Сняг

34Кадифе не ще се съгласиПосредникът

Загледан през прозореца, Ка запали цигара. Снегът беше спрял; странно вцепенение бе завладяло пустата улица, застлана с озарения от бледата светлина на уличните лампи сняг, създавайки усещането за спокойствие. За Ка бе пределно ясно, че изпитваното от него спокойствие се дължеше повече на любовта и щастието, отколкото на снежното великолепие. Имаше и още нещо — възможността тук, в Турция, да прегърне толкова хора, с които си приличаше, с които бе равен, също допринасяше за успокоението му. Толкова бе щастлив, беше дори готов да признае пред себе си днес, че спокойствието му крепне и поради чувството на превъзходство, което изпитваше към тези люде, тъй като идваше от Германия или от Истанбул.

На вратата се почука, той направо се смая, като зърна Ипек.

— Непрестанно те мисля, не мога да заспя — каза Ипек, влизайки в стаята.

Ка на секундата предусети, че независимо от присъствието на Тургут бей в хотела, те ще се любят до зори. Най-невероятното обаче беше, че без да е изпитал мъките на очакването, можеше да прегърне Ипек. Любиха се цялата нощ и през цялата нощ докато се любеха, Ка осъзнаваше как не ще се насити на чувството, че пребивава в пространство отвъд щастието, отвъд времето на досегашния си живот и любовен опит, отвъд страстта. Бе забравил еротичните фантазии и желания, провокирани от порносписанията и порнофилмите, които по време на всеки акт с други жени, се намираха в бойна готовност в ума му. Докато се любеше с Ипек, тялото му откриваше незнайна музика, каквато изобщо не предполагаше, че се таи в душата му, и напредваше в унисон с нея. От време на време се унасяше, виждаше себе си да тича в сънища с райската атмосфера на лятна ваканция, да става безсмъртен, да гризе несвършваща ябълка в падащ самолет, усещаше ухаещата на ябълки гореща плът на Ипек, пробуждаше се и на прииждащата отвън снежна бледожълта светлина, се взираше отблизо в очите на Ипек, забелязвайки, че тя е будна и че безмълвно го съзерцава, а на него му се струваше, че са се изтегнали редом като два отмарящи в плитчината кита, и едва тогава откриваше, че ръцете им са преплетени.

По някое време, когато се поразбудиха и се погледнаха в очите, Ипек каза:

— Ще говоря с татко. Ще дойда с теб в Германия.

Ка не можа да заспи. Виждаше целия си живот като щастлив филм.

Нейде в града отекна взрив. Мигом се разтърсиха леглото, стаята, хотела. В далечината се чуваха автоматни изстрели. Снегът, покрил града, омекотяваше тези звуци. Притиснаха се един в друг и безмълвно се притаиха.

При следващото пробуждане звукът от изстрелите беше изчезнал. На два пъти Ка се измъкна от леглото, за да запали цигара, усещайки с потната си плът нахлуващия откъм прозореца студ. В ума му не идваше никакво стихотворение. Беше щастлив, както никога през живота си.

Сутринта го разбуди почукване на вратата. Ипек не беше до него. Не можеше да си спомни кога е заспал за последно, какъв е бил най-последния им разговор, кога са изчезнали ековете от изстрелите.

На вратата стоеше рецепционистът Джавит. Каза, че в хотела пристигнал офицер, чакал го в момента долу, и съобщил, че Сунай Заим кани Ка в щабквартирата си. Ка не се разбърза, взе да се бръсне.

Пустите улици на Карс му се сториха по-магични и по-прелестни от вчера сутринта. В горната част на булевард „Ататюрк“ мерна къща с разтрошена врата, със счупени прозорци и с превърната на решето фасада.

В шивашкото ателие Сунай му обясни, че в къщата е бил извършен самоубийствен атентат.

— Горкият човек — вместо да влезе тук, отишъл в една от по-горните къщи — каза Сунай — Още не могат да разберат ислямист ли е, от ПКК ли е, ама горкият е станал на парчета.

Ка забеляза у Сунай онова детинско поведение, присъщо на прославените актьори, които приемат прекомерно насериозно ролите си. Беше се избръснал, изглеждаше порядъчен и жизнен.

— Хванахме Тъмносиния — съобщи той, вперил очите си в Ка.

Ка инстинктивно се опита да прикрие радостта си от току-що чутата вест, но това не убегна от погледа на Сунай.

