проливал сълзи над писмата на жена си, как съвсем сам бил усвоили френския, как през зимните нощи си слагал тия ръкавици и спял с тях) и накрая каза: „Вие сте много смел човек, татенце!“ И както всеки път, чувайки тези думи на дъщерите си (през последните години доста рядко), Тургут бей се просълзи, развълнувано прегърна и разцелува щерка си. Из улиците, по които се движеха, електричеството не беше прекъснато.

На слизане от екипажа Тургут бей рече:

— Отворили са тук доста нови магазини! Изчакай малко, да огледам витрините.

Осъзнавайки, че баща й е готов да се върне обратно, Кадифе престана да го увещава за каквото й да било. И понеже Тургут бей пожела чаша липов чай, пък и за да затрудни агента, ако имаше изобщо такъв, дето ги бил следял, влязоха в една чайна, поседяха мълком, вгледани в сцената с преследването по телевизията. На тръгване, току до изхода Тургут бей видя стария си бръснар, върнаха се, поседнаха пак. Докато се правеше, че слуша дебелия бръснар, Тургут бей прошепна на Кадифе:

— Не закъсняваме ли, не е ли неудобно вече и не е ли по-добре изобщо да не ходим?

Кадифе обаче го хвана под ръка и се вмъкнаха не в задния двор, а в някакъв магазин за канцеларски принадлежности, където той си избра въздлъжка тъмносиня писалка. През задната врата на електрическата компания „Ерсин и инсталационни материали“ попаднаха във вътрешен двор и когато се отправиха към задния вход на хотел „Асия“, Кадифе забеляза как лицето на баща й бе се наляло с кръв.

При задния вход на хотела бе тихо, притиснати един към друг, баща и дъщеря поизчакаха известно време. Подире им нямаше никого. Сториха няколко крачки, ала стана тъй тъмно, че Кадифе едва смогна опипом да намери водещото към фоайето стълбище. „Не пускай ръката ми“ — рече Тургут бей. Във фоайето, чиито високи прозорци бяха покрити с плътни пердетата, бе сумрачно. Излъчващата се от белезникавата, мръсна лампа на рецепцията мъртвешка светлина, едва-едва осветяваше небръснатото, похабено лице на рецепциониста. В сумрака различиха силуетите на неколцината щъкащи из фоайето или спускащи се по стълбите посетители. Повечето от силуетите бяха било на цивилни полицаи, било на контрабандисти на животни и дървен материал, било на мъже, прекарващи „тайно“ през границата нелегални работници. Някога, преди осемдесет години, в този хотел бяха отсядали предимно богати руски търговци, по-късно — турци от Истанбул, пристигнали с намерение да търгуват с Русия, както и разни двойни английски агенти от аристократично потекло със задача да вкарват през Армения шпиони в Съветския съюз, а днес в него преспиваха занимаващите се с куфарна търговия и проституция грузинки и украинки. Мъже, главно от околностите на Карс, наемаха първо стаи за тия жени, водеха в стаите един вид полусемеен живот, а привечер, когато с последния микробус се прибираха по селата си, жените напускаха стаите и в здрачния бар на хотела пиеха чай с коняк. Качвайки се по застланото някога с червен килим стълбище, Тургут бей и дъщеря му зърнаха насреща си една от тия руси, уморени жени и той прошепна на Кадифе:

— Такъв космополитен е бил и „Гранд хотел“-а в Лозана, дето бил отседнал Исмет паша. — След което измъкна от джоба писалката си. — И аз като пашата в Лозана ще подпиша прокламацията с нова-новеничка писалка — заключи той.

Кадифе вече не можеше да прецени дали за да си отдъхне или за да се позабави, баща й непрекъснато спира по стълбите. Пред вратата на стая 307 Тургут бей отсече:

— Подписвам прокламацията и си тръгвам веднага.

Вътре бе тъй многолюдно, че в първия момент Кадифе се запита дали не са объркали стаята. Щом забеляза Тъмносиния и двама млади ислямистки активисти със свъсени лица, Кадифе отведе баща си при тях. Стаята не бе добре осветена, въпреки голата крушка на тавана и лампата във форма на риба върху подставката. В отворената уста на тая бакелитена риба, която стоеше изправена на опашката си, бе завинтена крушка, а в окото й бе скрит държавен микрофон.

И Фазъл бе в стаята; изправи се, зървайки Кадифе, ала, както и останалите, които от уважение към Тургут бей наскачаха на крака, и той не си седна веднага на мястото, а възхитен и омагьосан продължи известно време да съзерцава Кадифе. Няколко души решиха, че Фазъл възнамерява да говори, ала Кадифе дори не го забеляза. Цялото й внимание бе насочено към възникналото между Тъмносиния и баща й напрежение.

