Всичко на масата

11.

Във втори и трети клас пак не ме пускаха да играя бейзбол, но някак си знаех, че постепенно набирам скорост. Знаех, че ако отново ми позволят да хвана бухалката, ще изпратя топката над покрива на училището. Веднъж си стоях на двора, когато при мен дойде един учител.

— Какво правиш тук?

— Нищо.

— Имате час по физическо. Трябва да участваш в игрите. Да не си инвалид?

— Какво?

— Има ли ти нещо?

— Не знам.

— Ела с мен.

Той ме заведе при група деца. Играеха кикбол. Кикбол беше същото като бейзбол, но се използваше футболна топка. Питчърът я търкулваше към мястото на батъра и той я риташе. Ако някой успееше да я хване, батърът изгаряше. Ако се търкулнеше по игрището или тя полетеше високо във въздуха над противниковия отбор, батърът започваше да обикаля базите.

— Как ти е името? — попита ме учителят.

— Хенри.

Той отиде при децата, които играеха кикбол.

— Деца — каза той. — Хенри ще играе стопер.

Всичките бяха от моя випуск. Познавахме се. А да играеш стопер, беше най-трудното. Излязох на игрището. Знаех, че и двата отбора ще се обединят срещу мен. Питчърът търкулна топката към батъра, съвсем бавно, и той с всичка сила я ритна право към мен. Топката полетя много бързо, на височината на гърдите, но нямаше никакъв проблем. Беше голяма, така че протегнах ръце напред и я хванах. После я хвърлих към питчъра. Следващият батър ритна топката по същия начин. Този път тя долетя малко по-високо. И малко по-бързо. Никакъв проблем. После обаче на мястото на батъра излезе Станли Грийнбърг. Лоша работа. Аз бях дотук. Питчърът търкулна топката и Станли я ритна. Топката полетя към мен като снаряд, на височината на главата. Искаше ми се да се наведа, но не го направих. Топката се заби в ръцете ми, но аз я удържах. После я търкулнах обратно към мястото на питчъра. Три аута един след друг. Затичах се към страничната линия. Когато минах покрай едно момче, то каза:

— Чинаски, великият лайностопер.

Беше онова момче с вазелина по косата и дългите черни косми в носа. Завъртях се към него.

— Ей! — подвикнах.

Той спря. Погледнах го.

— Никога повече не ми говори така.

Видях страха в очите му. Той отиде на мястото си, а аз отидох и се подпрях на оградата, докато моят отбор излизаше да удря. Никой не застана до мен, но не ми пукаше. Бях започнал да печеля точки.

Чудна работа. Бяхме от най-бедното училище, с най-бедните и необразовани родители, повечето от нас преживявахме с някаква отвратителна храна и въпреки това, взети поотделно, бяхме много по-едри от момчетата във всички останали начални училища в града. Нашето училище беше прочуто. Всички се страхуваха от нас.

Нашите отбори от шести клас биеха всички други отбори от шести клас, при това много лошо. Особено на бейзбол. Биехме ги с резултати като 14 : 1, 24 : 3, 19 : 2. Просто ние удряхме силно, а те — не.

Един ден ни предизвика на двубой градският шампион по бейзбол от гимназиалното първенство, училище „Миранда Бел“. Отнякъде се намериха пари и всичките ни играчи получиха по една нова синя бейзболна шапка, отпред на която пишеше „Д“ като „Делси“. Отборът ни изглеждаше доста добре с тези шапки. Когато момчетата от „Миранда Бел“, шампиони за седми клас, излязоха на терена, нашите шестокласници само ги погледнаха и започнаха да се смеят. Ние бяхме по-едри, изглеждахме по-яки, вървяхме по-различно и знаехме нещо, което те не знаеха. Дори ние, по-малките, също се разсмяхме. Наясно бяхме, че можем да ги бием, когато си поискаме.

Момчетата от „Миранда“ бяха прекалено вежливи. През цялото време си мълчаха. Най-едрото от тях играеше като питчър. Успя да изкара трима от нашите батъри поред, някои от най-добрите играчи. Но ние пък имахме Ниския Джонсън. Ниския смогна да изкара трима от техните. Играта продължи по същия начин — и двата отбора успяваха да изкарат батърите в аут, а когато батърите улучваха топката, винаги някой я пресичаше по земя, най-много да дотичат до първа база, нищо повече. После, накрая на седмия ининг, дойде нашият ред да удряме. И Якия Капалети успя да улучи една топка. Леле, направо се чу как я блъсна! Топката сякаш щеше да стигне до училището и да счупи някой прозорец. Никога не бях виждал такъв удар! Топката стигна чак до пилона със знамето, блъсна го почти най-горе и падна обратно на земята. Хоумрън, без проблеми. Капалети обиколи всички бази, без да бърза, и нашите момчета изглеждаха страхотно с новите си сини шапки с бяла буква „Д“.

След този удар момчетата от „Миранда“ просто се отказаха. Не знаеха как да се върнат в играта. Бяха от богаташки квартал и просто нямаха представа какво означава да се изправиш, след като си паднал в калта. Следващият ни батър стигна до втора база! Как крещяхме само! Играта все едно беше свършила. Вече не можеха да направят нищо. Следващият ни батър стигна до трета база. Те смениха питчъра. Следващият им питчър успя да изкара нашия батър, но след това излезе друг и стигна до първа база. Докато свърши този ининг, вече бяхме отбелязали девет обиколки.

В осмия ининг „Миранда“ така и не получиха възможност да играят бейзбол. Нашите петокласници излязоха на игрището и ги предизвикаха на бой. Дори един от четвъртокласниците излезе и се сби с едно от техните момчета. Тогава от „Миранда“ си взеха екипировката и побягнаха. Ние ги погнахме по улицата.

Тъй като вече нямаше какво да правим, двама от нашите се сбиха помежду си. Беше хубав бой. И двамата си разбиха носовете, но продължаваха да удрят добре, докато един от учителите, който беше останал да гледа играта, не дойде да ги разтърве. Човекът така и не разбра на колко малко му се размина да не скочат да натупат и него.