Всичко на масата

29.

През това лято, юли 1934-а, застреляха Джон Дилинджър пред киното в Чикаго. Не му дадоха никакъв шанс. Дамата в червено го беше предала. Цяла година преди това повечето банки вече се бяха сринали. Отмениха сухия режим и баща ми отново започна да пие бира „Ийстсайд“. Но най-лошото беше, че гръмнаха Дилинджър. Много хора обичаха Дилинджър и когато разбраха за смъртта му, им стана много гадно. По това време президентът беше Рузвелт. Той даваше интервюта по радиото и всички ги слушаха. Наистина беше добър оратор. После започна да пуска в ход разни програми, за да устройва хората на работа. Но положението все още беше много зле. Моите младежки пъпки също — бяха неописуемо огромни.

През септември трябваше да постъпя в гимназията „Удхейвън“, но баща ми настояваше да ме запишат в гимназията „Челси“.

— Виж — възразих аз. — „Челси“ изобщо не е в този квартал. Прекалено е далече.

— Ще правиш, каквото ти се каже. Ще се запишеш в „Челси“ и това е.

Знаех защо иска да уча в „Челси“. Там учеха децата на богатите. Баща ми беше луд. Продължаваше да се надява, че ще забогатее. Когато Плешко разбра, че ще ходя да уча в „Челси“, и той реши да се запише там. Не можех да се отърва нито от него, нито от пъпките си.

В първия учебен ден отидохме с велосипедите до „Челси“ и ги оставихме отпред. Беше ужасно. Повечето от учениците, поне от по-големите, си имаха собствени автомобили, много от които бяха кабриолети и дори не бяха черни или тъмносини като повечето коли по улиците, а яркожълти, зелени, оранжеви и червени. Момчетата ги паркираха пред училището, а момичетата се събираха около тях и ходеха да се возят. Всички бяха добре облечени, и момчетата, и момичетата — носеха пуловери без ръкави, ръчни часовници и най-новите модели обувки. Изглеждаха съвсем зрели и уравновесени, като по-висши същества. А аз бях с ризата, която ми беше ушила майка ми, единствения си чифт вехти панталони и старите си обувки, а освен това бях покрит с пъпки от горе до долу. Момчетата с колите изобщо нямаха пъпки. Всички бяха много красиви, високи и чисти, с блестящи зъби, и не си миеха косата със сапун за ръце. Сякаш знаеха нещо, което аз не знаех. Пак се озовах на дъното.

Всички момчета имаха коли, така че двамата с Плешко много се срамувахме от велосипедите си. Оставихме ги вкъщи и всеки ден ходехме пеш до училище и обратно, по пет километра в едната посока. Носехме си обяда в кафяви хартиени кесии. А повечето от останалите дори не се хранеха в стола на училището. Вместо това те ходеха на сладкарница с момичетата, пускаха джубокса и се смееха. Бяха готови за Калифорнийския университет.

Най-много се срамувах от пъпките си. В „Челси“ се предлагаше избор между физическо възпитание и военно обучение. Аз се записах на военно обучение, защото така нямаше да се налага да нося потник и гащета и никой нямаше да види пъпките по тялото ми. Но пък мразех униформата. Ризата беше вълнена и платът дразнеше пъпките ми. Униформата се носеше всеки ден от понеделник до четвъртък. В петък ни даваха да ходим с обикновени дрехи.

Изучавахме военното ръководство. В него пишеше как се водят войни и разни други глупости. Трябваше да държим изпити. Марширувахме. Упражнявахме се по военното ръководство. По време на различните упражнения трябваше да носим оръжието, което беше лошо за мен. По раменете си също имах пъпки. Понякога, когато вдигах оръжието за почест, прикладът спукваше някоя пъпка и тя се разтичаше под ризата ми. Разкървавяваше се под ризата, но тъй като ризата беше от дебел вълнен плат, кръвта не се виждаше толкова и не приличаше на кръв.

Казах на майка ми какво става. Тя заши от вътрешната страна на ризите ми парчета бял памучен плат, но това не помогна много.

