Всичко на масата

2.

Спомням си нашия форд Т. Беше висока кола, стъпенките между колелата сякаш се усмихваха, а когато беше студено, особено сутрин, но и по друго време, баща ми трябваше да пъха манивелата отпред в колата и да я върти много пъти, за да запали.

— Човек може да си счупи ръката така. Това нещо рита като кон.

В неделя отивахме на разходка с колата, когато баба не идваше на гости. Родителите ми харесваха портокаловите градини — цели километри от двете страни на пътя с портокалови дръвчета, които винаги или цъфтяха, или бяха натежали от плод. В металната кутия имаше замразени консерви с плодове върху сух лед, а в кошницата за пикник — сандвичи с наденица, пастет и салам, пържени картофи, банани и безалкохолни газирани напитки. Трябваше постоянно да местят напитките от металната кутия в кошницата и обратно в кутията. Замръзваха много бързо и после трябваше да ги размразяваме.

Баща ми пушеше цигари „Кемъл“ и знаеше много номера и игри, които ни показваше с пакетите цигари „Кемъл“. Колко са пирамидите на пакета? Пребройте ги. Ние ги брояхме, а после той ни показваше още пирамиди, които не бяхме видели.

Уловки имаше и при гърбиците на камилите и думите, отпечатани на пакета. Цигарите „Кемъл“ бяха вълшебни цигари.

Особено добре си спомням една неделя. Кошницата за пикник беше празна. Но ние все пак се возехме през портокаловите горички, все по-далече от къщи.

— Тате — обади се майка ми. — Няма ли да ни свърши бензинът?

— Не, има предостатъчно бензин, по дяволите.

— Къде отиваме?

— Отивам да набера малко портокали, по дяволите!

Докато се возехме, майка ми седеше и не мърдаше. Баща ми спря на банкета, паркира до една телена ограда, а ние млъкнахме и се заслушахме. После баща ми ритна вратата, за да се отвори, и слезе от колата.

— Дайте кошницата.

Тримата се прехвърлихме през оградата.

— След мен — каза баща ми.

Влязохме между две редици от портокалови дръвчета, скрити от слънцето под клоните и листата. Баща ми спря, протегна се и започна да къса портокали от ниските клони на най-близкото дърво. Изглеждаше ядосан, докато късаше портокалите от дървото, и клоните също изглеждаха ядосани и се мятаха нагоре-надолу. Баща ми хвърляше портокалите в кошницата за пикник, която държеше майка ми. Понякога не улучваше и аз догонвах портокалите и ги прибирах в кошницата. Баща ми вървеше от дърво на дърво, дърпаше по-ниските клони и хвърляше ли, хвърляше портокалите в кошницата.

— Тате, стига толкова — каза майка ми.

— Да бе, по дяволите.

И продължи да къса.

После пред нас застана някакъв много висок мъж. Носеше пушка.

— Чакай малко, мой човек, какво правиш?

— Бера портокали. Има сума ти портокали.

— Да, но това са моите портокали. Кажи на жената да ги остави.

— Има предостатъчно портокали, по дяволите. Няма да умреш от глад, ако вземем няколко проклети портокала.

— Няма да вземете николко проклети портокала. Кажи на жената да ги остави.

И човекът насочи пушката към баща ми.

— Остави ги — каза баща ми на майка ми.

Портокалите се търколиха на земята.

— А сега изчезвайте от градината ми — рече човекът.

— Не ти трябват толкова много портокали.

— Аз си знам какво ми трябва. Изчезвайте.

— Такива като тебе трябва да ги бесят!

— Тук аз коля и беся. Изчезвайте!

Човекът пак вдигна пушката. Баща ми се обърна и тръгна да излиза от градината. Ние тръгнахме след него, а човекът с пушката тръгна след нас. После се качихме в колата, но се оказа от случаите, в които тя не искаше да запали. Баща ми слезе, сложи манивелата и я завъртя. Завъртя я два пъти, но колата не запали. Баща ми започна да се поти. Човекът с пушката стоеше до пътя.

— Хайде, запали я най-сетне тази щайга! — каза той.

Баща ми пак се приготви да завърти манивелата.

— Вече не сме на твоята собственост! Можем да си седим тук, колкото си искаме, по дяволите!

— Друг път! Качвайте се в щайгата и изчезвайте, веднага!

Баща ми отново завъртя манивелата. Двигателят се закашля и млъкна. Майка ми седеше с празната кошница за пикник в скута. Аз не смеех да погледна човека с пушката. Баща ми отново завъртя манивелата и двигателят най-сетне запали. Баща ми скочи в колата и започна да мести лостовете.

— Да не съм ви видял повече — каза човекът. — Иначе следващия път няма да ви се размине толкова лесно.

Баща ми подкара нашия форд Т. Човекът не мърдаше от банкета. Баща ми караше много бързо. После намали и направи обратен завой. Върна се до мястото, където беше стоял човекът, но него вече го нямаше. Ние бързо се отдалечихме от портокаловите градини.

— Някой ден ще дойда пак и ще си го върна на това копеле — каза баща ми.

— Тате, довечера ще си направим хубава вечеря — обади се майка ми. — Какво ти се яде?

— Свински пържоли — отвърна той.

Никога не го бях виждал да кара толкова бързо.