Тъмносиния бил убеден, че за да окаже въздействие върху западняците, прокламацията, която щяла да бъде публикувана във „Франкфуртер рундшау“, трябвало да бъде подписана от представляващ кюрдските националисти атеист. Трудно поддаващият се на внушения слабичък бледолик младеж обаче бил влязъл в противоречие с другарите си от групировката заради начина, по който била изложена темата на прокламацията. Сега и тримата бяха напрегнати и си чакаха реда за изказване. По принцип групировките (за централа обикновено им служел домът на някой от членовете) се състояли от гневни безработни кюрдски младежи, очаровани от кюрдската гериля в планините — в момента групировките били ликвидирани, ръководителите им — арестувани, бити и измъчвани. Ето защо след преврата било доста трудно младежите да бъдат организирани наново. Съществувал и друг проблем — бойците от планините ги обвинявали, че са се отдали на развлечения в топлите си градски домове и че влизали в съглашателство с държавата Република Турция. Това обвинение, както и упрекът, че групировката не смогвала да излъчи достатъчен брой мъже за герилята в планините, били сломили духа на малцината неприбрани в затвора нейни членове.

Към срещата се бяха присъединили и двама трийсетинагодишни „социалисти“ от по-старото поколение. Това, че ще се предоставя прокламация на германската преса те бяха узнали от млади кюрди, членове на групировката, които бяха споменали за прокламацията пред тях не само за да се похвалят, а и за да потърсят съвет. Тия преждевременно състарени активисти изглеждаха потиснати, тъй като въоръжените социалисти в Карс вече не бяха тъй силни и единствено с благоволението и подкрепата на кюрдската гериля можеха да организират засади по пътищата, убийства на полицаи, залагане на взривни устройства. На срещата те бяха дошли непоканени, като се обосноваха с твърдението, че Европа все още гъмжала от марксисти. До стената, доста обезпокоен, бе приседнал единият от старите социалисти, а другарят му до него, с приветливо и спокойно лице, следеше с изключително внимание всички детайли от срещата, за да ги съобщи на държавата. Вършеше тая работа не от зли помисли, а за да възпре безсмислените погроми на полицията над организациите. С леко притеснение донасяше на държавата за мероприятията, които презираше и които впоследствие намираше за безсмислени, ала в същото време се гордееше, че с бунтовното си сърце и той е намерил своето място в тях и се перчеше пред всекиго за участието си в разстрели, отвличания на хора, побоища, взривявания и убийства.

В началото никой не искаше да продума — дотолкова бяха убедени, че полицията подслушва стаята, или че, най-малкото, сред присъстващите има достатъчно информатори. Ония пък, които, загледани през прозореца, все пак продумваха по нещичко, или уведомяваха, че навън все още вали сняг, или пък си подмятаха един другиму забележки от рода на „не гасете фасовете на пода“. Тишината продължи чак докато лелята на един от младите кюрди, никой досега не я бе забелязал, се изправи и заразправя как е изчезнал сина й (похлопали една вечер на вратата и го отвели). Дочул с половин ухо разказа за изчезването, Тургут бей се разтревожи. Тургут бей намираше за отвратителен акт среднощното прибиране на кюрдски младежи и тяхното унищожаване, едновременно обаче подсъзнателно се дразнеше, когато ги квалифицираха като „невинни“. Хванала ръката на баща си, Кадифе се опитваше да разгадае отегченото, подигравателно изражение върху лицето на Тъмносиния. Той вероятно си мислеше, че тук е заложена някаква клопка, но ако напуснеше, вкупом щяха да заговорят против него и, въпреки нежеланието си, продължаваше да седи. И — по-късно: 1. Седналият до Фазъл млад „ислямист“, за когото подир месеци бе доказано, че е свързан с убийството на директора на Педагогическия институт захвана да обяснява как това престъпление е дело на държавен агент. 2. Революционерите поднесоха най-подробна информация за гладната стачка на своите другари в затвора. 3. Позачервени, тримата младежи от кюрдската групировка старателно изчетоха въздълъг текст, отнасящ се до мястото на кюрдската култура и литература в световната история и заплашиха, че ако този текст не бъде публикуван във „Франкфуртер рундшау“, ще оттеглят подписите си.

Когато майката на изчезналия син попита къде е „германският журналист“, та да приеме жалбата й, Кадифе се изправи и с успокояващ глас поясни, че в Карс е дошъл Ка, който не присъства на срещата, за да не падне и сянка на съмнение върху „неутралността“ на прокламацията. Да се изправи жена и да заговори тъй уверено на политическа среща, за присъстващите бе твърде необичайно; всички мигом изпитаха уважение към Кадифе. Майката на изчезналия син я прегърна и се разплака. А Кадифе й даде дума, че ще стори всичко необходимо нейната история да бъде публикувана в германските вестници и взе от нея листчето с името на сина й.

