Всичко на масата

32.

Дупченето и изстискването продължиха със седмици, но почти без резултат. На мястото на плюските, които изчезваха, се появяваха нови. Често заставах сам пред огледалото и се чудех колко ли грозен може да стане човек. Невярващо разглеждах лицето си, после се обръщах и разглеждах пъпките и плюските на гърба си. Бях ужасен. Нищо чудно, че хората ме зяпаха и ми говореха грубости. Не ставаше въпрос за обикновено младежко акне. Моите пъпки бяха възпалени, безмилостни, огромни, подути и пълни с гной. Чувствах се уникален, сякаш избран свише да бъда такъв. Родителите ми никога не говореха с мен за състоянието ми. Все още бяха безработни. Майка ми тръгваше всяка сутрин, за да си търси работа, а баща ми излизаше с колата, все едно ходеше на работа. В събота безработните получаваха безплатни продукти от магазините, най-вече консерви, които почти винаги по някаква причина бяха яхния от кайма и зеленчуци. Ядяхме много яхния от кайма и зеленчуци. И сандвичи с кайма. И картофи. Майка ми се научи да прави картофени палачинки. Всяка събота родителите ми отиваха да вземат безплатната храна, но не от най-близкия магазин, защото ги беше страх съседите да не ги видят и да не разберат, че са на помощи. Така че те изминаваха пеш четири километра по булевард „Уошингтън“, до един магазин на две пресечки след „Креншоу“. Беше голямо разстояние. После се връщаха пеш обратно, като се потяха и носеха пазарските чанти, пълни с консерви с кайма, картофи и моркови. Баща ми не искаше да ходят с колата, за да пести бензин. Бензинът му трябваше, за да отива на невидимата си работа и да се връща. Другите бащи не бяха като него. Те просто си седяха тихо на верандата или играеха на подкови в двора.

Докторът ми даде някакъв бял крем, с който да си мажа лицето. Бялото изсъхваше и ставаше на коричка върху пъпките ми, така че лицето ми сякаш беше покрито с гипс. А и не помагаше. Един следобед стоях сам вкъщи и се мажех по лицето и тялото. Бях по гащета и се опитвах да се намажа по гърба, когато чух гласове. Бяха Плешко и неговият приятел, Джими Хачър. Джими Хачър беше красавец и обичаше да се бъзика с хората.

— Хенри! — извика Плешко отвън.

Чух как си говори нещо с Джими. После се качи на верандата и започна да чука на вратата:

— Ей, Ханк, Плешко е! Отвори!

„Проклет глупак — помислих си аз. — Не разбираш ли, че не искам да виждам никого?“

— Ханк! Ханк! Ние сме, Плешко и Джим!

И пак заудря по вратата.

Чух как си говори с Джим:

— Сигурен съм, че го видях! Видях го как обикаля вътре!

— Ами, не отваря.

— Най-добре да влезем. Може да има нужда от помощ.

„Глупак такъв — казах си. — Аз се сприятелих с теб. Сприятелих се с теб, когато никой друг не те понасяше. А сега виж какво направи!“

Не можех да повярвам. Изтичах в коридора и се скрих в килера, като оставих вратата притворена. Бях сигурен, че няма да влязат вкъщи. Но те влязоха. Бях оставил отключена задната врата. Чух ги как обикалят из къщата.

— Тук някъде трябва да е — каза Плешко. — Видях нещо да се движи тук…

„Господи Боже — помислих си аз. — Не мога ли да се движа тук? Нали живея в тази къща?“

Клечах в тъмния килер. Не можех да ги оставя да ме намерят там.

Блъснах вратата и изскочих. Видях, че и двамата са в антрето. Затичах се право към тях.

— ИЗЧЕЗВАЙТЕ, КОПЕЛЕТА!

Те ме погледнаха.

— ИЗЧЕЗВАЙТЕ! НЕ МОЖЕТЕ ДА ВЛИЗАТЕ ТУК! ИЗЧЕЗВАЙТЕ, ПРЕДИ ДА СЪМ ВИ УБИЛ И ДВАМАТА!

Те хукнаха към задната веранда.

— БЯГАЙТЕ! БЯГАЙТЕ ДА НЕ ВИ УБИЯ!