— Не е добър човек — продължи Сунай. — Със сигурност Тъмносиния е разпоредил да бъде убит директора на Педагогическия институт. От една страна се обявява против самоубийството, а от друга организира безмозъчните, нещастни младежи да извършват самоубийствени атентати. Националната сигурност е убедена, че е пристигнал тук с взривни материали, достатъчни да вдигнат във въздуха цял Карс! Изгубили му дирите в нощта на революцията. Укривал се на място, за което никой не знаел. Ти, разбира се, си информиран за снощната комична среща в хотел „Асия“.

Ка неестествено поклати глава, сякаш играеха в една и съща пиеса.

— Проблемът на моя живот не е да бъдат наказани тези престъпници, реакционери и терористи — каза Сунай. — Има пиеса, която от години мечтая да поставя, ето защо съм тук. Авторът й е английски драматург. Казва се Томас Кид. Шекспир бил откраднал от него „Хамлет“. Изнамерих „Испанска трагедия“ на Кид, негова позабравена и недооценена творба. Това е трагедия за кръвната вражда и отмъщението, в самата пиеса има пиеса. С Фунда от пет години чакаме сгоден случай да играем в „Испанска трагедия“.

С двоен поклон Ка малко неестествено поздрави влязлата с въздълго цигаре между пръстите си Фунда Есер и забеляза колко доволна остана жената. Двамата съпрузи, без да ги пита, накратко му разказаха пиесата.

— Опростих тази драма така, че народът ни да изпита наслада и да я осмисли — рече после Сунай. — Утре ще я играем в Народния театър, ще я гледат зрителите в залата, но ще я гледа и цял Карс. Ще я предават на живо по телевизията.

— И аз бих желал да я видя — прекъсна го Ка.

— Искаме в пиесата да играе и Кадифе… Фунда ще бъде нейната зла съперница… Кадифе ще излезе на сцената с покрита глава. После ще се разбунтува срещу глупавата традиция на кръвното отмъщение и неочаквано ще си открие главата пред всички.

Въодушевено и театрално Сунай показа как Кадифе смъква кърпата от главата си.

— Пак ще възникнат някакви инциденти — подхвърли Ка.

— Не се притеснявай! Сега сме във военен режим.

— Впрочем, Кадифе не ще се съгласи — каза Ка.

— Знаем, че Кадифе е влюбена в Тъмносиния — продължи Сунай. — Ако Кадифе си открие главата, веднага ще се разпоредя да освободят любимия й. Ще забегнат някъде с Тъмносиния и ще бъдат щастливи.

Върху лицето на Фунда Есер се появи онзи прокровителствено-загрижен израз, присъщ на добродушните лелки, които изпитват радост от щастието на избягалите заедно влюбени в някой турски мелодраматичен филм. Ка за миг си представи как със същата обич жената ще се отнесе и към любовта им с Ипек.

— Съмнявам се все пак, че Кадифе ще си открие главата в пиеса, предавана на живо по телевизията.

— Смятаме, че предвид ситуацията ти си единственият, който би могъл да я убеди — рече Сунай. — Да преговаря с нас, означава да преговаря с най-големия дявол. Пък и знае, че оправдаваш момичетата с тюрбани. Отгоре на всичко си влюбен в сестра й.

— Трябва да бъде убедена не само Кадифе, а и Тъмносиния. Най-напред трябва да се говори с Кадифе — рече Ка, но в ума му бяха се врязали простичките и грубовати думи „отгоре на всичко си влюбен в сестра й“.

— Постъпи както намериш за добре — каза Сунай. — Освен всички правомощия, даваме ти и военно транспортно средство. Убеждавай я, както прецениш за правилно, но от мое име.

Настъпи тишина. Сунай бе забелязал как се умисли Ка.

— Не бих желал да се набърквам в тая работа — рече Ка.

— Защо?

— Може би защото съм страхливец. В момента съм невероятно щастлив. Не искам да се превърна в постоянна мишена на фундаменталистите. Ще решат, че онзи, атеистът, е подбудил Кадифе да си открие главата и да я гледат учениците. И в Германия дори да избягам, някоя нощ ще ме убият на улицата.

— Първо ще убият мен — гордо рече Сунай. — Но ми допадна, че се нарече страхливец. Вярвай ми, и аз съм страхливец. В тази страна оцеляват само страхливците. И все пак, както е при всички страхливци, нали човек си мечтае да извърши нещо героично?