В този момент левият активист, информаторът, извади първия проект на прокламацията, написан на ръка върху лист от бележник и, заемайки чудновата поза, го изчете.

Заглавието на проекта беше „Обръщение към европейското обществено мнение във връзка със събитията в Карс“. Тутакси се хареса на всички. По-късно с усмивка на уста Фазъл щеше да сподели с Ка какво е изпитал в онзи момент: „За първи път почувствах, че и моят малък град ще участва един ден в световната история!“ Което пък щеше да бъде включено в стихотворението „Човешкият род и звездите“. Тъмносиния инстинктивно възропта:

— Ние не се обръщаме към Европа, а към цялото човечество. Нека другарите ни не се учудват, но ние не възнамеряваме да публикуваме нашата прокламация в Карс или в Истанбул, а във Франкфурт. Европейското обществено мнение не ни е приятел, а враг. И не защото ние сме техни врагове, а защото те подсъзнателно ни подценяват.

Левият активист, написал проектопрокламацията, доуточни, че не цялото човечество, а само европейската буржоазия ни подценявала. Що се отнасяло до бедняците и работниците, те били наши братя, само че никой не му повярва, включително и неговият препатил другар.

— Никой в Европа не е беден колкото нас — каза единият от кюрдските младежи.

— Вие, синко, били ли сте в Европа? — попита Тургут бей.

— Досега не съм имал сгода, ама чичо ми е гастарбайтер в Германия.

Това леко поразведри атмосферата. Тургут бей се надигна от стола си.

— Въпреки многото неща, които се приказват за мен, аз също никога не съм ходил в Европа — рече той. — Не е смешно. Моля да си вдигнат ръцете всички, дето са били в Европа. — Никой освен Тъмносиния, пребивавал дълго време в Германия, не вдигна ръка. — Ама иначе всички знаем какво мисли Европа — продължи Тургут бей. — Европа е нашето бъдеще в света. За това, бейефенди — той посочи към Тъмносиния, — ако вместо „Европа“, кажем „цялото човечество“, това ще промени замисъла на нашата прокламация.

— Европа не е моето бъдеще — отвърна усмихнато Тъмносиния. — Нямам никакво намерение в своя живот нито да им подражавам, нито да се презирам, задето не приличам на тях.

— В тази страна не само ислямистите, а и републиканците имат национално достойнство… каза Тургут бей. — И какво ще се получи, ако вместо „Европа“, напишем „човечество“?

— „Обръщение към Човечеството във връзка със събитията в Карс“ — намеси се авторът на текста. — Доста претенциозно е.

Обмислиха и предложението на Тургут бей думата „човечество“ да бъде заменена със „Запада“, ала младежът с пъпчиво лице, застанал до Тъмносиния, се противопостави. По идея на един от младите кюрди, кюрдът с кресливия глас, се споразумяха да се спрат само на израза „Едно обръщение“.

Обратно на очакваното при такива ситуации, проектопрокламацията бе кратка. При първите изречения, описващи как е бил „инсцениран“ военен преврат, тъй като ислямистките и кюрдските кандидати били на път да спечелят предстоящите избори, никой не издаде звук, Тургут бей обаче възрази със съждението, че в Карс изобщо е невъзможно да се проведе проучване, както го наричат европейците, на общественото мнение, защото тук е най-нормално в нощта преди изборите, пък дори и на заранта, избирателят, на път към урната, да си промени по някакъв съвсем незначителен повод решението и да гласува не за партията, за която е възнамерявал, така че прогнозите чии кандидати ще спечелят изборите са немислими.

Левият активист, информаторът, подготвил проектопрокламацията, му отвърна:

— Организираният в навечерието на изборите преврат, и това е общоизвестно, бе насочен срещу изборните резултати.

— Все пак те са просто една театрална трупа — каза Тургут бей. — Успяха, понеже снегът прекъсна пътищата. Подир няколко дни всичко ще се нормализира.

— След като не сте против преврата, защо тогава сте тук? — обади се друг младеж.

Заел също място до Тъмносиния, младеж със зачервено като цвекло лице, така и не успя да разбере дали Тургут бей чу непочтителните му думи. В този момент се надигна Кадифе (единствена тя се изправяше, когато вземаше думата и никой, включително и тя, не забелязваше тая подробност) и с блеснали очи заяви, че заради политическите си възгледи баща й дълги години е лежал в затвора и винаги е бил против държавния терор.

Баща й я дръпна за палтото и я накара да седне.

