Сняг

23Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на животВ щаба на Сунай

Забелязал, че Ка пише стихотворение, Сунай се надигна от пълната с листове работна маса, приближи се, накуцвайки, до него и му изказа своите поздравления.

— Стихотворението, което прочете снощи в театъра, беше твърде модерно — рече той. — За съжаление, нашият зрител не е на нужното равнище, за да разбере модерното изкуство. По тази причина и аз в творчеството си се опирам и на изпълнителки на гьобеци, и на вратаря Вурал с неговите авантюри — тях народът ги разбира. След което, вече без всякакви компромиси, им предлагам най-модерния „театър на живота“ — участник в самия живот. Предпочитам, ведно с народа, да създавам едновременно и низше, и висше изкуство, вместо да играя в Истанбул в подражателски булевардни комедии, спонсорирани от някоя банка. Кажи ми сега ти, ама като на приятел, защо в Дирекцията по сигурността и във Ветеринарния факултет не посочи сред заподозрените ислямисти виновниците?

— Не успях да разпозная никого.

— Военните, като видели каква обич изпитваш към младежа, дето те е отвел при Тъмносиния, мислели да задържат и тебе. Сторило им се подозрително, че пристигаш от Германия тъкмо в навечерието на тая революция, както и че си станал очевидец на убийството на директора. Смятаха да те поизтезават по време на разпита, та да разберат какво ти е известно, аз обаче ги възпрях, станах ти гарант.

— Благодаря.

— Така и не се изясни защо си целунал мъртвия младеж, дето те е отвел при Тъмносиния.

— Не знам — отвърна Ка. — Имаше нещо почтено и откровено в него. Мислех си, че ще живее сто години.

— Да ти прочета ли какъв е бил тоя Неджип, дето толкова го жалиш?

Измъкна някакъв лист и прочете, че Неджип бил вече изхвърлян веднъж от лицея през март миналата година, че е бил замесен в инцидента с изпочупените витрини на бирария „Неше“, задето в нея продавали алкохол по време на Рамазана, че известно време е работил като момче за всичко в Областната централа на Партията на благоденствието, че по-късно е бил отстранен оттам било заради екстремистките си възгледи, било заради нервните си кризи, които стресирали всички (пък и в партийната централа внезапно се били появили доносници), че е искал да придружава Тъмносиния, от когото се възхищавал, при неговите идвания в Карс през последните осемнайсет месеца, че е написал разказ, според служителите на МИТ „неразбираем“, и го предложил на карски религиозен вестник, от който цифром и словом се продавали седемдесет и пет бройки, че с другаря си Фазъл са замисляли как да убият пенсионирания аптекар, който водел рубрика в споменатия вестник, понеже на няколко пъти го бил целунал по особен начин (този факт бил от досието му, а оригиналното писмо, в което са планирали как да напуснат местопрестъплението било откраднато от архива на МИТ), че на определени дати се е разхождал по булевард „Ататюрк“ и се е смеел с приятелите си, че по време на една от тия разходки през месец октомври е правил някакви знаци подир профучала край тях полицейска кола.

— Тук Националната разузнавателна служба работи доста добре — отсъди Ка.

— Знаят как си бил поканен от шейх Саадеттин ефенди и как си посетил дома му, там са инсталирани микрофони, как си му целунал ръка, как си споделил със сълзи на очи, че вярваш в Аллах и как си се принизил до нивото на простолюдието, присъствало там, по неподобаващ за тебе начин, ала не знаят защо си сторил всичко това. Вярно е, немалко леви поети в тая държава променят позицията си от притеснение, казвайки си „абе, я аз да стана вярващ, преди да са дошли на власт“.

Ка видимо се изчерви. И понеже усети, че Сунай възприема срама му като слабост, се засрами още повече.

— Знам, онова, което видя сутринта, те измъчва. Полицията твърде зле се отнася с младежите, някои служители са като животни, бият за удоволствие. Но да оставим това… — Подаде цигара на Ка. — На младини и аз като тебе обикалях улиците на Нишанташъ и Бейоглу, бях луднал по западните филми, четях Сартр и Зола и вярвах, че Европа е нашето бъдеще. Ти, струва ми се, едва ли би останал само зрител на рухването на този свят, на принудата върху нашите сестри да си покриват главите, на забраната да се твори поезия, която не е съобразена с религията, както е в Иран. Защото ти си от моя свят и защото няма друг в Карс, който да е чел Т. С. Елиът.

