Сняг

38Нямаме никакво намерение да ви измъчвамеЕдно принудително гостуване

Ка остана доволен, че се разделя с Тъмносиния, ала тутакси осъзна и дяволската зависимост, която го обвързваше с него: зависимост по-дълбока от обичайното любопитство, от ненавистта и щом напусна стаята, със съжаление проумя, че съчувства на Тъмносиния. Приближилата го добронамерена и умислена Ханде сега му се стори прекалено простодушна и глуповата, ала надменността му се сломи бързо. Ококорила очи, Ханде изпрати поздрави на Кадифе и държеше тя да знае, че сърцето й ще бъде с нея независимо дали ще си открие главата по телевизията тази вечер (така го и каза — по телевизията, а не на театралната сцена) и обясни на Ка откъде да мине, за да не привлече вниманието на полицията на излизане от квартирата.

Ка я напусна забързано, обезпокоен, но още на долния етаж седна на първото стъпало до входа, там, дето бяха наредени обувките, понеже в главата му дойде ново стихотворение — извади бележника от джоба си и го записа.

Това бе осемнайсетото стихотворение, което Ка написа в Карс и ако не бяха бележките към собствените му творби, никой не би разбрал, че то съдържа препратки към различни хора, с които бе имал подобен тип изтъкани от обич и ненавист отношения: в лицея „Теракки“ в Шишли (Ка тогава бе в средните класове) учеше синът на богаташко семейство с фирма за доставки — синът бе балкански шампион по конни надбягвания, бе разглезен, но достатъчно независим, за да привлече вниманието на Ка; там учеше и синът на една беларускиня, съученичка и приятелка на майка му от лицея — загадъчно момче с млечнобяло лице, израснало без баща, без братя и сестри, което още като лицеист употребяваше наркотици, не се привързваше към нищо и знаеше всичко; когато Ка получаваше военното си образование в Тузла, привлекателен, мълчалив, затворен в себе си младеж от съседната рота причиняваше на Ка дребни неприятности (криеше му фуражката, например). В стихотворението се опитваше да успокои объркания си мозък чрез думата „Ревност“, така и озаглави стихотворението си, обединяваща тайната любов и откритата ненавист, които го обвързваха с всички тези хора, ала и посочваше, че проблемът е къде по-дълбок: Ка щеше да усети, че душите и гласовете на тези хора с времето се бяха заселили в собствената му душа.

Излизайки от къщата, не разбра веднага в коя част на Карс се намира, но като се спусна по стръмнината, видя, че се е озовал на булевард „Халитпаша“ и инстинктивно се обърна, хвърляйки поглед към мястото, дето се укриваше Тъмносиния.

По пътя към хотела се разтревожи, понеже нямаше и помен от войниците, които го охраняваха. Една насочила се към него цивилна кола се закова пред общината, вратата й се открехна.

— Не се бойте, господин Ка, ние сме от Сигурността, качете се да ви откараме до хотела.

Ка се опитваше да прецени кое е по-сигурно — дали да се върне в хотела под полицейски конвой или да се качи насред града в полицейска кола. Вратата се отвори широко. Едрият мъжага, когото някъде Ка бе зървал за миг (далечен чичо от Истанбул, да, чичо Махмуд), с решително, грубо движение, далеч от доскорошната деликатност, притегли Ка в колата. Рязко потегли от място и заби два юмрука в главата на Ка. Или пък може би той си бе ударил главата при влизането в колата? Бе ужасно уплашен; колата тънеше в особен мрак. Не чичо Махмуд, а седналият отпред мъж ругаеше цветисто. В детството му, на улица „Шаир Нигяр“ живееше един, дето ругаеше по същия начин децата, ако топката им паднеше в неговата градина.