— Ще отговоря на въпроса ви — рече Тургут бей. — Дойдох на тази среща, за да покажем на европейците, че в Турция има демократични и здравомислещи хора.

— Ако голям германски вестник ми предостави два-три реда, изобщо няма да се старая най-напред да доказвам подобни неща — с подигравателен тон рече младежът с червендалестото лице. Вероятно се готвеше да изрече и друго, но Тъмносиния предупреждаващо го побутна.

Това бе достатъчно Тургут бей да съжали, че е дошъл на срещата. Взе да се самоубеждава, че просто е наминал насам. С вид на човек, ангажиран със съвършено други мисли, той стана, направи една-две крачки към вратата, после хвърляйки поглед към снега, сипещ се върху булевард „Карадаа“, се насочи към прозореца. Кадифе го хвана под ръка, сякаш без нейната подкрепа баща й изобщо не би могъл да се придвижи. Като скръбни, желаещи да забравят мъката си деца, баща и дъщеря се вторачиха в преминаващия по булеварда екипаж.

Неуспял да надмогне любопитството си, младежът с червендалестото лице от кюрдската групировка, също се приближи до прозореца и заедно с бащата и дъщерята се загледа надолу. Останалите ги наблюдаваха обезпокоено и почтително, в стаята се долавяше атмосфера на тревога и страх от евентуално полицейско нахлуване. В тази тревожна атмосфера страните бързо се споразумяха за останалата част от прокламацията.

В нея се казваше, че шепа авантюристи са организирали военен преврат. Тъмносиния се противопостави. Бе предложено ново, по-обобщено определение, но той го посрещна с подозрение, заявявайки, че в Европа щяло да се създаде впечатление, че превратът е извършен в цяла Турция. Накрая стигнаха до израза „регионален преврат, подкрепян от Анкара“. Малко място бе отделено на измъчваните, на измъкваните един по един от домовете им и убивани кюрди, на терора и изтезанията, изтърпени от учениците от кораническия лицей. Фразата „тотално настъпление срещу народа“ бе заменена с „настъпление срещу духовността и вярата на народа“. След промените в последното изречение се отправяше апел не само към общественото мнение в Европа, но и към целия свят да се издигне глас на протест срещу Република Турция. След като изчете този абзац, Тургут бей за миг срещна погледа на Тъмносиния и усети, че той е щастлив. Тургут бей изпита съжаление, че се е озовал тук.

— Ако няма повече възражения, да подписваме прокламацията — рече Тъмносиния. — Защото тази наша сбирка всеки момент би могла да бъде щурмувана.

Всички подписали се преди миг под заприличалата на същински миш-маш от празнословия поправки и варианти прокламация, се скупчиха насред стаята, готови тихичко да се измъкнат. Неколцина, сметнали работата за приключена, понечиха дори да си тръгнат, но точно тогава Кадифе извика:

— Стойте, татко има да ви казва нещо!

Това още повече нагнети тревогата. Тъмносиния насочи младежа с червендалестото лице към вратата, та да възпре наканилите се да си тръгват.

— Никой да не излиза — рече Тъмносиния. — Да чуем възраженията на Тургут бей.

— Аз нямам възражения — отвърна Тургут бей. — Но преди да си сложа подписа, искам нещо от този младеж. — Позамисли се. — Всъщност не го искам единствено от него, а от всички присъстващи. — Той посочи препречилия вратата младеж с червендалестото лице, с когото бяха влезли в пререкание. — Няма да подпиша прокламацията, ако първо този младеж, а после и всички останали не ми отговорят на един въпрос. — Извърна се към Тъмносиния, та онзи да разбере, че е непреклонен.

— Задайте си въпроса, моля ви — рече Тъмносиния. — Ако е по силите ни, ще ви отговорим.

— Преди малко ми се подиграхте. Сега ми отговорете: ако голям германски вестник ви предостави няколко реда, какво бихте казали на европейците? Нека първо да каже той.

Младежът с червендалестото лице беше доста як и вещ по всякакви теми, ама не беше подготвен за подобен въпрос. Стисна още по-здраво дръжката на вратата и умоляващо изгледа Тъмносиния, та дано му помогне.

— Казвай по-бързо каквото ти е на душата: ако ти дадат няколко реда, какво ще напишеш, че да си тръгваме — рече Тъмносиния с пресилена усмивка. — Полицията всеки момент може да нахлуе.

Младежът с червендалестото лице отправи взор към далнината, сякаш се опитваше, като на твърде важен изпит, да си припомни въпроса, чийто отговор знае отлично.