— Чел го е и Мухтар, кандидат-кметът от Партията на благоденствието — отвърна Ка. — Поезията го вълнува доста.

— Не се и наложи да го арестуваме — усмихна се Сунай. — Сам подал още на първия военен, който му звъннал на вратата, подписано заявление, че снема кандидатурата си за общински кмет.

Отекна експлозия. Стъкла и черчевета потрепераха. И двамата се извърнаха по посока на звука към прозорците, гледащи към карската река отсреща, ала след като не видяха друго освен строените оттатък пътя заснежени тополи и заледения покрив на пустееща сграда, се приближиха плътно до прозореца. На улицата нямаше жива душа, пред вратата стърчеше единствено охраната. Карс, дори по обяд, беше необикновено тъжен град.

— Добрият актьор — с немалка доза театралност изрече Сунай — представя трупалите се с години, със стотици години сили на историята, сбутани в някой ъгъл, разпукали се, но неуспели да се измъкнат наяве и останали без изказ. В най-затънтените кътчета, из най-неведомите пътища, насред най-отдалечените сцени той цял живот търси гласа, който да го дари с действителната свобода. Открие ли го, трябва безстрашно да продължи докрай.

— Подир три дни, когато снегът спре и когато се отворят пътищата, Анкара ще потърси сметка за пролялата се тук кръв — рече Ка. — И не защото не й харесва проливането на кръв, а защото няма да й хареса, че друг е свършил работата. Карсци ще се отвратят от теб и от твоята необичайна постановка. Какво ще правиш тогава?

— Сам видя доктора — сърцето ми е болно, вече съм към края на живота си, нищо вече не ме интересува — отвърна Сунай. — Чуй какво ми хрумна. Казват, че ако спипаме някого, да речем, убиеца на директора на Педагогическия институт, че ако го обесим веднага и го излъчим на живо по телевизията, карсци ще омекнат като восък.

— Те и сега са омекнали като восък — отвърна Ка.

— Казват, че подготвяли атентатори-самоубийци.

— И един да обесите, по-страшно ще стане.

— Боиш се, че щом европейците разберат за нашите деяния, аз ще изгоря от срам ли? Ти имаш ли представа колко народ са избесили, за да съхранят модерния си свят, пред който се прехласваш? Още в самото начало Ататюрк е люшвал на въжето подобни фантазьори либерали с птичи мозъчета. Набий си в главата и още нещо: арестуваните ученици от кораническия лицей, които видя днес, завинаги са запечатали в паметта си твоето лице. Те са способни да хвърлят своите бомби навсякъде и срещу всекиго, достатъчно е и гласа ти само да са чули. Пък и снощи, понеже, нали, изрецитира стихотворението си, те вече те броят за съучастник в заговора… Всички, които поне малко са се поевропейчили, най-вече възгорделите се, презиращи народа си интелигенти се нуждаят от една секуларистка армия, за да продължават да дишат, в противен случай ислямистите с тъп нож ще закълцат и тях, и нагримираните им жени. Тия глупаци обаче, въобразяващи си, че са европейци, като същински сноби презират военните, които всъщност ги закрилят. Смяташ ли, че някой ще си спомни как някакъв си либерал с мекушаво сърце е ронил сълзи за младоците от кораническия лицей, когато тук един ден стане като в Иран? Още същия ден ще те качат на въжето, задето малко нещо си се поевропейчил, задето от страх си забравил дори началото на молитвите, задето си се превърнал в конте, задето си турнал вратовръзка или пък задето си навлякъл това палто. Откъде го купи това прекрасно палто? Мога ли да го облека по време на представлението?

— Естествено.

— Ще ти подсигуря охрана, за да не ти надупчат палтото. След малко ще говоря по телевизията. Да се излиза навън е позволено само до пладне. Не си показвай носа на улицата.

— Чак такъв опасен терорист „ислямист“ в Карс няма — рече Ка.