— Сега съм премного щастлив. Нямам никакво желание да ставам герой. Мечтата за геройство е утеха за нещастните. Всъщност решат ли да извършат нещо героично, хората като нас или убиват някого, или се самоубиват.

— Добре де, ама с частица от съзнанието си ти разбираш, че щастието ти няма да трае дълго — рече с някакво упорство Сунай.

— Защо плашиш госта ни? — обади се Фунда Есер.

— Знам, никое щастие не трае дълго — охотно откликна Ка. — Но нямам никакво намерение да се правя на герой и да бъда убит, само защото съществува вероятност да бъда нещастен.

— Дори и да не се включиш в тая работа, ще те убият тук, а не в Германия! Мерна ли днешния вестник?

— Да не би да пише, че ще ме убият днес? — попита усмихнато Ка.

Сунай му показа последния брой на „Серхат шехир“, който Ка бе изчел снощи.

— „Един безбожник в Карс!“ — изрече патетично Фунда Есер.

— Това е вчерашното първо издание — убедено каза Ка. — По-късно Сердар бей реши да оправи нещата и да отпечата нов тираж.

— Той беше разпространил първото издание още заранта, преди да изпълни новото си решение — поясни Сунай. — На вестникари изобщо не можеш да имаш вяра. Ала ние те пазим. Фундаменталистите, чиито сили не стигнаха да се преборят с военните, най-напред ще поискат да убият един атеист, един слуга на Запада.

— Ти ли нареди на Сердар бей да напише материала за мен? — попита Ка.

Сунай сви устни, повдигна вежди и погледна обидено, като почтен човек, когото са засегнали, но Ка успя да забележи колко го ощастливява позицията му на бдителен, въртящ дребни интриги политик.

— Ако обещаеш да ме пазиш докрай, ще стана посредник — рече Ка.

Сунай обеща, прегърна и поздрави Ка за включването му в якобинските редици и каза, че двама души няма да се отделят от него.

— Наложи ли се, ще те пазят дори от самия тебе! — добави той развълнувано.

Седнаха, за да обсъдят подробностите по посредническата мисия, начина, по който да се проведе убеждаването и пиха приятно ухаещ сутрешен чай. Като всяка прославена и блестяща актриса от театрална трупа, Фунда Есер остана доволна. Спомена за въздействащата сила на „Испанска трагедия“, ала умът на Ка бе другаде, Ка се взираше в нахлуващата през високите прозорци на шивашкото ателие магическа бяла светлина.

Тръгвайки си, Ка забеляза край себе си двама едри въоръжени войници и се разочарова. Щеше му се поне единият да бе офицер или пък елегантен цивилен. Преди време бе гледал по телевизията известен писател, който обясняваше, че турската нация е глупава и че той изобщо не вярва в исляма, а от двете му страни седяха по един елегантен и възпитан охранител, прикрепени към него от държавата в последните години от живота му. Носеха му не само чантата, тържествено придържаха вратата, както според Ка се полага на известен писател опозиционер, подкрепяха го по стълбите и отстраняваха прекалено любопитните почитатели и врагове.

А настанилите се до Ка във военното транспортно средство войници се държаха така, сякаш не го охраняваха, а беше арестуван.

Щом влезе в хотела, Ка отново усети изцяло обсебилото го заранта щастие, но въпреки желанието си на секундата да зърне Ипек, първо реши да поговори насаме с Кадифе, защото ако укриеше нещо от Ипек, това можеше да се изтълкува като предателство, макар и незначително, спрямо любовта им. От това си намерение се отказа обаче в мига, когато видя Ипек във фоайето.

— По-красива си, отколкото в спомените ми! — каза той, оглеждайки Ипек с възхита. — Викна ме Сунай, иска да стана посредник.

— По какъв въпрос?

— Снощи са хванали Тъмносиния! Защо толкова рязко се промени лицето ти? За нас не съществува никаква опасност. Да, Кадифе ще се измъчва. Но вярвай ми, моята душа се успокои. — И разказа набързо чутото от Сунай, обясни за експлозията и снощните изстрели. — Сутринта си тръгнала, без да ме събудиш. Не бой се, ще уредя всичко, никой няма да пострада. Заминем ли за Франкфурт, ще бъдем щастливи. Говори ли са баща си? Сунай каза, че ще се водят преговори и заради туй ще ме изпрати при Тъмносиния, но условието е първо да разговарям с Кадифе. — На Ка му хрумна, че прекомерната тревога в очите на Ипек е свързана с него, стана му приятно.

