Всичко на масата

40.

Военното обучение беше за тъпаците. Както вече казах, трябваше да се ходи или на военно обучение, или на физическо. Аз предпочитах физическото, но не исках хората да видят плюските на гърба ми. На всички, които ходеха на военно обучение, им имаше нещо. Почти целият курс се състоеше от момчета, които не обичаха спорта, или които бяха записани на военно обучение от родителите си, защото родителите им смятаха, че това е патриотично. Обикновено родителите на богатите момчета бяха по-патриотично настроени от останалите, защото щяха да загубят повече, ако някой ни превземе. Победните родители бяха далеч по-малко патриотични и често проявяваха патриотизъм само за да не се изложат или защото така ги бяха възпитали. Те подсъзнателно усещаха, че за тях самите няма да бъде нито по-добре, нито по-зле, ако държавата се управлява от руснаците, германците, китайците или японците — особено пък ако бяха тъмнокожи. За тях самите може би дори щеше да бъде по-добре. Както и да е, понеже много от родителите на учениците в гимназията „Челси“ бяха богати, ние имахме един от най-многобройните курсове по военно обучение в града.

Така че марширувахме в най-голямата жега и се научихме да изкопаваме походни тоалетни, да лекуваме ухапвания от змии, да се грижим за ранени, да стягаме турникети и да атакуваме на щик; научихме и всичко за ръчните гранати, проникването в тила на врага, разположението на войските, маневрите, отстъпленията, атаките, умствената и физическата дисциплина; бяхме и на стрелбището, бум, бум, където ни дадоха медали за точна стрелба. Имахме и истински полеви маневри, ходихме в гората и проведохме една война наужким. Пълзяхме по корем, стиснали пушките си. Взехме го много насериозно. Дори аз го взех насериозно. В цялото упражнение имаше нещо, което те предизвикваше да го вземеш насериозно. Беше глупаво и всички знаехме, че е глупаво, или поне повечето от нас, но нещо в главите ни прещрака и ние наистина искахме да дадем всичко от себе си. Имахме един стар пенсиониран военен, полковник Съсекс. Беше започнал да изкуфява и точеше лиги, които излизаха от края на устата му и се стичаха надолу по брадичката. Той никога не казваше нищо. Само стоеше с униформата си, покрита с медали, и си вземаше заплатата от училището. По време на маневрите носеше папка и си записваше резултата. Стоеше на един висок хълм, откъдето се виждаше всичко, и си водеше бележки — или поне така изглеждаше. Но не ни каза кой е надделял. И двете страни твърдяха, че са победили. Никой не остана доволен.

Най-добрият беше лейтенант Хърман Бийчкрофт. Баща му имаше собствена пекарна и фирма за кетъринг на хотели, каквото и да означаваше това. Няма значение, той беше най-добрият. Преди всяка маневра той ни държеше една и съща реч.

— Не забравяйте, че трябва да мразите врага! Врагът иска да изнасили майките и сестрите ви! Ще позволите ли на тези чудовища да изнасилят майките и сестрите ви?!

Лейтенант Бийчкрофт почти нямаше брадичка. Лицето му свършваше изведнъж и там, където трябваше да има долна челюст, имаше само лека издатина. Не бяхме съвсем сигурни дали това се води за недъг или не. Но очите му бяха величествени в своя гняв, като големи, сини и ярки символи на войната и победата.

— Уитлингър!

— Слушам, сър!

— Искаш ли чудовищата да изнасилят майка ти?

— Майка ми е починала, сър.

— А, извинявай… Дрейк!

— Слушам, сър!

— Искаш ли чудовищата да изнасилят майка ти?

— Съвсем не, сър!

— Добре. Не забравяйте, че това е война! Приемаме милост, но не я даваме. Трябва да мразите врага. Убийте врага! Само убитият враг е безопасен. Поражението е болест! Победителите пишат историята! А СЕГА ИЗЛЕЗТЕ И РАЗМАЖЕТЕ ТЕЗИ КОПЕЛЕТА!