— И тия, дето ги има, са предостатъчни — отвърна Сунай. — Годни са да управляват страната единствено ако всяват религиозен страх в сърцата на хората. След което обаче винаги се оказва, че страхът е бил оправдан. Не се ли опре на държавата и на армията, народът, обзет от ужас пред фанатиците, ще попадне в лапите на мракобесието и анархизма, присъщи на някои племенни държави от Средния изток и Азия.

Застанал прав, той говореше, сякаш издаваше разпореждания, сякаш се взираше в някаква въображаема точка над главите на зрителите — докато го наблюдаваше, Ка си припомни театралните пози, заемани от Сунай на сцената преди двайсет години. Ала не се разсмя; и Ка се усещаше като актьор, участник в демодирана вече пиеса.

— Кажи най-сетне какво искаш? — попита Ка.

— Без мен ти трудно би издържал в тоя град. Колкото и да раболепничиш пред фанатиците, пак ще ти надупчат палтото. Аз съм единственият ти приятел и защитник в Карс. Изгубиш ли моето приятелство, не забравяй това, ще те натикат в някоя от килиите в подземието на Дирекцията по сигурността. Приятелчетата ти от „Джумхуриет“ много повече вярват на военните, отколкото на теб. Трябва добре да го знаеш.

— Знам го.

— Тогава ми разкажи всичко, което укри от полицията, всичко, което стаяваш в сърцето си, понеже се чувстваш виновен.

— Тук имам чувството, че като че ли започвам да вярвам в Аллах — поусмихна се Ка. — Вероятно го укривам и от самия себе си.

— Не, опитваш се да убедиш себе си! Безсмислено е, колкото и да вярваш, да го вършиш сам. Въпросът е да вярваш, както вярват бедняците, да се превърнеш в един от тях. Да ядеш като тях, да живееш като тях и ако се смееш на онова, на което се смеят те, ако те гневи онова, което гневи и тях, едва тогава би могъл да повярваш в техния Аллах. Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот. Сега обаче да те попитам друго. След половин час по телевизията ще правя обръщение към карсци. Ще ми се да ги зарадвам с някоя новина. Да им кажа, че убиецът на директора на Педагогическия институт е заловен. Съществува вероятност той да се окаже същият, който е стрелял и по кмета. Да им кажа ли, че тази сутрин си разпознал човека? След което ти да се появиш по телевизията и да им разкажеш всичко.

— Да, ама аз никого не разпознах.

С гневно движение, в което нямаше и помен от театралност, Сунай стисна силно Ка за ръката, изведе го от стаята, помъкна го по широк коридор и го вкара в бяла стая откъм страната на вътрешния двор. Едва зърнал стаята, Ка изпита желание да се извърне не толкова от мръсотията в нея, колкото от нейната особена интимност. Връз опнатото между мандалото на прозореца и пирон на стената, въже висяха чорапи. В отворения куфар в един ъгъл на стаята Ка видя сешоар, ръкавици, ризи и огромен сутиен, който би могъл да е по мярка единствено на Фунда Есер. Седнала пред запълнената с гримове и изписани листа маса, разположена до куфара, тя нещо разбъркваше в купичка — вероятно ошав, или пък супа? — поне така си помисли Ка, — и същевременно четеше.

— Ние сме тук в името на модерното изкуство… И сме залепени като гербови марки един за друг — рече Сунай, продължавайки да стиска ръката на Ка.

Ка, понеже не успяваше да проумее какво иска да каже Сунай, бе като разколебан между реалността и театъра.

— Вратарят Вурал е изчезнал — каза Фунда Есер. — Излязъл сутринта и не се прибрал повече.

— Натряскал се е някъде — отвърна Сунай.

— Къде ще се натряска? — отвърна жена му. — Всичко е затворено. На улицата е забранено да се излиза. Войниците вече го търсят. Боят се, че е отвлечен.

— Отвлекли са го, слава на Господа — рече Сунай. — Ако пък и му одерат кожата и му отрежат езика, значи съвсем ще се отървем.

Въпреки техния дебелашки вид и грубовати приказки, Ка усети духовната връзка и тънката ирония в отношенията между мъжа и жената — изпита към тях уважение, примесено със завист. В същия миг срещна погледа на Фунда Есер, инстинктивно й се поклони до земята и я поздрави.

