Всичко на масата

36.

Когато се върнах в гимназията „Челси“, там всичко си беше постарому. Най-големите бяха завършили, но на тяхно място бяха дошли други бъдещи абитуриенти със спортни коли и скъпи дрехи. Никога не ме закачаха. Не ми обръщаха никакво внимание. Бяха прекалено заети с момичетата. Никога не говореха с бедните момчета — нито в класната стая, нито след часовете.

Една седмица след началото на втория срок заговорих баща ми, докато вечеряхме.

— Виж — казах му, — в училище не ми е лесно. Даваш ми само по петдесет цента джобни на седмица. Не можеш ли да ми даваш по един долар?

— По един долар?

— Да.

Той набоде на вилицата си нарязано цвекло от туршия, пъхна го в устата си и задъвка. После ме погледна изпод гъстите си вежди.

— Ако ти давам по един долар всяка седмица, това ще означава петдесет и два долара на година, тоест ще работя повече от седмица, само за да ти изкарам джобни пари.

Не отговорих нищо. Но си помислих: Боже мой, ако мислиш за всяко нещо по този начин, никога няма да можеш да си купиш нищо — нито хляб, нито диня, нито вестници, брашно, мляко или крем за бръснене. Но не му възразих, защото когато мразиш някого, не можеш да си позволиш да просиш от него…

Богатите момчета обичаха да карат бързо, да спират рязко и да оставят следи от гуми по асфалта, колите им блестяха на слънцето, а момичетата се струпваха около тях. Часовете бяха някакъв майтап, защото всички те щяха да продължат да учат в колеж, изобщо не се стараеха, но получаваха добри оценки, и рядко ги виждах с учебници — много по-често ги виждах как форсират колите си и изведнъж литват по улицата, а в колите им момичетата пищят и се смеят. Гледах ги с моите петдесет цента в джоба. Дори не можех да шофирам.

През това време бедните, изгубените и идиотите продължаваха да се тълпят около мен. Бях си харесал едно място под ложата на училищния стадион, където си изяждах обяда. Носех си два сандвича с кайма в кафяв хартиен плик. Те идваха при мен и ме питаха:

— Ей, Ханк, може ли да ям при теб?

— Изчезвай бе, мамка ти! Колко пъти да ти повтарям!

И без това вече бях събрал достатъчно такива типове, от които нямаше никаква полза: Плешко, Джими Хачър и едно високо, кльощаво еврейче на име Ейб Мортенсън. Мортенсън имаше само отлични оценки по всички предмети, но беше един от най-големите идиоти в училището. Нещо в главата му беше радикално прецакано. В устата му постоянно се събираше слюнка, но вместо да се отърве от нея, като я изплюе на земята, той плюеше в шепите си. Нямах никаква представа защо го прави и не го питах. Не исках да го питам. Само го гледах и ми ставаше гадно. Веднъж отидох с него до тях и разбрах защо получава само отлични оценки. Майка му още от вратата го караше да забоде нос в учебниците и не го пускаше да прави нищо друго. Караше го да чете всичките си учебници от кора до кора, по много пъти.

— Трябва да си вземе изпитите — обясни ми тя.

Изглежда, никога не й беше хрумвало, че учебниците може да лъжат. Или че това, което пише в тях, може да няма значение. Не я попитах.

Все едно се бях върнал в началното училище. Около мен се бяха събрали не силните, а слабите, не красивите, а грозните, не победителите, а загубеняците. Все едно бях орисан да прекарам целия си живот в тяхната компания. Но дори това не ме притесняваше толкова, колкото фактът, че сякаш бях неустоимо привлекателен за тези кретени. Като че ли бях лайно, което събира мухите, вместо цвете, за което жадуват пеперудите и пчелите. Исках да бъда сам, защото така се чувствах най-добре, така беше по-чисто, но сякаш не бях достатъчно умен, за да ги разкарам. Може би пък те ми бяха господари: или бащи, под друга форма. Във всеки случай беше нетърпимо да висят около мен, докато си ядях сандвичите.