Всичко на масата

21.

После ме записаха в прогимназията „Маунт Джъстин“. Там учеха половината момчета от началното училище „Делси“, по-едрите и по-яките. Освен това бяха записани и други банди от исполини от други училища. Момчетата в моя седми клас бяха по-едри от момчетата в деветите класове. Когато се строявахме за физическо, бяхме смешна гледка, защото повечето от нас бяха по-високи от учителите по физическо. Стояхме, докато ни проверят по списък, и нарочно се прегърбвахме, издавахме коремите си напред и свивахме рамене.

— Боже Господи — казваше Уагнър, учителят ни по физическо. — Изправете раменете, не се прегърбвайте!

Но никой не помръдваше. Така си бяхме добре и не искахме да се променяме. Всички бяхме от семейства, жестоко пострадали от Депресията, и все пак бяхме пораснали огромни и силни. Според мен повечето от нас не получаваха никаква любов от семействата си и затова не искахме любов или нежност от никого. Подиграваха ни се, но внимаваха да го правят, когато не ги виждаме. Като че ли бяхме пораснали прекалено бързо и детството вече ни беше омръзнало. Не изпитвахме никакво уважение към по-възрастните. Бяхме като крастави тигри. Едно еврейче, Сам Фелдман, вече имаше черна брада и трябваше да се бръсне всяка сутрин. До обяд брадичката му отново потъмняваше от наболата четина. Освен това целият му гръден кош беше обрасъл с черна козина, а подмишниците му воняха ужасно. Друго момче приличаше на Джак Демпси. Трето момче, Питър Мангалор, имаше кур, който беше дълъг двайсет и четири сантиметра в отпуснато състояние. А когато след физическо влязохме под душовете, аз открих, че имам най-големите топки от всички.

— Ей! Я вижте топките на тоя тука!

— Мамка му и прасе! Нищо и никакъв кур, ама вижте му само топките!

— Мамка му и прасе!

Не знам какво ни имаше, но ни имаше нещо и всички го усещаха. Виждаше се по начина, по който вървяхме и говорехме. Всъщност ние не говорехме много — само намеквахме, и това вбесяваше всички, защото така не оставяхме никакво място за съмнение, че светът ни дължи нещо.

След часовете седмокласниците играеха футбол с докосване срещу осми и девети клас. Нямаше никакъв смисъл. Биехме ги всеки път, направо ги разбивахме, при това със стил и без почти никакво усилие. Когато играеха по тези правила, повечето отбори непрекъснато правеха пасове, но ние залагахме на дълги спринтове. Така можехме да изнесем блокади много напред, та когато противниковият отбор атакува, нашите момчета да ги събарят веднага. Това ни беше просто извинение да упражним малко насилие, никога не пазехме нападателите. Противниците ни едва ли не се радваха, когато прекъснехме играта заради техен фал.

Момичетата оставаха след училище да ни гледат. Някои от тях вече излизаха с гимназисти и не си губеха времето с хлапетии от прогимназията, но въпреки това оставаха след училище, за да гледат мачовете на седмокласниците. Бяхме прочути. Момичетата оставаха след часовете, гледаха ни и се чудеха. Аз не бях в отбора, но стоях на тъчлинията и тайно пушех цигари, като се правех на треньор или нещо подобно. Всички ще намажем, мислех си аз, докато гледах момичетата. Но повечето от нас само мастурбираха.

Мастурбирането. Спомням си как разбрах за него. Една сутрин Еди почука на прозореца на моята стая.

— Какво става? — попитах го.

Той вдигна една епруветка, на дъното на която имаше нещо бяло.

— Какво е това? — попитах.

— Сперма — отвърна Еди. — Изпразних се.

— Честно?

— Честно. Трябва само да си плюеш на ръката и да започнеш да си търкаш пишката. Става ти хубаво и след малко от края му цръква бял сок. Казва се „сперма“.

— Честно?

— Честно.

Еди си взе епруветката и си тръгна. Известно време размишлявах за това, после реших да пробвам. Пишката ми стана твърда и беше много хубаво, а после стана още по-хубаво и още по-хубаво, по-хубаво от всичко, което бях изпитвал дотогава. Накрая от главата на кура ми бликна бял сок. След този ден от време на време пак го правех. Беше още по-интересно, ако си представяш, че си с някое момиче, докато го правиш.

Един ден си стоях на тъчлинията и гледах как нашият отбор размазва друг отбор. Скришом пушех цигара и наблюдавах играта. От двете ми страни стоеше по едно момиче. Нашите момчета тъкмо се бяха измъкнали от едно меле, когато видях, че към мен върви учителят по физическо, Кърли Уагнър. Хвърлих цигарата и започнах да ръкопляскам.

— Хайде, наште!

Уагнър застана пред мен. Гледаше ме, без да продума. Лицето ми беше мрачно и зло.

— Ще ви го върна тъпкано, момчета! — каза Уагнър. — Особено на теб!

Аз се обърнах и небрежно го изгледах, после отново отклоних очи към играта. Уагнър стоеше и ме гледаше. След малко си тръгна.

Стана ми приятно. Беше готино, че ме смятат за едно от лошите момчета. Харесваше ми да съм лошо момче. Всеки може да бъде добро момче, за това не се изисква никакъв кураж. А Дилинджър имаше кураж. Мама Баркър беше велика жена, защото беше научила момчетата си как да стрелят с автомат. Аз не исках да стана като баща си. Той само се правеше на лош. Ако си истински лош, няма нужда да се преструваш, то просто се вижда. Беше готино, че съм лош. Призляваше ми, ако дори само се опитвах да бъда добър.

Момичето, което стоеше до мен, ми каза:

— Що го слушаш този Уагнър? Да не те е страх?

Обърнах се и я погледнах. Гледах я дълго, без да помръдна.

— Някакъв проблем ли имаш? — попита тя.

Извърнах очи от нея, изплюх се на земята и си тръгнах. Бавно минах покрай цялото игрище, излязох през задния вход и поех към къщи.

Уагнър винаги беше облечен със сив анцуг, горнище и долнище. Имаше бирено шкембенце. Нещо винаги го притесняваше. Единственото му преимущество беше възрастта. Опитваше се да се държи заплашително, но с времето номерът му все по-често не минаваше. Винаги имаше някой, който да ме тормози, без да има право на това. Уагнър и баща ми. Баща ми и Уагнър. Какво искаха от мен? Какво толкова им пречех?