Ка се умълча, представи си, че е дете. И колата (сега се усети: не беше рено като останалите полицейски автомобили, а представителен и широк шевролет 56) потъна вдън мрачните карски улици, сякаш целта бе да се сплаши дете, сетне изникна отново и подир няколко кръгчета навлезе във вътрешен двор. Казаха: „Гледай пред себе си.“ Хванаха го за ръката, изкачиха две стъпала. Там, на площадката, Ка вече бе убеден, че тия тримата, включително и шофьорът, не са ислямисти (откъде щяха да намерят такава кола?). Не бяха и служители на МИТ, защото те, най-малкото част от тях, си сътрудничеха със Сунай. Отвори се някаква врата, някаква врата се затвори и Ка се озова пред прозорец с изглед към булевард „Ататюрк“ в стара арменска къща с високи тавани. В стаята различи включен телевизор и маса, отрупана с мръсни чинии, портокали и вестници; и малко по-късно — индуктор, който се използваше за изтезания с електрически ток, няколко радиотелефона, пистолети, вази, огледала… Щом се досети, че е попаднал в ръцете на спецотряда, Ка се стресна, но срещайки погледа на намиращия се в другия край на стаята З. Желязната ръка, се поуспокои: беше убиец, ала лицето му беше познато на Ка.

З. Желязната ръка играеше ролята на доброто ченге. Терзаеше се, че са довели Ка по такъв начин. Ка предположи, че лошото ченге е едрият чичо Махмуд и се заслуша в З. Желязната ръка и въпросите му.

— Какви са намеренията на Сунай?

Впускайки се в най-незначителни детайли, Ка с наслада му разказа за „Испанска трагедия“ на Кид.

— Защо освободи оня ненормалник Тъмносиния?

Ка обясни, че го е направил, за да се съгласи Кадифе да си открие главата в пиесата, която ще бъде предавана на живо по телевизията. Толкова се вдъхнови, че използва прецизен термин от шахмата: вероятно това бе твърде рискован „гамбит“, заслужаваш възхита. И едновременно стъпка, която ще сломи духа на политическите ислямисти в Карс!

— Каква е гаранцията, че момичето ще удържи на думата си?

Ка обясни, че Кадифе се е съгласила да излезе на сцената, но гаранция няма.

— Къде се укрива сега Тъмносиния? — попита З. Желязната ръка.

Ка отвърна, че и представа си няма.

Попитаха го защо са липсвали охранителите му, когато го отведоха с колата и откъде се е връщал.

— От вечерната си разходка — отвърна Ка и щом заповтаря този отговор, З. Желязната ръка, както и се очакваше, мълком напусна стаята, а чичо Махмуд захвана да го гледа лошо. И той, като седналия отпред в колата мъж, знаеше доста нецензурни ругатни. Точно като децата, които съвсем безмислено, дори неволно, обилно поливат с кетчуп всеки свой залък, и той обилно сипеше ругатни, докато правеше политически анализи, които не бяха чужди на Ка, докато говореше за висшите национални интереси или докато отправяше заплахите си.

— И какво си мислиш, че постигаш, като не издаваш къде се крие един терорист ислямист с окървавени ръце, който получава пари от Иран? — каза чичо Махмуд. — Нали знаеш как ще постъпи с такива като теб, мекушави либерали, видели Европата, дойде ли на власт?

Ка отвърна, че наистина не знае къде се крие Тъмносиния, ала чичо Махмуд с огромно удоволствие му обясни как моллите изпекли като на шиш демократите и комунистите, с които си сътрудничели преди да вземат властта в Иран: напъхали динамит в задниците им и те литвали във въздуха, изпозастреляли проститутките и педерастите, забранили всякакви книги, освен религиозните, а на интелектуални контета като Ка най-напред изскубали косите, а после иззели и поетичните им книжки… И пак продължи с изброяването на разни гадости, и пак с отегчено лице запита къде се укрива Тъмносиния и откъде се е връщал Ка в тоя късен час. Когато Ка му даде същите постни отговори, той, без да променя отегчения си израз, сложи белезници на Ка. „Глей сега какво ще ти направя“ — рече той. И апатично, без всякакъв гняв го заудря с юмруци и шамари по лицето.

За да не се разгневят читателите ми, ще приведа по-долу съвсем точно петте важни причини — открих ги в бележките на Ка, — които бе изброил по-късно и които показват, че Ка не е бил кой знае колко огорчен от тоя побой.

1. Според разбирането на Ка за щастието, в еднаква степен го бяха сполетели доброто и злото, а моментът с побоя означаваше, че ще успее да замине с Ипек във Франкфурт.

2. С присъщия на управляващите прослойки усет, Ка предположи, че разследващите го от спецотряда го разграничават от простолюдието, от престъпниците и от скиталците, че повече няма да го бият и изтезават, за да не оставят видими следи по тялото му и гняв в душата му.