— Тогава нека да отговоря първо аз — намеси се Тъмносиния. — Хич не ми пука за европейските господа… Стига ми, например, да не се опитват да ме засенчват, туй ми е болката. Макар че ние и тъй и тъй си живеем в сянката им…

— Не го насочвайте, оставете го да изрази каквото чувства — рече Тургут бей. — Вие ще говорите последен. — Усмихна се на колебаещия се младеж с червендалестото лице. — Трудно май се взема решение. Въпросът е опасен, затова. Но със стърчене на прага той няма да се разреши.

— Претекст, туй е само претекст! — обади се глас изотзад. — Не ще да подпише прокламацията.

Всеки се вглъби в собствените си мисли. Няколко души се насочиха към прозореца и замислено се вгледаха в преминаващия под снега на булевард „Карадаа“ екипаж. По-късно, когато Фазъл се опита да разтълкува на Ка настъпилата „магическа тишина“, щеше да каже: „В този миг, повече от всякога, ние като че ли се почувствахме братя.“ Звукът на прелитащ в мрачната вис самолет наруши тишината. Всички напрегнато се вслушаха и Тъмносиния прошепна:

— Това е втори самолет за днес.

— Аз си тръгвам! — извика някакъв мъж.

Беше към трийсетинагодишен с безцветно лице и безцветно сако, никой досега не го бе забелязал. Беше готвач в Социално-осигурителната болница и начесто поглеждаше часовника си. Дошъл бе със семействата, чиито близки бяха изчезнали. Говореше се, че по-големият му брат се занимавал с политика, една нощ го отвели в участъка за показания и повече никога не се завърнал. Мъжът, според слуховете, искал държавата да издаде „смъртен“ акт на изчезналия му брат, та да се събере с жена му. Бил отпращан от полицията, от тайните разузнавателни служби, от прокуратурата и военните гарнизони, към които, година подир изчезването на брат си, се обръщал с молби, а по-късно се присъединил към семействата, чиито близки също били изчезнали, повече за да обсъжда темата с тях, отколкото поради жажда за мъст.

— Зад гърба ми може и да злословите, да ме наречете страхливец. Страхливци сте вие. Страхливци са вашите европейци. Пишете им, че тъй съм рекъл. — Хлопна вратата и напусна.

И тогава проявиха интерес към личността на господин Ханс Хансен. Въпреки опасенията на Кадифе, Тъмносиния доста деликатно поясни, че той е добронамерен немски журналист, който искрено се вълнува от „проблемите“ на Турция.

— Господ да те пази от добронамерен германец — измъдрува някой отзад.

Стърчащият до прозореца младеж с черно сако запита ще бъдат ли публикувани и някакви специални изявления, освен прокламацията. Кадифе отвърна, че и това е възможно.

— Другари, нека не се изчакваме като наплашени ученици от началното училище, за да вземем думата — вметна някой.

— Уча в лицей — захвана вторият младеж от кюрдската групировка. — Премислил съм какво да говоря още преди да се явя тук.

— Замисляли ли сте се какво изявление бихте направили някога в някой германски вестник?

— Да, точно така — отвърна младежът с благоразумен тон, макар да бе превъзбуден. — И аз, като всички вас, тайничко съм си мислил да изложа идеите си пред света, ако ми се отдаде случай.

— Аз пък изобщо не мисля за такива работи…

— Ще кажа нещо съвсем простичко — рече превъзбуденият младеж. — Напишете във франкфуртския вестник следното: „Ние не сме глупави! Ние сме само бедни! Наше право е да изискваме да бъде зачитана тази разлика.“

— Аллах да ни е на помощ.

— Извинете моля, ама като казвате „ние“ — попита някой отзад, — кого имате предвид: турците, кюрдите, азербайджанците, черкезите, карсците?… Кого?

— Защото най-голямата грешка на човечеството — продължи превъзбуденият младеж от групировката, — най-голямата заблуда от хиляди години насам е объркването на бедността с глупостта.

— Я разтълкувай какво е да си глупак?

— Забелязвайки всъщност това предизвикващо срам мисловно объркване в достойната човешка история, религиозните лидери и моралистите заявяват, че беднякът притежава знание, човечност, ум и сърце. Ако види беден човек, господин Ханс Хансен го съжалява. Е, може би не веднага, ама започва да си мисли, че беднякът е пропилял шансовете си глупак, че той просто е безволев пияница.

— За господин Ханс Хансен не знам, ама всеки си мисли така, види ли бедняк.

— Моля, изслушайте ме — обади се превъзбуденият кюрдски младеж, — след това няма да кажа повече нищо. Хората може би съжаляват всеки един бедняк поотделно, но когато цялата нация е бедна, светът я възприема като глупава, безмозъчна, мързелива, мръсна и неспособна. Присмива й се, не я съжалява. Намира за смешни културата, традициите и обичаите й. След време хората се срамуват от тия си мисли, престават да се надсмиват и за да не бунят имигрантите от същата нация, почистващи работните им места и изпълняващи най-черната работа, започват да се правят, че уж проявяват интерес към културата им, че уж ги приемат за равни.