Ние се разгънахме в редица, изпратихме разузнавачите напред и запълзяхме през храстите. Видях полковник Съсекс, който стоеше на върха на хълма и си записваше нещо в папката. Войната беше между Сините и Зелените. Всички имахме по една цветна лента, завързана на ръката. Аз бях от Сините. Беше адски неприятно да пълзиш през храстите. Беше горещо. Имаше буболечки, прах, камъчета и бодили. Изобщо не знаех къде се намирам. Командирът на нашия взвод, Козак, не се виждаше никакъв. Комуникациите ни бяха прекъснати. Бяхме тотално прецакани. Щяха да изнасилят майките ни като едното нищо. Продължих да пълзя напред, като си ожулвах коленете и си разранявах ръцете, чувствах се изгубен и уплашен, но най-вече ми беше тъпо. Виждах толкова много празна земя, празно небе и хълмове, потоци, чак до хоризонта. На кого беше цялата тази земя? Сигурно на бащата на някое от богатите момчета. Нищо нямаше да завземем ние. Цялото бойно поле беше дадено под наем на училището. ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Продължих да пълзя напред. Нямахме нито подкрепа от въздуха, нито танкове, нито нищо. Бяхме просто банда капути, тръгнали на някаква малоумна маневра без храна, без жени и без причина. Изправих се, отидох до едно дърво, седнах и се облегнах на него, като оставих пушката си на земята.

Всички се бяха изгубили до един, така че вече нямаше никакво значение. Свалих си цветната лента и зачаках да дойде линейката на „Червения кръст“ или нещо подобно. Войната сигурно беше истински ад, но на мен ми се стори просто адски скучна.

После храстите изведнъж се разтвориха, оттам изскочи едно момче и ме видя. Имаше зелена лента. Изнасилвач, значи. Той насочи пушката си към мен. Бях без цветната си лента, защото я бях оставил на земята. Той искаше да ме вземе в плен. Познавах го по физиономия. Казваше се Хари Мишънс. Баща му имаше дъскорезница. Продължих да си седя, облегнат на дървото.

— Сини или Зелени? — извика ми той.

— Аз съм Мата Хари — отвърнах.

— Шпионин? Мразя шпионите!

— Престани бе, Хари. Това е игра за малки деца. Не ми досаждай с евтина мелодрама.

Храстите отново се разтвориха и се появи лейтенант Бийчкрофт. Мишънс и Бийчкрофт застанаха един срещу друг.

— Вземам те в плен! — изкрещя Бийчкрофт на Мишънс.

— Вземам те в плен! — изкрещя Мишънс на Бийчкрофт.

И двамата бяха адски изнервени и ядосани, просто се усещаше.

Бийчкрофт извади офицерската си сабя:

— Предай се, иначе ще те пронижа!

Мишънс хвана пушката си откъм цевта:

— Ела да ти откъсна проклетата глава!

После навсякъде наоколо храстите започнаха да се разтварят. Крясъците бяха привлекли както Сините, така и Зелените. Аз си седях до дървото и гледах как се смесиха и започнаха да се бият. Имаше прах, шум от борба и от време на време — неприятният звук от приклад, който се сблъсква с човешки череп.

— О, Боже! О, Господи!

Няколко души паднаха. Някои си загубиха пушките. Премина се към ръкопашен бой и свободна борба. Забелязах две момчета, и двете със зелени ленти на ръцете, които се бяха вкопчили в смъртна схватка. После се появи полковник Съсекс. Надуваше свирката си с всички сили. Навсякъде хвърчаха слюнки. Той се затича към войските с офицерската си нагайка и започна да ги налага с нея. Биваше си го. Пръчката свистеше като камшик и сечеше като бръснач.

— Ох! Предавам се!

— Престанете! Господи! Милост!

— Майчице!

Армиите се разделиха и застанаха една срещу друга. Полковник Съсекс пак си взе папката. Униформата му дори не беше измачкана. Медалите му си стояха по местата. Кепето му беше сложено под уставния ъгъл. Той ловко пъхна нагайката под мишница и се отдалечи. Ние тръгнахме след него.

Качихме се в старите военни камиони със съдрани брезентови гюруци, с които ни бяха докарали. Запалиха двигателите и ние тръгнахме обратно. Седяхме едни срещу други на дълги дървени пейки. Когато идвахме, бяхме разделени и всички от Синята армия бяха в единия камион, а всички от Зелената — в другия. На връщане се бяхме смесили и седяхме заедно, като не откъсвахме поглед от прашните си очукани обуща и подскачахме напред и назад, наляво и надясно, нагоре и надолу, докато камионът се клатеше по изровените стари пътища. Бяхме уморени, победени и ядосани. Войната беше свършила.