— Ханъмефенди, бяхте фантастична снощи — изрече той с престорен глас, ала с възхита, извираща от сърцето му.

— Поздравления, ефенди — отвърна леко притеснена жената, — в нашия театър изкуството го правят зрителите, не актьорите.

И се обърна към мъжа си. Съпруг и съпруга заговориха припряно като загрижени за държавните си дела крал и кралица. Пред колкото възхитения, толкова и слисан Ка, съпрузите изчетоха записаната върху цигарена кутия следобедна програма на телевизия „Серхат Карс“ (пет повторения на представлението в Народния театър, три повторения на словото на Сунай, китка от героични и местни народни песни, туристически филм за забележителностите на Карс и турския филм „Гюлизар“), като пътьом обсъдиха и как да се облече Сунай за телевизията, по която щеше да говори след малко (цивилно? военно? в костюм?), и текста на словото му (част от словото Фунда Есер бе вече написала), и доноса на собственика на хотел „Шен“, в който винаги бяха отсядали при предишните си посещения в Карс, и искане на собственика да бъде взет под закрила — обезпокоен от претърсването на хотела му, самият той бе направил донос срещу двама подозрителни свои млади клиенти.

— Какво да го правим нашия поет с обърканата глава, умът му е в Европа, а сърцето при активистите от кораническия лицей? — попита Сунай.

— На лицето му е изписано — рече със сладка усмивка Фунда Есер. — Добро момче е. Ще ни помогне.

— Ама той лее сълзи за ислямистите.

— Влюбен е, затова — рече Фунда Есер. — Тия дни нашият поет е с по-изострена чувствителност.

— А-а, влюбен бил, значи, нашият поет — рече Сунай Заим с театрален жест. — Само наивен поет може да се занимава с любов по време на революция.

— Той не е наивен поет, той е наивен влюбен — поправи го Фунда Есер.

В пълен синхрон съпрузите продължиха още малко тая игра, която едновременно ядоса и обърка Ка. После седнаха един срещу друг на голямата маса в шивашкото ателие да пият чай.

— Казвам ти, решиш ли да ни помогнеш, това ще е най-разумното нещо, което ще свършиш — рече Сунай. — Кадифе е любовница на Тъмносиния. Той не идва в Карс заради политиката, а заради любовта. Не хванаха тоя убиец, за да разберат с кои млади ислямисти е във връзка. Сега съжаляват. Защото снощи, преди щурма на общежитието, той на бърза ръка се е изпарил. Младите ислямисти в Карс му се възхищават и до един са свързани с него. Той е някъде в Карс и непременно ще те потърси още веднъж. Вероятно ще ти е трудно да ни уведомиш: но ако ти турят един, че и два микрофона, както на директора на Педагогическия институт, и ако прикрепят към палтото ти радиопредавател, няма защо да се боиш, когато те намери. Поотдалечиш ли се, тутакси ще го сгащят. — Разбра по израза на Ка, че идеята не му се хареса. — Настоявам — додаде той. — Ти изобщо не го забеляза, ала от днешното ти поведение излиза, че си бдителен човек. Знаеш как да се предпазваш, ама аз съм длъжен да те предупредя, че трябва да си доста внимателен с Кадифе. Подозират я, че донася на Тъмносиния; донася за всичко, което си говорят баща й и гостите му вечер на трапезата. Е, има си и известна доза удоволствие в това да предадеш баща си. Прави го обаче най-вече заради любовната си афера с Тъмносиния. И кое, според теб, предизвиква тая възхита?

— От Кадифе ли? — попита Ка.

— От Тъмносиния, естествено — ядно отвърна Сунай. — Защо всички се възхищават на тоя убиец? Защо всички легенди из Анадол носят едно и също име? Ти си разговарял с него, би ли могъл да ми го обясниш?

Грижовно и старателно Фунда Есер взе да разресва косата на мъжа си с пластмасов гребен, което разконцентрира Ка. И той премълча.

— Изслушай словото ми по телевизията — каза Сунай. — Ще те закарам до хотела с камион.

Оставаха още четирийсет и пет минути до изтичане на забраната за излизане на улицата. Ка поиска позволение да отиде пеш до хотела — дадоха му го.