— За която й нация да говориш, спомени я най-сетне.

— И аз да добавя нещо — намеси се другият кюрдски младеж. — За жалост, човечеството вече не може и да се надсмива над тези, дето се убиват и екзекутират взаимно. Научих го от разказите на чичо ми, който миналото лято си дойде от Германия. Светът проявява нетърпимост към агресивните нации.

— Ти какво, да не ни заплашваш от името на западняците?

— Ето защо — продължи превъзбуденият кюрдски младеж, — когато западнякът срещне човек от подобна бедна нация, най-напред подсъзнателно изпитва към него презрение. Тутакси решава, че човекът е толкова беден, защото принадлежи към глупава нация. По всяка вероятност, мисли си западнякът, главата на този човек е пълна със същите безсмислици и глупотевини, както на цялата му бедна и жалка нация.

— Не е справедливо…

— Ако и ти като оня самовлюбен писател смяташ, че ние сме глупави, кажи го направо. Тоя безбожник рано или късно ще умре някой ден, ама преди да е отишъл в Ада, той, гледайки ни право в очите, нагло заяви в едно телевизионно предаване на живо, че турската нация била глупава.

— Да ме прощавате, ама когато човек участва в предаване на живо, няма как да вижда очите на зрителите.

— Бейефенди не каза „вижда“, а „гледайки“ — намеси се Кадифе.

— Моля ви се, другари, нека не се изказваме един през друг, сякаш сме на открито събрание — намеси се присъединилият се към срещата левичар, дето си водеше бележки. — Дайте да говорим един по един и по-лека.

— Няма да млъкна, докато не прояви смелост да каже коя е нацията, за която говори. Трябва да се знае, че публикуването в германската преса на прокламация, която ни принизява, ще е предателство към родината.

— Аз не съм предател на родината си. Разсъждавам точно като вас — скочи превъзбуденият кюрдски младеж. — Ето защо ако някой ден ми дадат виза, няма да отида в Германия — така искам да бъде записано.

— Никой не дава европейска виза на безработни като тебе.

— Тя, държавата, паспорт няма да му издаде, той за виза приказва.

— Да, няма да ми издадат — примирено рече превъзбуденият младеж. — Но ако въпреки всичко ми дадат и ако въпреки всичко замина, и ако първият срещнат на улицата западняк се окаже свестен човек, пък дори и да ме подценява, аз ще се притесня, понеже ме подценява само защото е западняк. Защото в Германия по всичко си личало кои са дошлите от Турция… И тогава единственото, което ти остава, за да не те подценяват, е да докажеш, че разсъждаваш като тях. Обаче то хем е невъзможно, хем е оскърбително.

— Словото ти, синко, тръгна лошо, ама финала го докара добре — рече възрастният журналист азербайджанец. — И все пак, ако напишем всичко това в някой германски вестник, ще станем за смях… — Замълча за миг, а сетне додаде: — Коя е нацията, която споменаваш?

Младежът от групировката седна на мястото си без да отвърне.

— Бои се! — подвикна синът на възрастния журналист, седнал до баща си.

— И с основание се бои.

— Той не е на държавна работа като вас — обадиха се в един глас останалите, ала нито възрастният журналист, нито синът му се засегнаха. Говоренето в един глас, подхвърлянето на шеги и закачки бе въвлякло присъстващите в една обединяваща ги забавна атмосфера. Ка, който по-късно научи от Фазъл за случилото се там, бе записал в бележника си, че подобен тип политически сбирки траят с часове, защото всяко множество от пушещи, мустакати, със свъсени вежди мъже е способно да се забавлява само когато не разбира, че се забавлява.

— Ние не можем да станем европейци — надменно заяви друг младеж ислямист. — Онези, дето се опитват да ни напъхат в техните калъпи, може би най-накрая, погубвайки душите ни, ще успеят с помощта на танкове и пушки. Ала никога не ще успеят да променят нашия дух.

— Могат да завладеят тялото ми, но никогаж моя дух — изтърси като в турски филм един от младите кюрди с подигравателен глас.

Всички се разсмяха. Към смеха им снизходително се присъедини и току-що изказалият се младеж.

— И аз да добавя нещо — скочи друг от младежите около Тъмносиния. — Независимо, че нашите другари не говорят като безчестните подражатели на Запада, тук все пак се долавя атмосфера на съжаление, на извинение, че не можем да станем европейци. — Обърна се към водещия си бележки мъж с коженото сако: — Не записвай, ако обичаш, това, дето казах току-що — изрече той с някакво изискано самохвалство. — А сега пиши: гордея се с тази част от себе си, която не е европейска. Гордея се с всяко нещо у мен, което европейците приемат за детинско, тиранично и примитивно. Те ако са красиви, аз ще стана грозен, те ако са умни, аз ще стана глупав, те ако са модерни, аз ще стана примитивен.