3. Съвсем справедливо разчиташе, че след побоя Ипек ще бъде доста по-грижовна към него.

4. Когато преди два дни, във вторник привечер, бе видял окървавеното лице на Мухтар в Дирекцията по сигурността, съвсем наивно си бе представил, че човек може чрез един, нанесен му в полицията побой, да се пречисти от чувството на вина заради мизерността на своята държава.

5. Душата му се изпълваше с гордост, защото се намираше в положението на политически арестант, който въпреки побоя не издаде къде се укрива търсеният човек.

Тази, последната причина, преди двайсет години щеше да предизвика у Ка преголямо задоволство, но сега, когато това бе излязло от мода, той се чувстваше дори глупаво. Соленият вкус на стичащата се от носа към крайчеца на устните му кръв връщаше Ка към детството. В кой ли момент бе потекла кръв от носа му? Загледани в телевизора, чичо Махмуд и останалите го бяха забравили в един полуздрачен ъгъл на стаята, а Ка се сети за прозореца, прищипал носа му в детството, за улучилите го футболни топки, за удара, който получи по носа си при една свада, докато беше войник. Смрачаваше се, а З. Желязната ръка и другарите му следяха скупчилата ги пред телевизионния екран „Мариана“ и Ка бе изключително доволен, че е там — с разкървавен нос, пребит, унизен и забравен като дете. Разтревожи се, че ако го претърсят, ще открият писмото на Тъмносиния. За известно време погледа заедно с тях „Мариана“, представяйки си, че в същия този момент Тургут бей и дъщерите му следят мълком сериала с чувство на вина.

По време на една от рекламите З. Желязната ръка стана от стола си, взе индуктора от масата, показа го на Ка и го попита дали знае за какво се използва, после замълча за малко като баща, който е сплашил сина си с пръчката.

— Знаеш ли защо харесвам Мариана? — попита той, тъкмо тогава рекламата свърши и сериалът продължи. — Защото знае какво иска. Такива интелигентчета като тебе, дето изобщо не знаят какво искат, направо ме поболяват. Приказвате за демокрация, после се сдушавате с ислямистите. Приказвате за човешки права, после преговаряте с терористи убийци… Приказвате за Европа, а се мазните на ислямистите, врагове на Запада… Приказвате за феминизъм, а подкрепяте мъжете, покриващи главите на жените си. Ти не се държиш според възгледите си и съвестта си, тук, казваш си, ще се държа и ще постъпвам като европеец! Но ти дори не си европеец! Знаеш ли какво прави европеецът? Ако Ханс Хансен публикува оная глупава ваша прокламация, и ако европейците я възприемат сериозно, и ако изпратят в Карс делегация, тази делегация най-напред ще благодари на военните, че не са предали страната в ръцете на ислямистите. Но, естествено, върнат ли се в Европа, тия педерасти ще се заоплакват, че в Карс демокрация няма. Така и вие — хем се оплаквате от армията, хем се доверявате на военните, за да не ви накълцат ислямистите на парчета. Няма да те изтезавам, понеже всичко това си го виждал.

Ка си помисли, че иде ред на „доброто“, че след малко ще го освободят и ще успее да догледа финала на „Мариана“ с Тургут бей и дъщерите му.

— Преди да те изпратя в хотела при твоята любима обаче, искам да ти кажа някои неща за сделката, дето я уреждаш с оня терорист, когото прикриваш, та да ти е като обеца на ухото — рече З. Желязната ръка. — Ама най-напред си набий нещо в главата: изобщо не си идвал в тоя кабинет. И без друго до час ще се ометем оттук. Нашето ново убежище е последният етаж на общежитието на кораническия лицей. Ще те чакаме там. Може би ще си спомниш и ще ни кажеш къде се укрива Тъмносиния и докъде е била „вечерната ти разходка“. Докато още не му хлопаше дъската, Сунай ти е казал как привлекателният герой с тъмносини очи безжалостно е претрепал един телевизионен водещ с пилешки мозък, който говореше против нашия Пророк, как е организирал убийството на директора на Педагогическия институт, на което ти имаше удоволствието лично да присъстваш. Има обаче още нещо, подробно документирано от информаторите на МИТ, което досега не ти е съобщавал, вероятно за да не се разочароваш, ама си рекохме, че все пак трябва да си го знаеш.

