Всичко на масата

44.

Вече виждах накъде отиват нещата. Бях беден и винаги щях да си остана беден. Но аз всъщност не исках чак толкова много пари. Всъщност не знаех какво искам. Не, знаех. Исках да си намеря някакво място, където да се скрия, място, където не се налага да правиш нищо. Самата мисъл да правя нещо ми беше толкова отвратителна, че от нея ми прилошаваше. Мисълта да стана адвокат, политик или инженер, каквото и да е, ми се струваше невъзможна. Да се оженя, да имам деца, да попадна в плен на семейната институция. Всеки ден да ходя някъде на работа и да се връщам. Невъзможно. Да правя неща, прости неща, да участвам в семейни пикници, Коледа, Четвърти юли, Денят на труда, Денят на майката… наистина ли човек се раждаше само за да изтърпи всичко това и накрая да умре? Предпочитах да стана мияч на чинии, всеки ден да се прибирам сам в жалка стаичка и да се напивам, докато ме налегне сън.

Баща ми имаше големи планове. Ето какво ми каза:

— Синко, всеки мъж трябва да купи къща, докато е жив. Когато умре, той я оставя на сина си. После синът му си купува собствена къща и умира, като оставя и двете къщи на своя син. Така стават две къщи. После третият син си купува собствена къща и стават три къщи…

Семейната институция. Победа над всички врагове чрез силата на семейството. Той наистина вярваше в това. Вземи семейството, разбъркай го с равни части Бог и Родина, добави десетчасов работен ден и не ти трябва нищо повече.

Гледах баща си, ръцете му, лицето му, веждите му, и знаех, че този човек няма нищо общо с мен. Беше непознат. Майка ми пък изобщо не съществуваше. Бях прокълнат. Когато гледах баща си, не виждах друго освен неприлична тъпота. Още по-лошо беше, че той се страхуваше от неуспеха повече от останалите хора. Във вените му течаха векове селска кръв и селска чест. Кръвната линия Чинаски беше разредена от цяла поредица селски слуга, които бяха разменили истинския си живот срещу раздробени, илюзорни придобивки. В целия ни род не беше имало нито един истински мъж, който да каже: „Не искам къща, искам хиляда къщи, веднага!“

Беше ме изпратил в богаташко училище, защото се бе надявал да се заразя от житейската философия на преуспяващите, докато гледам как богатите момчета пристигат със свирене на гуми в кремавите си кабриолети и качват момичетата с ярки рокли. Вместо това аз открих, че бедните хора обикновено си остават бедни. Че младите богати долавят миризмата на бедните отдалеч и се научават да я намират забавна. Трябва да се смеят, иначе всичко ще бъде прекалено ужасно. С вековете бяха усвоили и това умение. Никога нямаше да простя на момичетата, които се качваха в кремавите кабриолети, при смеещите се момчета. Естествено, те не бяха виновни, но човек винаги си мисли, че може би… Но не, нямаше може би. Богатството означаваше победа, а победата беше единственото, което има значение.

Коя жена би избрала да живее с мияч на чинии?

През всичките години в гимназията се опитвах да не мисля прекалено много за това как ще се подреди животът ми. Струваше ми се по-добре да отлагам този момент…

Най-сетне дойде денят на абитуриентския бал. Той се състоя в гимнастическия салон на момичетата и имаше музика на живо, истински оркестър. Не знам защо, но онази вечер отидох дотам, като изминах пеш четирите километра от къщата на родителите ми. Застанах отвън в тъмното, погледнах навътре, през прозореца с телена мрежа, и останах изумен. Всички момичета изглеждаха много пораснали, сериозни и прекрасни, всички бяха с дълги рокли и много красиви. Почти не можех да ги позная. Момчетата в своите смокинги също изглеждаха страхотно и танцуваха толкова правилно, всяко от тях държеше по едно момиче в прегръдките си и беше заровило лице в косата й. Всички танцуваха много красиво, а музиката беше силна, ясна и чиста, вълнуваща музика.

После зърнах в огледалото собственото си отражение, което ги гледаше — с пъпките по лицето ми и раздърпаната ми риза. Бях като някакво животно от джунглата, привлечено от светлината. Защо бях дошъл? Прилоша ми от самия себе си. Но продължих да ги гледам. Танцът свърши. Имаше кратка пауза. Двойките с лекота разговаряха помежду си. Държаха се естествено и изтънчено. Къде се бяха научили да водят разговор и да танцуват? Аз не можех нито да водя разговор, нито да танцувам. Всички знаеха по нещо, което аз не знаех. Момичетата бяха толкова красиви, момчетата бяха толкова представителни. Щеше да ме обземе ужас дори ако трябваше само да погледна някое от тези момичета отблизо, какво остава да застана пред нея. А да я погледна в очите и да танцувам с нея — просто беше невъзможно.

И все пак знаех, че това, което виждам, не е толкова просто и хубаво, колкото изглеждаше. За всичко това се плащаше цена, беше една общоприета лъжа, в която не беше трудно да повярваш, но тя можеше да се окаже първата стъпка по задънена улица. Оркестърът отново засвири, момчетата и момичетата отново затанцуваха, а над главите им се завъртяха светлини, които ги осветяваха в златно, после в червено, после в синьо, после в зелено и накрая пак в златно. Докато ги гледах, аз си казах, че един ден ще започне и моят танц. И когато този ден дойде, аз ще имам нещо, което те не притежават.

Но накрая ми дойде в повече. Намразих ги. Намразих тяхната красота, тяхната безоблачна младост, и докато ги наблюдавах как танцуват във вълшебните езера от светлина и се носят в прегръдките си, тъй щастливи, тъй неопетнени, защото бяха извадили късмет за кратко, аз ги мразех, защото вече притежаваха нещо, което аз нямах, и аз си казах, повторих си го: „Един ден и аз ще бъда толкова щастлив, колкото вас, ще видите.“

Те танцуваха ли, танцуваха, а аз не спирах да им го повтарям.

После зад мен се разнесе шум.

— Ей! Какво правиш тук?

Беше някакъв старец с фенерче. Главата му беше като глава на жаба.

— Гледам танците.

Държеше фенерчето точно под носа си. Очите му бяха големи и кръгли и светеха като котешки очи на лунната светлина. Но устата му беше отпусната и набръчкана, а лавата му беше кръгла. В него имаше някаква особена, безсмислена заобленост, така че ми приличаше на тиква, която се опитва да се прави на строг учител.

— Изчезвай веднага!

Лъчът на фенерчето пробяга нагоре и надолу по тялото ми.

— Кой си ти? — попитах го аз.

— Аз съм нощният пазач. Изчезвай веднага, иначе ще повикам ченгетата!

— Защо? Това е абитуриентският бал, а аз съм абитуриент.

Той светна право в очите ми. Оркестърът свиреше „Дълбоко лилаво“.

— Глупости! — тросна се той. — Ти си поне на двайсет две години!

— Записан съм в книгата на училището, випуск хиляда деветстотин трийсет и девета, абитуриент Хенри Чинаски.

— Тогава защо не си вътре да танцуваш?

— Забрави. Отивам си вкъщи.

— Ха така.

Тръгнах си. Закрачих към къщи. Светлината на фенерчето ме гонеше по пътеката. Излязох от двора на гимназията. Беше приятна топла нощ, почти гореща. Май видях светулки, но не съм сигурен.