Тия думи не получиха никакво одобрение. Хората се поусмихнаха едва-едва, понеже всичко изречено в стаята се приемаше на шега. Някой подхвърли:

— Ти и без друго си глупак! — ала тъкмо тогава по-възрастният левичар и мъжът с черното сако получиха силен пристъп на тютюнджийска кашлица, та не стана ясно кой го подхвърли.

Пак тогава младежът с червендалестото лице, охраняващ вратата, захвана да рецитира:

От покашляния, подмятания и смехове Фазъл не успял да схване добре продължението на това стихотворение. Ала все пак го преразказа на Ка, и не толкова заради самото стихотворение, колкото заради възраженията, които породило то. От всички детайли, три бяха включени и в краткия текст, предназначен за германската преса, и в стихотворението „Човешкият род и звездите“, което Ка щеше да сътвори малко по-късно:

1. „Онова «там» не бива да ни плаши, там няма нищо страшно“ — извика приближаващият средна възраст отколешен ляв активист.

2. След като заяви, че „Не трябва да се отказваме от принадлежността си към турската нация“, възрастният журналист от азербайджански произход, дето от време на време подпитваше „Коя нация имате предвид?“, се впусна в обстоен исторически преглед, включващ Кръстоносните походи, масовото унищожение на евреите, избиването на червенокожи в Америка, избиването на алжирски мюсюлмани от французите; някакъв пораженец пък вероломно зададе въпроса „А къде остават милионите арменци от Карс и Анадол?“; информаторът, водещ си бележки, най-вероятно го пожалил, та не отбелязал името му.

3. Някой се обади, че „тъй дълго и глупаво стихотворение не може да бъде преведено вярно и господин Ханс Хансен няма да го публикува във вестника си“. По този повод присъстващите в стаята поети (трима на брой) ожалиха злощастната самотност на турския поет в света.

Когато, облян в пот, младежът с червендалестото лице завърши стихотворението, което вкупом възприеха като глупаво и примитивно, няколко души сардонично изръкопляскаха. Младият кюрд, чийто чичо беше в Германия, се оплака, че „с нас“ ще се отнасят още по-подигравателно, ако подобно нещо се публикува в германския вестник.

— Когато те пишат стихотворения, песни, в тях се говори за цялото човечество. Те са човеци, а ние сме само Мюсюлмани. Когато пишем, стихотворението се получава етническо.

— Моето послание е следното. Пишете — каза мъжът с черното сако. — Ако европейците са прави и ако ние нямаме никакво друго бъдеще и спасение, освен да заприличаме на тях, да обсъждаме сега по какво приличаме повече на себе си е нелепо и не е нищо друго, освен безсмислена загуба на време.

— Подобни думи ще ни представят пред европейците в най-глупашката светлина.

— Осмелете се, моля ви, най-накрая да кажете коя е тая нация, дето щяла да изглежда глупава?

— Господа, държите се така, сякаш сте по-умни и по-стойностни от европейците, но ако германците открият консулство в Карс и започнат да раздават безплатни визи, кълна се, че за седмица Карс ще се опразни.

— Това е лъжа. Преди малко моят другар заяви, че дори и да му дадат виза, пак няма да замине. И аз няма да замина, ще си остана тук със собствената си чест.

— И други ще останат, знайте го, господа. Я да си вдигнат ръцете, тези, дето няма да заминат, та да сме наясно.

Няколко души много сериозно вдигнаха ръце. Към тях нерешително се присъединиха един-двама младежи.

— Най-напред обяснете защо заминалите да са хора без чест? — запита мъжът с черното сако.

— Трудно се обяснява на неразбиращи — загадъчно изрече един от присъстващите.

Тъкмо в тоя миг, забелязвайки тъжния поглед на Кадифе, зареян навън през прозореца, сърцето на Фазъл заби ускорено. „Аллах, съхрани моята простота — каза си той. — Опази разума ми от помрачение.“ Хрумна му, че думите му биха се понравили на Кадифе. Прищя му се да бъдат написани в германския вестник, ала никой не се впечатли, понеже всеки повтаряше своето.