Чух как изтичаха по алеята и излязоха на тротоара. Не исках да гледам къде ще отидат. Прибрах се в стаята си и се изтегнах на леглото. Защо искаха да ме видят? Какво можеха да направят? Нищо не можеше да се направи. Нямаше какво да се говори по въпроса.

Веднъж, след няколко дни, майка ми не излезе да си търси работа, а в този ден не трябваше да ходя в поликлиниката. Така че се оказахме заедно вкъщи. Това не ми хареса. Обичах да си стоя сам. Чух как тя се движи из къщата и си останах в стаята. Пъпките ми бяха по-зле отвсякога. Проверих разписанието на самолетите. Имаше полет в 13:20. Заслушах се. Полетът закъсняваше. Стана 13:20, а той все още се приближаваше към града. Когато мина над къщата, го засякох и видях, че е закъснял с три минути. После чух, че на вратата се звъни. Чух и как майка ми отваря вратата.

— Емили, как си?

— Здравей, Кати, ти как си?

Беше баба ми, която вече беше много стара. Чух, че си говорят, но не можах да чуя какво точно. Така беше по-добре. Те си поговориха пет-десет минути, после дойдоха по коридора до моята стая.

— Всичките ще ви погреба — казваше баба ми. — Къде е момчето?

Вратата се отвори и баба ми и майка ми застанаха на прага.

— Здравей, Хенри — каза баба.

— Баба ти е дошла да помогне — рече майка ми.

Баба ми носеше голяма чанта. Остави я на шкафчето и извади от нея огромно сребърно разпятие.

— Баба ти е дошла да ти помогне, Хенри…

Баба ми имаше повече брадавици отвсякога и беше станала още по-дебела. Изглеждаше неуязвима, сякаш никога нямаше да умре. Беше станала толкова стара, че вече почти нямаше смисъл да умира.

— Хенри — каза майка ми, — обърни се по корем.

Аз се обърнах по корем и баба се надвеси над мен. С крайчеца на окото видях, че люлее огромния кръст над тялото ми. Преди няколко години се бях отказал от религията. Ако беше истина, значи правеше хората на глупаци или поне привличаше най-големите глупаци към себе си. А ако не беше истина, значи глупаците бяха още по-глупави.

Но това все пак бяха баба ми и майка ми. Реших да ги оставя да правят каквото си искат. Разпятието се люлееше напред-назад над гърба ми, над пъпките и цялото ми тяло.

— Господи — молеше се баба ми. — Пречисти тялото на горкото момче от дявола! Само виж тези рани! Повръща ми се от тях, Господи! Погледни ги! Това е дяволът, Господи, настанил се е в тялото на това момче! Пречисти тялото му от дявола, Господи!

— Пречисти тялото му от дявола, Господи! — повтори майка ми.

Помислих си, че просто имам нужда от добър лекар. Какво им ставаше на тези жени? Защо не ме оставяха на мира?

— Господи — продължи баба ми. — Защо позволяваш на дявола да живее в тялото на това момче? Не виждаш ли, че на дявола му харесва? Виж тези рани, Господи, идва ми да повърна само като ги гледам! Те са червени, големи и пълни с гной!

— Пречисти тялото на момчето ми от дявола! — изпищя майка ми.

— Избави ни от това зло, Господи! — изпищя баба ми.

После вдигна разпятието и го заби в центъра на гърба ми. Усетих, че бликна кръв, отначало топла, после изведнъж по-студена. Обърнах се и седнах в леглото.

— Какво правите бе, мамка му?

— Пробивам дупка, за да може Господ да изгони дявола — обясни баба ми.

— Добре — казах аз. — Искам и двете веднага да се махате оттук. Ясно?

— Дяволът още е в него! — извика баба ми.

— ИЗЧЕЗВАЙТЕ ОТТУК, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещях аз.

Шокирани и разочаровани, те излязоха и затвориха вратата след себе си.

Отидох в банята, взех малко тоалетна хартия и се опитах да спра кръвта. После погледнах хартията. Беше прогизнала от кръв. Взех още хартия и я притиснах към гърба си за малко. Намерих йод. Опитах да се намажа по гърба. Беше много трудно. Накрая се отказах. И бездруго, кога се е чувало за инфектиран гръб? Човек или продължава да си живее, или умира от това. Онези копелета така и не се научиха да ампутират гърбове.

