Всичко на масата

50.

Всички имаха физическо по едно и също време. Плешко се преобличаше на четири-пет шкафчета разстояние от мен, в същата редица. Аз бях отишъл малко по-рано. Двамата с Плешко имахме един и същ проблем. Мразехме вълнени панталони, защото от вълната ни сърбяха краката, но нашите родители обожаваха да ни обличат с вълнени дрехи. Аз бях решил проблема и за двамата, като бях споделил с Плешко една малка тайна. Просто трябваше да си носиш долнището на пижамата под панталона.

Отворих си шкафчето и се съблякох. Свалих си панталоните и пижамата, сгънах пижамата и я скрих на горния рафт. После се преоблякох с анцуга за физическо. Другите момчета започнаха да пристигат.

И двамата с Плешко имахме забавни случки, свързани с пижамите ни, но неговата беше по-забавна. Една вечер той излязъл с приятелката си и двамата отишли на някакви танци. Между два танца тя го попитала:

— Какво е това?

— Какво е кое?

— Под панталона ти стърчи нещо.

— Какво?

— Боже мой! Да не си облякъл пижама под панталоните си?

— А? А, това ли… сигурно съм забравил…

— Тръгвам си! Веднага!

И повече никога не излязла на среща с него.

Всички момчета се преобличаха в анцузи. След малко пристигна и Плешко и отвори шкафчето си.

— Как си, братче? — попитах го аз.

— А, здравей, Ханк…

— Имам английски в седем сутринта. Действа много разбуждащо. Само дето трябва да се казва час по музика.

— А, да, Хамилтън. Чувал съм за него. Хи-хи-хи…

Аз отидох при него.

Плешко си беше разкопчал колана. Протегнах се и рязко му свлякох панталоните. Под тях се видя зелена раирана пижама. Той се опита да си вдигне панталоните, но аз ги държах здраво.

— ЕЙ, МОМЧЕТА, ВИЖТЕ! БОЖЕ ГОСПОДИ, ТОЗИ ТИП ИДВА С ПИЖАМА НА УЧИЛИЩЕ!

Плешко се боричкаше с всички сили. Лицето му беше почервеняло. Няколко момчета дойдоха да видят. После аз направих най-лошото. Дръпнах му и пижамата.

— Я ВИЖТЕ! ГОРКОТО КОПЕЛЕ! НЕ САМО ЧЕ Е ПЛЕШИВ, АМИ ПОЧТИ НЯМА И ПИШКА! КАКВО ЛИ ЩЕ ПРАВИ, АКО МУ ПАДНЕ НЯКОЯ МАДАМА?

Едно едро момче, което стоеше наблизо, ми каза:

— Чинаски, ти си голямо лайно, бе!

— Аха — обадиха се някои от другите.

Чуха се и други гласове, които се съгласяваха с него.

Плешко си вдигна панталоните. Беше се разплакал истински. Обърна се към тях:

— Чинаски също ходи с пижама! Той ме накара! Вижте в шкафчето му, вижте вътре!

Плешко изтича до моето шкафче и рязко отвори вратата. Дръпна дрехите ми навън. Пижамата я нямаше.

— Скрил е пижамата! Да не се вижда!

Оставих дрехите си на пода и излязох на игрището, за да застана в строя. Бях във втората редица. Направих няколко клякания. Забелязах, че зад мен стои друго едро момче. Бях чувал, че се казва Шолом Стодолски.

— Чинаски — рече ми той, — ти си голямо лайно.

— Не ме закачай, човече, ставам опасен.

— Ще те закачам и още как.

— Просиш си боя, дебелако.

— Знаеш ли двора между биологическия факултет и тенис кортовете?

— Виждал съм го.

— Ще те чакам там след физическо.

— Добре — казах аз.

Обаче не отидох. След физическо избягах от останалите часове и хванах трамвая до площад „Пършинг“. Там седнах на една пейка и зачаках да стане нещо. Чаках доста време. Най-накрая един вярващ и един атеист влязоха в спор. Не бяха много добри. Аз бях агностик. Агностиците нямат за какво толкова да спорят. Излязох от парка и отидох пеш до ъгъла на Седма улица и „Бродуей“. Това беше центърът на града. И там не се случваше нищо особено, имаше само хора, които чакаха светофарът да светне зелено, за да пресекат. Тогава усетих, че краката са започнали да ме сърбят. Бях си забравил пижамата на горния рафт на шкафчето. Какъв отвратителен ден, от началото до края. Качих се на трамвай W и седнах най-отзад, а той бавно ме закара у дома.