Младият кюрд с кресливия глас успя да прекрати врявата. Бе решил в германския вестник да бъде описан негов сън. В началото на съня си, който заразказва разтреперан, той, съвсем сам, гледа филм в Народния театър. Западен филм, всички говорят на чужд език, но той не се притеснява, защото усеща, че разбира всичко. По някое време забелязва, че е влязъл в самия филм: креслото му от киносалона се намира в хола на християнското семейство от филма. Вижда и голяма трапеза, ще му се да се нахрани, обаче стои настрана, за да не стори нещо нередно. Сетне сърцето му забива лудо — среща изключително красива руса жена и се досеща, че от години е влюбен в нея. Тя най-неочаквано се държи мило и приветливо с него. Хвали облеклото и маниерите му, целува го по бузите и го гали по косата. Той е невероятно щастлив. Сетне жената внезапно го прегръща и му посочва храната на трапезата. Тогава със сълзи на очи разбира, че все още е дете и тя затова го намира за толкова мил.

Сънят бе посрещнат със смях и закачки, ала и с тъга, твърде близка до страха.

— Такъв сън не може да има — наруши тишината възрастният журналист. — Младежът си го е съчинил, за да ни принизи още повече в очите на германците. Не го включвайте.

За да докаже, че наистина го е сънувал, кюрдът от групировката описа нова подробност, която в началото бил пропуснал. Каза, че при всяко пробуждане по време на съня, той си спомнял русата жена. За първи път я видял преди пет години да слиза от автобус, пълен с туристи, дошли да разгледат арменските църкви. Била, както във филма, така и в съня, в синя рокля с презрамки.

Това предизвика нова порция смях. Някой подхвърли:

— Е-хее, що европейки видяхме ние, заради колко фантазии се съюзихме с дявола.

И се захвана една приказка за европейските жени, преизпълнена с гняв, със страстно желание и с безсрамие. Висок, слаб, доста привлекателен младеж, комуто до момента никой не бе обърнал внимание, заразправя следната история: Срещнали се на гарата западняк и мюсюлманин. Влакът още го нямало. Пред тях на перона чакала влака невероятно прелестна французойка…

Както би предположил всеки, завършил мъжки лицей или отбил военната си служба, това бе история, основана на връзката между половия нагон, нацията и националната култура. Младежът не прибегна до цинични изрази, забули с намеци вулгарността. Ала за кратко време атмосферата в стаята стана такава, каквато я характеризира Фазъл с думите „Душата ми се преизпълни със срам!“

Тургут бей се изправи.

— Стига, синко, достатъчно. Донеси прокламацията да я подпиша.

Тургут бей измъкна от джоба си новата писалка и с нея подписа прокламацията. Беше уморен от врявата, от цигарения дим, понечи отново да се надигне, но Кадифе го възпря. След което самата тя скочи на крака.

— А сега изслушайте мен. Вие не изпитвате срам, ала от чутото лицето ми пламна. Покривам си главата, за да не виждате косата ми, изтърпявам едно страдание заради вас, но…

— Не е заради нас! — прошепна смирен глас. — Заради Аллах е, заради вашата духовност.

— И аз имам какво да кажа за германския вестник. Запишете, моля. — Усети с чувствителността на театрал как полувъзхитено, полуразгневено я наблюдават. — Заради своята вяра карската девойка е приела като знаме покривалото, не, запишете, поради внезапно обзелото я отвращение, карската мюсюлманска девойка сваля забрадката си. Това е една добра новина за европейците. И Ханс Хансен непременно ще публикува нашите думи. Откривайки главата си, девойката казва: „Прости ми, Аллах, защото вече няма да бъда самотна. Светът е тъй отвратителен, аз съм тъй отвратена и безсилна, че ти…“

— Кадифе — изкрещя изведнъж Фазъл и скочи, — за нищо на света не си откривай главата, сега всички ние, всички ние сме тук. Неджип, включително и аз. После всички ние, всички ние ще умрем.

Присъстващите млъкнаха, смаяни от думите му. Неколцина измънкаха: „Стига глупости“, „Естествено, че няма да си открие главата“, мнозинството обаче зяпна с надежда, очаквайки от една страна да се случи някоя срамотия, някакъв инцидент, а от друга се опитваше да проумее що за провокация е това и чия е тая игра.

— Двете мои изречения, които бих искал да бъдат публикувани в германския вестник са следните — каза Фазъл. — Говоря не само от свое име, а и от името на покойния ми приятел Неджип, загинал мъченически в нощта на революцията: Кадифе, обичаме те много. Ако си откриеш главата, ще се самоубия, не го прави.

Според някои Фазъл казал на Кадифе не „обичаме те“, а „обичам те“. Леко постъкмено вероятно, за да бъде разбрано последвалото поведение на Тъмносиния.

С все сила той изкрещял „В този град никой няма да говори за самоубийство!“, после без дори да погледне към Кадифе, напуснал стаята, с което срещата приключила; присъстващите, макар и недотам безгласно, на бърза ръка се разотишли.