— След малко Кадифе ще дойде в стаята ти — каза Ипек и си тръгна.

В стаята си забеляза, че леглото е оправено. Снощи тук бе прекарал най-щастливата нощ в живота си — вещите, бледата лампа на масичката и избледнелите пердета сега бяха потънали в съвсем различна снежна светлина и в тишина, ала все още се усещаше мирисът, останал от любовната им нощ. Опъна се по гръб на леглото и загледан в тавана, се опита да си представи какви беди ще се стоварят на главата му, ако не успее да убеди Кадифе и Тъмносиния.

Още с влизането си Кадифе каза:

— Разправяй какво знаеш за залавянето на Тъмносиния. Бил ли е изтезаван?

— Ако го бяха изтезавали, нямаше да ме пращат при него — отвърна Ка. — Ще ме заведат след малко. Хванали са го след срещата в хотела, друго не знам.

Кадифе се взря през прозореца навън, към заснежения булевард.

— Сега ти си щастлив, а аз съм нещастна — рече тя. — Колко много неща се промениха след нашата среща в ползваната някога като килер стая.

Ка си припомни как вчера следобед се срещнаха в стая 217, как, преди да си тръгне, след като Кадифе извади пистолета, той се разсъблече — струваше му се, че този отдавнашен, приятен миг ги обвързва.

— Това не е всичко, Кадифе — каза Ка. — Обкръжението на Сунай вярва, че Тъмносиния има пръст в убийството на директора на Педагогическия институт. В Карс е пристигнало и досие, потвърждаващо, че той е убил телевизионния водещ.

— Кого включва обкръжението на Сунай?

— Неколцина души от военното разузнаване в Карс… Двама-трима свързани с тях военни… Но Сунай не е напълно под тяхно влияние. Има си свои цели, отнасящи се до изкуството. Сам го каза. Тази вечер иска да постави в Народния театър една пиеса и да ти даде роля в нея. Не прави физиономии, а слушай. Телевизията ще я предава на живо, цял Карс ще гледа. Ако ти се съгласиш да играеш и Тъмносиния убеди учениците от кораническия лицей да отидат в театъра, да седят безгласно, благоприлично и да ръкопляскат на подходящите места, Сунай ще освободи Тъмносиния. Всичко ще бъде забравено и никой няма да пострада. Мен ме избра за посредник.

— Коя е пиесата?

Ка й разказа за „Испанска трагедия“ на Томас Кид, обясни, че Сунай я е адаптиран по свой си начин.

— Според него тя трябва да обединява Шекспир, Корней и Брехт с добавка от гьобеци и солени шегички.

— По всяка вероятност в предаването на живо аз ще изпълнявам ролята на обезчестената жена, та да се сложи началото на кръвното отмъщение.

— Не, ти ще си покриеш главата като испанка, после ще се превърнеш в бунтовна девойка, която в миг на ярост си сваля кърпата от главата, понеже кръвното отмъщение й е омръзнало.

— В Карс се бунтуваш, когато носиш кърпа на главата си, а не когато я смъкваш.

— Това е пиеса, Кадифе. Откриваш главата си, за да се получи пиесата.

— Разбрах какво се иска от мен. Дори да е пиеса, няма да смъкна кърпата си в пиесата като в пиеса.

— Виж, Кадифе, подир два дни снегът ще стихне, ще отворят пътищата, арестантът ще премине в ръцете на инквизиторите. Тогава до края на живота си няма да видиш Тъмносиния. Добре ли си го обмислила?

— Боя се, че ако почна да го обмислям, просто ще се съглася.

— Пък и под кърпата ще носиш перука. Никой няма да зърне косата ти.

— Реша ли да слагам перука, ще го сторя, за да влизам в института като останалите.

— Сега не става дума да спасяваш честта си пред институтските двери. Ще го направиш, за да отървеш Тъмносиния.

— Да видим дали Тъмносиния би пожелал свободата, която ще му подсигуря, откривайки си главата?

— Ще я пожелае — отвърна Ка. — Това, че ще си откриеш главата, не ще накърни достойнството на Тъмносиния. Защото никой не знае за вашите отношения.