Стигаме до момента, заради който през следващите четири години Ка, като обсебен от филма си оператор, връщаше лентата на живота си назад.

— Ипек ханъм, с която възнамеряваш да забегнеш във Франкфурт и да заживееш щастливо, някога беше любовница на Тъмносиния — изрече с мек глас З. Желязната ръка. — Връзката им, според това досие пред мен, е започнала преди четири години. По онова време Ипек ханъм бе омъжена за Мухтар бей, който вчера по собствено желание оттегли кандидатурата си за общински кмет. Този малоумен стар левичар и поет — да прощаваш — прие с почести Тъмносиния у дома си, та да организирал младите ислямисти, а самият той продължи да си продава електрическите печки в своя магазин за бяла техника, като за жалост изобщо не забеляза, че Тъмносиния е в прекалено тесни контакти със собствената му съпруга в собствения му дом.

„Не е вярно, тия фрази са подготвени предварително“ — каза си Ка.

— Първа забеляза тази тайна любов — след служителите информатори от МИТ, естествено — Кадифе ханъм. Ипек ханъм, поради това, че не се разбира с мъжа си, се възползва от идването на сестра си да учи в института и се пресели с нея в друга къща. Тъмносиния продължаваше да идва от време на време в града, за да „организира младите ислямисти“, продължаваше да отсяда в дома на възхищаващия му се Мухтар, а когато Кадифе отиваше на лекции, полуделите от страст влюбени се срещаха в новия дом. И така продължи до пристигането на Тургут бей в града, когато заедно с двете си дъщери заживяха в хотел „Карпалас“. Тогава Кадифе зае мястото на сестра си сред момичетата с тюрбани. Имаме доказателства, че нашият Казанова с тъмносини очи известно време властва едновременно и над двете сестри.

Напрягайки цялата си воля, за да откъсне погледа си от З. Желязната ръка, Ка впери насълзените си очи в потрепващите и тъжни улични лампи на заснежения булевард „Ататюрк“ — едва сега забеляза, че булевардът се вижда оттук.

— Прочетох ти го, за да те убедя каква колосална грешка допускаш, като прикриваш убежището на тоя кръволок, само защото си с мекушаво сърце — продължи словоохотливо З. Желязната ръка, както, извършвайки злините си, постъпват всички спецагенти. — Нямам никакво намерение да те измъчвам. Искам само да те накарам след като излезеш оттук да проумееш, че информацията, която чу, не е моя тъпа измишльотина, тя е събрана с усилията на подслушвателната служба, оборудвала с микрофони цял Карс през последните четирийсет години. Може би Ипек ханъм ще те убеди, че всичко това е лъжа, за да не се омърси вашето щастие във Франкфурт. Ти имаш мекушаво сърце и то не ще издържи, но за да няма никакво съмнение в истинността на казаното от мен, с твое позволение ще ти прочета малко от убедителния материал за любовните им разговори, заради които държавата ни е направила не малко разходи, а после е възложила да бъдат прехвърлени на хартия.

„Любими, любими, последните дни без теб не бяха никакъв живот“ — е казала Ипек ханъм преди четири години на 16 август, в един горещ летен ден, вероятно при първата им раздяла… Два месеца по-късно, когато Тъмносиния пристига в града за конференция на тема „Ислямът и забраните“, само за един ден той й е звънял осем пъти от различни бакалници и чайни, повтаряли са си колко много се обичат. Два месеца по-късно, когато Ипек възнамерявала да забегне с него, ала все пак не могла да се реши, тя му казва „човек всъщност в живота си има само един любим и в моя живот това си ти“. Друг път, понеже ревнувала Тъмносиния от жена му Мерзука от Истанбул, му заявява, че не могат да се любят, докато баща й е вкъщи. През последните два дни му е звъняла три пъти. А вероятно и днес. Сега нямам у мен разпечатките на последните разговори, ала те не са съществени, ти и сам можеш да я попиташ за какво са си говорили. Много съжалявам, виждам, че всичко това ти дойде в повече, не плачи, моля те, моите другари ще ти свалят белезниците, умий си лицето, ще те откарат, ако пожелаеш, до хотела.