Всичко на масата

3.

Баща ми имаше двама братя. По-малкият се казваше Бен, а по-големият — Джон. И двамата бяха алкохолици и нехранимайковци. Родителите ми често говореха за тях.

— Хвани единия, удари другия — повтаряше баща ми.

— Просто семейството ти е такова, тате — казваше майка ми.

— И твоят брат не става за нищо!

Братът на майка ми беше в Германия. Баща ми често говореше лошо за него.

Имах и още един чичо, Джак, който беше женен за сестрата на баща ми, Елинор. Не познавах нито чичо Джак, нито леля Елинор, защото бяха скарани с баща ми.

— Виждаш ли този белег? — питаше баща ми и вдигаше ръката си. — Това ми е от Елинор, която ми забоде един молив в ръката, още когато бяхме малки. Белегът така и не изчезна.

Баща ми не харесваше никого. И мен не ме харесваше.

— Децата трябва да се виждат, но не и да се чуват — заявяваше той.

Беше ранен следобед в неделя без баба Емили.

— Трябва да отидем да видим Бен — каза майка ми. — На смъртно легло е.

— Той взе сума ти пари назаем от Емили. После ги профука всичките за комар, жени и пиене.

— Знам, тате.

— Затова, когато Емили умре, няма да ни остави нищо.

— Въпреки това трябва да отидем да видим Бен. Казват, че му оставали само две седмици.

— Добре де, добре! Ще отидем!

Така че ние се качихме в нашия форд Т и тръгнахме. Движехме се доста дълго и веднъж спряхме, за да може майка ми да купи цветя. Беше дълъг път, към планината. След доста време стигнахме до хълмовете и започнахме да се изкачваме; имаше много завои. Чичо Бен беше горе в един санаториум и умираше от туберкулоза.

— Емили сигурно пръска сума ти пари, за да плаща санаториума на Бен — каза баща ми.

— Сигурно и Ленърд помага.

— Ленърд няма пукнат грош. Колкото пари имаше, ги изпи, всичко профука.

— Дядо Ленърд ми харесва — обадих се аз.

— Децата трябва да се виждат, но не и да се чуват — отсече баща ми.

После продължи:

— Ей, този Ленърд. Беше добър с нас само когато беше пиян. Тогава се шегуваше с нас и ни даваше пари. Но на следващия ден, когато изтрезнееше, ставаше най-злият човек на света.

Нашият форд Т се справяше съвсем прилично с изкачването. Беше ясно и слънчево.

— Ето го — каза баща ми.

Той вкара колата на паркинга на санаториума и слязохме. Последвах майка ми и баща ми в сградата. Когато влязохме в неговата стая, чичо Бен седеше с изправен гръб в леглото и гледаше навън през прозореца. Извърна се и ни погледна. Беше много красив човек, със слабо лице, черна коса и тъмни очи, които светеха с блестяща светлина.

— Здравей, Бен — поздрави майка ми.

— Здравей, Кати — каза той и ме погледна. — Това ли е Хенри?

— Да.

— Седнете.

Двамата с баща ми седнахме.

Майка ми остана права.

— Цветята, Бен. Не виждам никъде ваза.

— Цветята са хубави, Кати, благодаря ти. Не, няма ваза.

— Ще отида да донеса ваза — каза майка ми.

После излезе от стаята с цветята в ръка.

— Къде са приятелките ти сега, а, Бен? — попита баща ми.

— Минават от време на време.

— Да бе, сигурно.

— Минават, честно.

— Дойдохме само защото Катрин искаше да те види.

— Знам.

— Аз също исках да те видя, чичо Бен. Според мен ти си много хубав човек.

— Хубав е като гъза ми — каза татко.

Майка ми се върна в стаята, като носеше цветята, потопени във ваза.

— Ето, ще ги сложа на тази маса до прозореца.

— Хубави са, Кати.

Майка ми седна.

— Не можем да останем дълго — каза баща ми.

Чичо Бен бръкна под дюшека на леглото си и извади пакет цигари. Измъкна една от пакета и я запали с кибритена клечка. После силно си дръпна и издиша.

— Знам, че не ти дават да пушиш цигари — рече баща ми. — Знам и откъде си ги намираш. Онези курви ти ги носят. И знаеш ли какво ще направя? Ще кажа на докторите и те повече няма да пускат онези курви при теб, ето това ще направя!

— Нищо няма да направиш — възрази чичо ми.

— Даже си мисля да ти измъкна тази цигара от устата! — добави баща ми.

— Ти никога нищо не мислиш — каза чичо ми.

— Бен — обади се майка ми. — Не бива да пушиш, това ще те убие.

— Аз съм се наживял хубаво — отвърна чичо ми.

— Ти никога не си живял като хората — тросна се баща ми. — Само лъжеш, пиеш, вземаш заеми, ходиш по курви и се наливаш. Не си работил и един ден през живота си! А сега умираш, само двайсет и четири годишен!

— Няма проблеми — отвърна чичо ми.

После пак си дръпна дълбоко от цигарата „Кемъл“ и издиша дима.

— Дайте да се махаме — каза баща ми. — Този човек е луд!

Баща ми стана. Майка стана след него. Аз станах след нея.

— Довиждане, Кати — рече чичо ми. — Довиждане и на теб, Хенри.

И ме погледна, за да покаже кой Хенри има предвид.

Двамата с майка ми тръгнахме след баща ми по коридорите на санаториума и излязохме на паркинга, където беше паркиран нашият форд. Качихме се, колата запали от първия път и ние тръгнахме да слизаме от планината по многото завои.

— Трябваше да останем повече — обади се майка ми.

— Ти не знаеш ли, че туберкулозата е заразна? — попита баща ми.

— Според мен той е много хубав — казах аз.

— Това е от болестта — обясни баща ми. — От болестта всички изглеждат така. Пък и той е пипнал доста други неща освен туберкулоза.

— Какви неща? — попитах аз.

— Не мога да ти кажа — отвърна баща ми.

И продължи да кара нашия форд надолу по завоите, докато аз се чудех какво има предвид.