По гневния пламък в очите й, Ка осъзна, че е докоснал слабото място на Кадифе, после забеляза странната й усмивка и се уплаши. Страх и ревност обгърнаха душата му. Боеше се да не би Кадифе да му съобщи нещо убийствено за Ипек.

— Не разполагаме с много време, Кадифе — рече той, обзет от все същия особен страх. Знам, че си достатъчно умна и чувствителна, за да се измъкнеш деликатно от положението. Говоря като човек, водил дълги години живот на политически изгнаник. Слушай ме: Животът се живее не заради принципи, а за да бъдеш щастлив.

— Само че без принципи и вяра не би могъл да бъдеш щастлив — отвърна Кадифе.

— Така е. Но е напълно безнравствено вярващите сами да се погубват в една държава на терор, като нашата, в една държава, в която човешкият живот няма никаква стойност. Големите принципи, вярата са за хората от богатите държави.

— Тъкмо обратното е. В една бедна страна на човек не му остава нищо друго, освен да прегърне вярата.

„Само че вярата в неверни неща!“ — помисли си Ка, ала не го изрече, а само каза:

— Ти, Кадифе, обаче не си от бедните. И си от Истанбул.

— Тъкмо по тази причина върша онова, в което вярвам. Не мога да се преструвам. Ако си открия главата, ще я открия наистина.

— Добре. А какво ще кажеш на това: да не допуснат никого в театралната зала. Карсци да гледат случващото се само по телевизията. Тогава камерата най-напред ще покаже как в миг на ярост твоята ръка сваля кърпата. После чрез филмов трик ще покажем в гръб друга жена, която си разпуска косата.

— По-лукаво е дори от слагането на перука — рече Кадифе. — В края на краищата всички ще смятат, че съм си открила главата след военния преврат.

— Кое е по-съществено: повелята на вярата или мнението на другите? По този начин няма никога да си си показала косата. И за да не те тревожат приказките на хората, приключат ли тия глупости, всички ще разправят, че това е било филмов трик. А като се разчуе, че си се съгласила да го направиш, за да бъде освободен Тъмносиния, младежите от кораническия лицей ще започнат да те уважават повече.

— Изобщо хрумвало ли ти е, че когато се опитваш от душа и сърце да убедиш някого в нещо, всъщност изричаш неща, в които не вярваш? — попита Кадифе със съвършено променен тон.

— Да, вярно е, но сега не се чувствам така.

— Накрая, когато успееш да накараш въпросния човек да ти повярва, изпитваш ли вина, че си го убедил и че не си му оставил никакъв изход?

— Това, което виждаш сега, не е безизходица. Като умен човек знаеш, че нищо друго не може да се направи. Хората от обкръжението на Сунай ще обесят Тъмносиния, без да им мигне окото и ти не ще можеш да го приемеш.

— Да речем, че си открия главата пред всички и приема поражението, какви са гаранциите, че ще освободят Тъмносиния? Не знам защо, ама много-много не вярвам на тая държава.

— Права си. Ще поговоря с тях.

— С кого и кога ще говориш?

— След като се срещна с Тъмносиния, пак ще приказвам със Сунай.

Известно време и двамата не проговориха. Стана ясно, че така или иначе Кадифе приема условията му. За да е още по-сигурен, Ка си погледна часовника, показвайки го на Кадифе.

— Тъмносиния в ръцете на МИТ ли е, или на военните?

— Не знам. В крайна сметка няма никаква разлика.

— Военните може би няма да го измъчват — рече Кадифе. — Умълча се за миг. — Искам да му занесеш това. — Тя подаде на Ка инкрустирана със седеф стара запалка с камъче и пакет червено „Марлборо“. — Запалката е на татко. На Тъмносиния му харесва да си пали цигарите с нея.

Ка взе цигарите, но не и запалката.

— Ако му дам запалката, Тъмносиния ще разбере, че първо съм се отбил при теб.

— Нека разбере.

— Тогава ще се досети, че съм разговарял с теб и ще се заинтересува от решението ти. А и не мога да му кажа, че първо съм се срещнал с тебе и че си се съгласила да си откриеш главата, за да го спасиш.

— Защото няма да го приеме ли?

— Не. Тъмносиния е умен, рационален мъж, който ще приеме да си откриеш главата, за да го избавиш от смъртта и ти го знаеш. Няма да приеме, че по този въпрос първо питам тебе, а не него.