Веднъж дойде един офицер, за да направи проверка. Той изтръгна пушката, която държах, вдигна я и погледна през дулото, за да провери дали е почистена отвътре. После я блъсна обратно в ръцете ми и видя петното от кръв на дясното ми рамо.

— Чинаски! — отсече. — Оръжието ти пуска грес!

— Тъй вярно, сър.

Изкарах срока, но пъпките и мехурите все повече се влошаваха. Станаха големи като орехи и покриваха цялото ми лице. Много се срамувах от тях. Понякога заставах сам пред огледалото в банята и изстисквах някоя пъпка. От нея цръкваше жълта гной и пръскаше по огледалото. Излизаха и мънички бели парченца. По някакъв отвратителен начин ми беше много интересно, че вътре има толкова различни неща. Но си представях колко е трудно на останалите хора да ме гледат, без да им прилошее.

Сигурно от училището бяха уведомили баща ми. В края на срока ме освободиха от училище. Лежах в леглото, а нашите ме мажеха с различни мехлеми. Имаше един кафяв мехлем, който много вонеше. Баща ми най обичаше да ме маже с него. От него пареше. Баща ми настояваше да го държа по-дълго на кожата си, много по-дълго, отколкото пишеше в инструкциите. Една вечер настоя да го оставя в продължение на цели часове. Накрая започнах да крещя от болка. Изтичах до ваната, напълних я с вода и много трудно измих мехлема. Бях изгорен — по лицето, по гърба и гърдите. Тази вечер седях на ръба на леглото, защото не можех да легна.

Баща ми влезе в стаята.

— Казах ти да не го махаш!

— Виж какво стана — рекох му аз.

Майка ми също влезе в стаята.

— Този кучи син не иска да се оправи — обърна се към нея баща ми. — Откъде ми се падна такъв син?

Майка ми я уволниха. Баща ми продължаваше да излиза всяка сутрин с колата, все едно отива на работа.

— Инженер съм.

Така казваше на хората. Винаги си беше мечтал да стане инженер.

Записаха ми час в поликлиника в Лос Анджелис. Дадоха ми един продълговат бял картон. Взех картона и се качих на трамвай №7. Струваше седем цента (или четири жетона за двайсет и пет цента). Аз пуснах един жетон и отидох в края на трамвая. Часът ми беше за 8:30 сутринта.

След няколко пресечки в трамвая се качиха малко момче и жена. Жената беше дебела, а момчето беше някъде на четири години. Седнаха зад мен. Аз гледах навън през прозореца. Носехме се напред. Трамвай №7 ми харесваше. Движеше се много бързо и се люлееше напред-назад, а навън грееше слънце.

— Мамо? — обади се момченцето зад мен. — Какво му има на лицето на този човек?

Жената не отговори.

Момчето повтори въпроса.

Тя пак не отговори.

Тогава момчето изкрещя:

— Мамо! Какво му има на лицето на този човек?

— Млъкни! Не знам какво му има на лицето!

Отидох на регистратурата в поликлиниката и там ми казаха да се кача на четвъртия етаж. Когато се качих, сестрата записа името ми и ми каза да седна. Хората седяха на две дълги редици от зелени метални столове, с лице един към друг. Мексиканци, бели и черни. Нямаше жълти. Нямаше нищо за четене. Някои от пациентите четяха стари вестници. Хората бяха на всякаква възраст, слаби и дебели, ниски и високи, стари и млади. Никой не говореше. Всички изглеждаха много уморени. Напред-назад сновяха санитари, понякога се мяркаше и по някоя медицинска сестра, но нямаше никакви лекари. Мина час, после още един. Не извикаха името на никого. Аз отидох да потърся чешма. Погледнах в няколко малки стаички, където трябваше да преглеждат хората. Вътре нямаше никого — нито лекари, нито пациенти.

Отидох до бюрото. Сестрата беше забола нос в една дебела тетрадка, в която бяха написани много имена. Телефонът звънна. Тя вдигна.

— Доктор Менън още не е дошъл — каза и затвори.