Върнах се в стаята си, легнах и се завих до брадичката. После погледнах към тавана и започнах да си говоря.

„Добре де, Господи, кажи, че наистина си там. Ти ме докара дотук. Искаш да ме изпиташ. Ами я си представи, че аз искам да изпитам Теб? Я си представи, че кажа, че Те няма? Ти ми даде доста труден изпит с тези родители и тези пъпки. Според мен го взех. Значи съм по-як от Теб. Ако сега слезеш и ми се явиш, ще Ти се изплюя в лицето — ако изобщо имаш лице. И какво, ходиш ли да сереш? Свещеникът така и не отговори на този въпрос. Каза ни да не се съмняваме. В какво да не се съмняваме? Според мен прекалено много се заяждаш с мен и те моля да слезеш и да ми се явиш, за да мога и аз да Те изпитам!“

Зачаках. Нищо не се случи. Чаках Бог. Чаках ли, чаках. Накрая съм заспал.

Никога не спя по гръб. Но когато се събудих, бях по гръб и това ме изненада. Краката ми бяха свити в коленете и одеялото приличаше на планина. И когато погледнах към планината, видях две очи, които ме гледаха. Но очите бяха тъмни, черни, празни… гледаха ме изпод качулка, черна качулка с остър връх, като качулката на ку-клукс-клановец. Тъмните празни очи не се откъсваха от мен и аз не можех да направя нищо. Обхвана ме истински ужас. Помислих си, че това е Бог, но Бог не би трябвало да изглежда по този начин.

Не можех да откъсна очи от това нещо. Не можех да се помръдна. То просто стоеше там и ме гледаше над хълма, който се образуваше от краката ми и одеялото. Исках да се махне. Исках да ме остави на мира. Беше могъщо, черно и заплашително. Сякаш остана цели часове, без да спира да ме гледа…

Накрая си тръгна.

Останах в леглото да помисля.

Не ми се вярваше да е бил Бог. Облечен по този начин. Това би било доста евтин номер.

Било е някаква илюзия, разбира се.

Помислих десет-петнайсет минути, после станах и отидох да взема кафявата кутийка, която баба ми беше подарила много отдавна. Вътре имаше малки хартийки, навити на руло, с цитати от Библията. Всяка хартийка беше в отделно гнездо. Човек трябваше да си зададе въпрос и да изтегли една от хартийките, а на нея трябваше да е написан отговорът. По-рано бях пробвал и нищо не се получаваше. Сега обаче реших пак да опитам. Попитах кафявата кутийка:

— Какво означаваше това? Какво означаваха тези очи?

После извадих една хартийка и я развих. Беше миниатюрно късче твърда бяла хартия. Развих я и прочетох какво пише.

БОГ ТЕ Е ИЗОСТАВИЛ.

Навих хартийката и я прибрах обратно в гнездото й в кафявата кутийка. Не можех да повярвам. Пак си легнах и се замислих. Беше прекалено просто, прекалено директно. Наистина не можех да повярвам. Обмислих да мастурбирам, за да си върна чувството за реалност. Все още не можех да повярвам. Пак станах и започнах да развивам всички хартийки от кафявата кутия една по една. Търсех хартийката, на която пише БОГ ТЕ Е ИЗОСТАВИЛ. Накрая развих всичките. Нямаше нито една, на която да го пише. Прочетох ги всичките и нямаше нито една, на която да пише това. Навих ги една по една и внимателно ги прибрах по гнездата им в кафявата кутийка.

Междувременно положението с пъпките се влошаваше. Возех се на трамвай №7, ходех в поликлиниката на Лос Анджелис и започнах да се влюбвам в госпожица Акерман — медицинската сестра, която ми стискаше пъпките. Тя никога нямаше да разбере, че с всяка нова болка куражът в мен нараства все повече. Въпреки целия ужас на кръвта и гнойта тя винаги беше мила и добра с мен. Любовното ми чувство към нея не беше сексуално. Просто ми се искаше да ме прегърне в своята колосана белота и двамата заедно да напуснем този свят. Но тя така и не го направи. Беше прекалено практична. Просто ми напомняше кога да отида пак.