Всичко на масата

38.

Ейб Мортенсън беше неприятен за компания, но беше просто глупак. Човек може да прости на глупака, защото той винаги тича в една и съща посока и поне не мами никого. Но измамниците наистина могат да ти вгорчат живота. Джими Хачър имаше права черна коса, светла кожа и макар че не беше едър колкото мен, държеше раменете си изправени, обличаше се по-добре от повечето от нас и си имаше някакъв начин да се разбира с всички, с които му се прииска да се разбира. Майка му беше барманка, а баща му се беше самоубил. Джими имаше хубава усмивка и идеални зъби и момичетата го харесваха, макар че нямаше пари колкото богатите момчета. Постоянно го виждах да говори с някое момиче. Не знам какво им говореше. Не знам какво говореше нито едно момче на нито едно момиче. За мен момичетата бяха толкова невъзможна цел, та предпочитах да се преструвам, че изобщо не съществуват.

Но Хачър беше друга работа. Знаех, че не е педал, но той винаги вървеше след мен.

— Слушай, Джими, защо постоянно ме следиш? Изобщо не си ми симпатичен.

— Стига бе, Ханк, ние сме приятели.

— Мислиш ли?

— Да.

Веднъж той дори се изправи в час по английски и прочете есе със заглавие „Цената на приятелството“, а докато четеше, през цялото време поглеждаше към мен. Есето му беше глупаво, меко и стандартно написано, но когато свърши, целият клас му ръкопляска, а аз си помислих, ами това им харесва на хората и нищо не може да се направи по въпроса. В отговор написах контраесе, което се наричаше „Цената на това изобщо да нямаш приятели“. Учителката не ми позволи да го прочета пред класа. Писа ми двойка.

Всеки ден Джими, Плешко и аз се връщахме заедно от училище. (Ейб Мортенсън живееше в друга посока, така че поне не се налагаше да вървим с него.) Както си вървяхме един ден, Джими каза:

— Ей, искате ли да отидем в къщата на моята приятелка? Искам да ви запозная с нея.

— О, майната му, това са глупости — рекох аз.

— Не бе, сериозно — каза Джими. — Тя е добро момиче. Искам да ви запозная. Бъркал съм й в путката.

Бях виждал това момиче — казваше се Ан Уедъртън и беше много красива, с дълга кестенява коса и големи кафяви очи, тиха и с хубава фигура. Никога не бях говорил с нея, но знаех, че е гаджето на Джими. Богатите момчета се бяха опитвали да я свалят, но тя не им обръщаше внимание. Изглеждаше адски готина.

— Имам ключ от тях — обясни Джими. — Ще влезем и ще я изчакаме. Тя има часове до късно.

— На мен ми звучи тъпо — възразих.

— Стига бе, Ханк — каза Плешко. — Какво толкова имаш да правиш? Ще се прибереш у вас и ще си биеш чекии.

— Това не е лишено от определени достойнства — изтъкнах аз.

Джими отвори със своя ключ и тримата влязохме. Къщата беше приятна, чиста и малка. До Джими дотича един черно-бял булдог и размаха отрязаната си опашка.

— Това е Боунс — заяви Джими. — Боунс много ме обича. Гледайте сега!

Джими плю в дланта на дясната си ръка, хвана пениса на Боунс и започна да го търка.

— Ей, какво правиш бе, мамка ти? — попита Плешко.

— Държат Боунс завързан на двора. Никога не му дават да ебе. Трябва да се облекчи! — каза Джими и продължи да му бие чекии.

Пенисът на Боунс стана отвратително червен — дълга, тънка нишка от сълзяща нелепост. Боунс започна да издава скимтящи звуци. Без да спира, Джими погледна нагоре към нас:

— Ей, знаете ли коя е нашата песен? Искам да кажа, нашата песен с Ан? Песента „Когато лилавата нощ се спуска над спящите градини“.

Точно тогава Боунс свърши. Спермата бликна на килима. Джими се изправи и разтърка спермата в килима с подметката на обувката си.

— Съвсем скоро ще наеба Ан. Моментът наближава. Тя казва, че ме обича. Аз също я обичам, обичам проклетата й путка.

— Ей, хуй такъв — казах аз на Джими. — Повръща ми се от теб.

— Нали не говориш сериозно, Ханк? — попита той.

После влезе в кухнята и добави:

— Ан има хубаво семейство. Живее тук с баща си, майка си и брат си. Брат й знае, че ще я чукам. И има право да се ядосва. Но не може да направи нищо по въпроса, защото мога да го пребия. Той е една мишка. Ей, вижте това!

Джими отвори вратата на хладилника и извади бутилка мляко. В нашата къща все още нямахме хладилник, а кутия със сух лед. Уедъртънови очевидно бяха заможни. Джими си извади пишката, свали картонената капачка на бутилката и пъхна пишката си в нея.

— Само малко, нали разбирате. Няма да усетят вкуса, но ще пият пикнята ми…

Той си извади пишката, сложи капачката, разклати бутилката и я върна обратно в хладилника.

— А, вижте — каза. — Тук има малко желе. Явно довечера ще ядат за десерт желе. Но освен това ще ядат и…

Той извади купата с желе от хладилника, но точно в този момент чухме как се превърта ключ и предната врата се отваря. Джими бързо върна желето в хладилника и захлопна вратата.

После влезе Ан. Право в кухнята.

— Ан — каза Джими. — Запознай се с моите добри приятели, Ханк и Плешко.

— Здрасти!

— Здрасти!

— Здрасти!

— Този е Плешко. Ханк е другият.

— Здрасти.

— Здрасти.

— Здрасти.

— Виждала съм ви в училище.

— А, да — кимнах аз. — Ние постоянно сме там. И ние сме те виждали.

— Аха — съгласи се Плешко.

Джими се обърна към Ан:

— Добре ли си, бебче?

— Да, Джими, мислех си за теб.

Тя пристъпи към него и те се прегърнаха, а после започнаха да се целуват. Стояха точно пред нас и се целуваха. Джими беше с лице към нас. Виждахме дясното му око. Той ни намигна.

— Е — рекох аз. — Ние ще тръгваме.

— Аха — каза Плешко.

Излязохме от кухнята, минахме през дневната и се озовахме навън. Тръгнахме по тротоара към къщата на Плешко.

— Това момче наистина се е уредило — отбеляза Плешко.

— Аха — съгласих се аз.