Пустотата на широкия булевард „Ататюрк“, тишината на потъналите в сняг странични улички, прелестта на старите руски къщи и върбите бяха поотпуснали душата на Ка; забеляза, че някой го следва. Мина по булевард „Халитпаша“ и след булевард „Кючюк Кязъмбей“ свърна наляво. Агентът пуфтеше в снега, опитвайки се да го настигне. Подире му се мъкнеше и приятелски настроеното черно куче с бяло петно на челото, което вчера търчеше из гарата. Ка се скри в един от манифактурните магазини в квартал Юсуфпаша и започна да го наблюдава, след миг обаче агентът внезапно изникна пред него.

— Следвате ме, защото разполагам с някаква информация или защото ме пазите?

— Както прецените, бейефенди, тъй.

Мъжът изглеждаше толкова опърпан и скапан, че не бе в състояние себе си да опази, камо ли Ка. Беше минимум на шейсет и пет, лицето му беше сбръчкано, гласът немощен, светлината в очите му — угаснала; гледаше Ка уплашено, като човек, по-скоро боящ се от полицията, отколкото като цивилен полицай. Щом забеляза и отпраните бомбета на обувките му от „Сюмербанк“, подсигуряваща обувките на всички цивилни полицаи, Ка направо го ожали.

— Вие сте полицай, ако си носите картата, накарайте ги да ни отворят кръчмата „Йешилюрт“, та да приседнем за малко.

Вратата на кръчмата се отвори, без да се налага да тропат дълго. С агента — научи, че се казва Саффет — пийнаха ракия, хапнаха бюрек, споделяйки го с черното куче, слушаха словото на Сунай по телевизията. То по нищо не се отличаваше от речите, произнасяни подир всеки военен преврат от други лидери, които Ка вече беше слушал. Докато Сунай говореше как деградиралите политици, които правят всичко възможно да спечелят гласовете на подстрекаваните от външните ни врагове кюрди и ислямисти, ще доведат Карс до ръба на пропастта, дори Ка усети леко притеснение.

След втората ракия на Ка агентът посочи към Сунай с израз на уважение. Впрочем, изражението на полузакърпено ченге бе изчезнало от лицето на Саффет и на негово място се бе настанил погледът на нещастен, жалващ се гражданин.

— Вие го познавате — рече агентът. — И той ви уважава. Имам една просба. Ако му я доложите, ще се отърва от тоя адски живот. Умолявам ви, нека ме освободят от разследването във връзка с отровата.

И преди Ка да продума каквото и да било, той стана от мястото си и залости вратата на кръчмата. Седна на масата и му разказа за свързаното с отровата разследване.