— Въпросът не е само политически, а и личен, свързан е с мене. Тъмносиния ще го разбере.

— Дори и да го разбере, знаеш, пак ще пожелае първата дума да е негова. Той все пак е турчин. При това политически ислямист. Отивайки при Тъмносиния, няма да му кажа „Кадифе реши да си открие главата, за да бъдеш освободен“. Нека си мисли, че решението е негово. Ще му обясня, че ще си сложиш перука или пък, че ще бъдат използвани кинотрикове за момента с разпускането на косата. Така ще се убеди, че това хем ще спаси честта ти, хем ще разреши проблема. Дори не ще пожелае да си представи мрачните пространства, където се разминават твоето неприемащо никакви трикове разбиране за чест и неговото практично разбиране за честта. Откриеш ли си главата, той изобщо няма да пожелае да чуе, че ще го сториш почтено, без всякакви трикове.

— Ти ревнуваш от Тъмносиния, ненавиждаш го — рече Кадифе. — Дори не можеш да прозреш човека у него. Ти си като секуларистите, приемаш неевропеизираните люде като първична, неморална, низша прослойка, и смяташ, че единствено с бой те биха могли да се превърнат в човеци. Щастлив си, че прекланям глава пред силата на военните, за да спася Тъмносиния. Дори не се и опитваш да прикриеш своето неморално щастие. — В очите й проблесна погнуса. — Мислиш, че Тъмносиния първи трябва да вземе решението. Да ти кажа ли защо един по-различен турчин като тебе не отиде при Тъмносиния веднага след разговора със Сунай, а дойде най-напред при мен? Защото си искал да видиш как ще преклоня глава по своя воля, което ти дава известно превъзходство пред Тъмносиния, а той те плаши.

— Вярно е, че се плаша от Тъмносиния. Ала всичко останало, което каза, е несправедливо. Ако, отивайки първо при Тъмносиния, бях ти предал решението му като нареждане, че трябва да си откриеш главата, ти нямаше да се подчиниш.

— Ти не си посредник, ти си съюзник на тираните.

— Аз не вярвам в нищо друго, Кадифе, освен във възможността да се измъкна жив и здрав от този град. И ти вече не вярваш в нищо. В достатъчно голяма степен си доказала пред цял Карс, че си умна, горда и смела. Отървем ли се, двамата със сестра ти ще заминем за Франкфурт, за да бъдем щастливи там. Ето защо ти казвам да направиш каквото е нужно, за да бъдеш щастлива и ти. Може би, измъкнете ли се оттук с Тъмносиния, ще сте много щастливи като политически изгнаници в някой европейски град. Уверен съм, че и баща ви ще ви последва. Но е необходимо първо да ми се довериш.

Докато говореше за щастието, една сълза се отрони от препълнените със сълзи очи на Кадифе и се стече по бузата й.

— Убеден ли си, че сестра ми ще напусне Карс?

— Убеден съм — отвърна Ка, без да е убеден изобщо.

— Не настоявам да дадеш запалката на Тъмносиния, нито пък да му кажеш, че първо си се видял с мене — изрече Кадифе с глас на горделива, снизходителна принцеса. — Но искам да съм сигурна, че ако си открия главата, Тъмносиния наистина ще бъде освободен. Гаранцията на Сунай или на някой друг не е достатъчна. Всички познаваме турската държава.

— Много си умна, Кадифе. В Карс ти си човекът, който най-вече заслужава да бъде щастлив! — каза Ка. За малко да добави „и Неджип“, но тутакси го забрави. — Дай ми запалката. Ако измисля нещо, ще му я дам. Но ти ми се довери.

Както му подаваше запалката, най-неочаквано двамата се прегърнаха. Преизпълнен с нежност, Ка усети в ръцете си тялото на Кадифе, по-изящно и по-крехко от тялото на сестра й, но се въздържа да я целуне. В същия миг на вратата припряно се почука, помисли си „добре, че се въздържах“.

На прага стоеше Ипек. Каза, че е пристигнал военен камион за Ка. Със замислен и нежен поглед тя се взря в очите на Ка и Кадифе, опитвайки се да прозре какво се е случило в стаята. Ка излезе, без да я целуне. Обхванат от чувството на вина и триумф, в края на коридора той се обърна и видя как двете сестри се прегръщат.