Всичко на масата

6.

В училище нямах никакви приятели и не ми трябваха. Беше ми по-добре сам. Седях на някоя пейка, гледах как другите си играят и ми се струваха много тъпи. Веднъж, в обедната почивка, при мен дойде едно ново момче. Беше обуто с къси панталони и бе кривогледо и патраво. Не ми харесваше, защото беше грозно. Седна на пейката, до мен.

— Здравей, аз съм Дейвид.

Не отговорих.

Той отвори кутията си за обяд.

— Имам сандвичи с фъстъчено масло — съобщи. — Ти какво имаш?

— Сандвичи с фъстъчено масло.

— Имам и един банан. И пържени картофи. Искаш ли малко пържени картофи?

Взех си малко пържени картофи. Той имаше адски много пържени картофи, хрупкави, солени и толкова тънки, че прозираха на слънчевата светлина. Бяха вкусни.

— Може ли да си взема още?

— Добре.

Взех си още. Сандвичите му с фъстъчено масло дори имаха и желе. Желето течеше от тях и капеше по пръстите му. Дейвид май не забелязваше това.

— Къде живееш? — попита.

— На улица „Вирджиния“.

— Аз живея на „Пикфорд“. Можем да си ходим заедно след училище. Вземи си още картофи. При коя учителка си?

— Госпожа Колъмбайн.

— Аз съм при госпожа Рийд. Да се видим след часовете и да си ходим заедно.

Защо беше с тези тъпи къси панталони? И какво искаше от мен? Хич не ми харесваше. Взех си още малко от пържените му картофи.

Същия следобед, след училище, той ме намери и тръгна с мен.

— Не ми каза как ти е името — рече.

— Хенри — отвърнах.

Докато вървяхме към къщи, забелязах цяла банда първокласници, които вървяха след нас. Отначало ни следваха на половин пресечка, но после скъсиха разстоянието до няколко метра.

— Какво искат тези? — обърнах се към Дейвид.

Той не отговори и продължи да върви.

— Ей, лайняните гащи! — провикна се един. — Майка ти кара ли те да си сереш в гащите?

— Ей, патрав-матрав!

— Ей, кривоглед-лайноед!

После ни обградиха.

— А твоето другарче? То не иска ли шамарче?

Едно момче хвана Дейвид за яката. После го хвърли на една поляна. Дейвид се изправи. Друго момче застана зад него на четири крака. Първото момче блъсна Дейвид и той се прекатури назад. Трето момче го претърколи и натика лицето му в тревата. После и тримата отстъпиха. Дейвид пак се изправи. Не издаде нито звук, но по лицето му се стичаха сълзи. Най-голямото момче застана пред него.

— Не те искаме в нашето училище, женчо! Изчезвай!

После халоса Дейвид с юмрук в стомаха. Дейвид се преви на две, а момчето го ритна с коляно по лицето. Дейвид падна. От носа му течеше кръв.

После момчетата обградиха мен.

— Ти си наред!

Обикаляха около мен, а аз се въртях. Зад гърба ми винаги оставаха няколко, които не виждах. Бях зареден до пръсване с ако, а сега трябваше и да се бия. Бях едновременно уплашен до смърт и напълно спокоен. Изобщо не разбирах защо го правят. Те продължаваха да се въртят около мен, а аз — с лице към тях. Голямо въртене. Крещяха ми някакви неща, но аз не ги чувах. Най-сетне отстъпиха и си тръгнаха по улицата. Дейвид ме чакаше. Двамата тръгнахме по тротоара към неговата къща на улица „Пикфорд“.

Спряхме пред тях.

— Трябва да влизам. Чао.

— Чао, Дейвид.

Той влезе и отвътре се чу гласът на майка му:

— Дейвид! Погледни си панталоните и ризата! Целите са скъсани и боядисани от тревата! Почти всеки ден си идваш така! Кажи ми, защо постъпваш така?

Дейвид не отговори.

— Попитах те нещо! Защо постъпваш така с дрехите си?

— Без да искам, мамо…

— Без да искаш? Глупаво момче!

Чух как започна да го бие. Дейвид се разплака и тя продължи да го бие още по-силно. Стоях на моравата и слушах. След малко тя спря да го бие. Чувах как Дейвид хлипа. После и той спря.

Майка му каза:

— Върви да се упражняваш на цигулката.

Седнах на моравата и зачаках. След малко чух цигулката. Беше много тъжна цигулка. Не ми харесваше как свири Дейвид. Поседях и послушах малко, но музиката не се оправи. Акото ми вече се беше втвърдило вътре. Вече не ми се акаше. От светлината на следобедното слънце ме боляха очите. Повръщаше ми се. Станах и си отидох вкъщи.