— Извинете — обадих се аз.

— Да? — попита сестрата.

— Докторите още ги няма. Може ли да дойда по-късно?

— Не.

— Ама тук няма никой.

— Докторите са на прегледи.

— Ама аз имам час за осем и трийсет.

— Всички имат час за осем и трийсет.

В чакалнята имаше четирийсет и пет-петдесет души.

— След като съм в списъка, не може ли да дойда след няколко часа, когато и докторите ще бъдат тук?

— Ако излезеш сега, автоматично отпадаш от списъка. Ако искаш да се лекуваш, ще трябва да дойдеш пак утре.

Аз се върнах и седнах на един стол. Останалите хора не протестираха. Почти никой не мърдаше. От време на време минаваха по две-три сестри, които се смееха на нещо. Веднъж мина човек в инвалидна количка. И двата му крака бяха омотани в превръзки, а ухото му откъм тази страна на главата, която се виждаше от моето място, беше отрязано. На мястото му имаше черна дупка, разделена на части, сякаш в ухото му беше влязъл паяк и си беше изплел паяжина. Часовете си вървяха. Стана обед, после следобед. Още един час. Още два часа. Ние седяхме и чакахме.

После някой каза:

— Ето лекар!

Лекарят влезе в един от кабинетите и затвори вратата. Всички загледахме вратата. Нищо. Вътре влезе някаква сестра. Чухме как се смее. После излезе. Минаха пет минути. Десет минути. Накрая докторът се появи със списък в ръка.

— Мартинес? — каза. — Хосе Мартинес?

Един стар слаб мексиканец се изправи и тръгна към доктора.

— Мартинес? Как си, старче?

— Болен съм, докторе… Май ще се мре…

— Е, ти пък сега… Хайде, влизай…

Мартинес стоя вътре много дълго време. Аз взех един захвърлен вестник и се опитах да чета. Но всички си мислехме за Мартинес. Ако Мартинес изобщо някога излезеше отвътре, щеше да влезе някой друг.

После чухме как Мартинес започна да крещи.

— АААААА! АААААА! СПРЕТЕ! СПРЕТЕ! АААААА! БОЖИЧКО! МИЛОСТ! СПРЕТЕ, МОЛЯ ВИ!

— Хайде, хайде — каза докторът. — Не боли чак толкова.

Мартинес отново закрещя. В кабинета влетя сестра. Настъпи тишина. Не виждахме нищо друго освен черната сянка в полуотворената врата. После в стаята дотича и санитар. Мартинес гърголеше нещо. Извадиха го оттам на носилка с колелца. Сестрата и санитарят го избутаха отвътре, минаха по коридора и го вкараха зад някаква врата. Мартинес беше покрит с чаршаф, но още не беше умрял, защото чаршафът не покриваше лицето му.

Докторът остана в кабинета още десет минути. После излезе със списъка.

— Джеферсън Уилямс? — попита.

Никой не отговори.

— Джеферсън Уилямс тук ли е?

Нямаше отговор.

— Мери Блекторн?

Никой не отговори.

— Хари Люис?

— Аз съм, докторе.

— Влезте, моля…

Ставаше много бавно. Докторът прие още петима пациенти. После излезе от кабинета, отиде на регистратурата, запали си цигара и петнайсет минути си говори със сестрата. Изглеждаше много интелигентен. Имаше тик на дясната половина на лицето си и тя постоянно подскачаше, а косата му беше червена със сиви кичури. Носеше очила и постоянно ги сваляше и пак ги слагаше. Дойде още една сестра и му подаде чаша кафе. Той отпи от кафето, после си взе чашата с едната ръка, а с другата бутна вратата в дъното на коридора и излезе.

Сестрата от регистратурата дойде при нас с дългите бели картони и ни извика по имена. Всеки отговаряше и тя му връщаше картона. Накрая каза:

— Отделението затваря за днес. Ако искате, елате пак утре. Часът ви е отпечатан на картона.

Погледнах моя картон. На него беше отпечатано „8:30“.