Доста оплетеният разказ — и без друго пообърканата глава на Ка съвсем се бе замотала от алкохола и той не проумяваше намерението на клетия агент — започваше с подозренията, че шербетът с канела, продаван в центъра на града в заведението „Модерн бюфе“, където най-често отскачали военни и служители на разузнаването, е бил отровен. Първият привлякъл вниманието случай, бил свързан с истанбулски пехотен офицер от резерва. Две години по-рано, тъкмо преди предстоящите, както се говорело, тежки маневри, този офицер вдигнал висока температура, придружена с треперене на тялото и треската му била тъй силна, че не можел да се държи на краката си. Щом го приели в лечебницата, се разбрало, че е отровен; мислейки си, че умира, гневният офицер обвинил топлия шербет, опитан ей така, от любопитство, като нещо ново, който си бил взел в заведението на ъгъла между булевардите „Кючюк Кязъмбей“ и „Карабекир“. Отравянето се оказало в лека форма и случаят щял да бъде забравен, ала когато през кратки промеждутъци в лечебницата със сходни симптоми попаднали още двамина офицери от резерва, отново си спомнили за него. Двамата също треперели, та чак заеквали, не можели да се държат на краката си от изтощение и направо падали; и те обвинили въпросния топъл шербет с канела, който били пийнали от любопитство. Този топъл шербет бил приготвян в дома на кюрдска лелка в квартал Ататюрк, „сама го измислих“, разправяла тя; харесвали го всички и по тая причина племенниците на лелката почнали да продават шербета в заведението си. С тия сведения се сдобило секретното разследване, извършено от карския военен щаб. При анализа на тайно взетите образци от шербета на лелката, направен във Ветеринарния факултет не открили обаче следи от никаква отрова. Приключили случая така, ама един паша взел, та споменал за случая пред жена си и с ужас разбрал, че тя изпивала по няколко чаши на ден от топлия шербет, понеже облекчавал ревматизма й. Немалко офицерски жени, а всъщност и немалко офицери — дали заради здравето си, дали поради скука — също били пили от шербета. След като разследването установило, че огромни количества от продавания в центъра на града шербет — едничкото ново развлечение в Карс — се пиели от офицерите и семействата им, от войниците, пуснати в градски отпуск, от семействата на войниците, пристигнали, за да видят синовете си, пашата, стреснат от първите информации, прехвърлил работата по случая, заедно с тревогата си, върху разузнаването и Генералния щаб. В онези дни, докато на югоизток армията жънела победи в смъртоносната схватка с герилята на ПКК, сред някои безработни, злощастни, обезверени кюрдски младежи в града, желаещи да се включат в герилята, пламнали мечтите за отмъщение. Различните агенти от разузнаването, дремещи, естествено, из карските кафенета, имали информация за яростни кроежи от рода на бомбардиране, отвличане на хора, взривяване паметника на Ататюрк, вдигане на мостове във въздуха, отравяне на градската питейна вода. Ето как работата взела сериозен обрат, ала поради деликатността на въпроса решили, че едва ли ще е подходящо да бъдат разпитвани и изтезавани собствениците на заведението. Вместо това внедрили близки до валийството агенти в кухнята на доволната лелка, а и в самото заведение, понеже печалбите се множали. Прикрепеният към заведението агент най-напред отбелязал, че никакво непознато вещество в канелената напитка не е открито по стъклените чаши, по извитите дръжки на металните черпаци, по кърпите за ръце, в кутията с дребни монети, по ръцете на работниците. Подир седмица обаче бил принуден да напусне работа поради същите симптоми на отравяне — треперене и повръщане. Агентът пък, изпратен в дома на лелката в квартал Ататюрк, бил изключително педантичен. Всяка вечер вписвал в рапорта както посетителите на дома, така и закупените продукти (моркови, ябълки, черници, нарове, шипки, алтея). Лека-полека неговите рапорти се превръщали в рецепти, прославящи топлия шербет, който увеличавал апетита. Агентът рапортувал, че изпива дневно по пет-шест кани шербет, че от него се наблюдава единствено полза, а не вреда и че шербетът лекувал болежките му, че това е един истински „планински“ еликсир, за който се споменавало в кюрдската легенда „Мем и Зин“. Изпратените от Анкара експерти снели доверието си от този агент, тъй като бил кюрд, и въз основа на неговите рапорти стигнали до заключението, че шербетът трови турците и не действа на кюрдите, само че не разкрили пред никого своето заключение, за да не влязат в противоречие с държавната позиция, че между турци и кюрди разлика няма. Освен това пристигналата от Истанбул лекарска група открила специална лечебница към Социално-осигурителната болница. Тя се претъпкала със съвсем здрави карсци, дошли за безплатен преглед, и с болни, страдащи от най-обикновени заболявания като косопад, псориазис, херния, заекване. Което пък хвърлило сянка на съмнение върху сериозността на изследванията. Ето как, за да не се почувства засегнат никой, работата по разкриването на тоя лека-полека разрастващ се заговор, ако въобще е съществувал заговор, подлагащ на смъртен риск хиляди военни, се стоварила пак върху плещите на старателните служители, един от които Саффет, от карските разузнавателни служби. Сума ти агенти били натоварени да следят хората, посръбващи си шербета, щастливо забъркван от лелката. Въпросът вече бил в това да се отбелязва не как се тровят карсци, а ясно да се разбере кои се тровят от шербета и кои не. По тази причина агентите проследявали дори в домовете им всички военни или цивилно облечени полицаи, които с удоволствие си попийвали шербет. Ка обеща да препредаде на Сунай, който все още ораторстваше по телевизията, болката на агента, че в резултат на тая скъпоструваща и изтощителна мисия, обувките му са се разпрали, а самият той вече нямал никакви сили.

Агентът остана толкоз доволен, че на тръгване разцелува Ка, след което дори собственоръчно освободи залостената врата.