Всичко на масата

52.

Войната в Европа вървеше много добре, поне за Хитлер. Повечето от студентите не изразяваха много ясно мнение по въпроса. Но преподавателите бяха друга работа, почти всичките бяха с леви и антигермански убеждения. Сред преподавателите сякаш нямаше дясна фракция, с изключение на господин Глазгоу по икономика, но той беше много дискретен в това отношение.

Интелектуалният избор да отидеш да воюваш с Германия, за да спреш разпространението на фашизма, се смяташе за единствено правилен и се радваше на голяма популярност. Колкото до мен самия, аз нямах никакво желание да ходя на война, за да защитавам сегашния си начин на живот или бъдещето, което ме очакваше в тази страна. Нямах никаква Свобода. Нямах нищо. Ако Хитлер беше на власт, може би дори щях да изчуквам нещо от време на време и да получавам повече от един долар джобни пари на седмица. Колкото и да разсъждавах, не можех да намеря нищо, което да браня в една война. Освен това, тъй като бях роден в Германия, чувствах известна естествена лоялност към тази страна и не ми харесваше целият германски народ да бъде представян като нация от чудовища и идиоти. В кината нарочно пускаха прегледите на по-бързи обороти, за да изкарат Хитлер и Мусолини по-истерични, отколкото бяха. А и, тъй като всичките ми преподаватели бяха антигермански настроени, ми беше просто невъзможно да застана на тяхна страна. И така, само от чувство на отчуждение и естествена склонност към опозиция, аз реших да защитавам противоположната гледна точка. Нито бях чел „Моята борба“, нито имах желание. Хитлер ми се струваше поредният диктатор, само дето, вместо да ми чете лекции на масата по време на вечеря, сигурно щеше да ми отнесе я главата, я топките, ако тръгна на война срещу него.

Понякога, докато преподавателите дърдореха нещо за злините, причинени от нацизма и фашизма (бяха ни казали винаги да пишем тези думи с малка буква, дори в началото на изречението), аз изведнъж скачах на крака и си измислях нещо:

— Самото оцеляване на човешката раса зависи от евгеничния подбор!

Което всъщност означаваше да внимаваш с кого правиш секс, но само аз знаех това. Твърденията ми направо ги вбесяваха.

Дори не знам откъде ги измислях такива:

— Една от грешките на демокрацията е в това, че общото право на гласуване гарантира избора на общоприет водач, който след това ни води към една обща и апатична предвидимост!

Избягвах да споменавам в прав текст евреите и чернокожите, с които никога не бях имал проблеми. Всичките ми проблеми идваха от представителите на бялата средна класа. Така че не станах нацист по убеждения или личен избор; преподавателите, общо взето, ме принудиха да стана нацист, защото толкова много си приличаха помежду си и поддържаха едни и същи антигермански предразсъдъци. А и някъде бях чел, че ако човек не вярва наистина в това, което изповядва, или поне не го разбира, по някаква причина се справя много по-добре с пропагандирането му, което ми даваше определено предимство пред преподавателите.

— Ако кръстосате кобила за оран с жребец за състезания, ще получите потомство, което нито е бързо, нито е силно! Новата висша раса може да се роди само от планираното създаване на поколение!

— Няма добри или лоши войни. Единствената лоша война е онази, която губиш. Всички войни са водени в името на така нареченото добро, и от двете страни. Но само каузата на победителя остава в историята като благородна кауза. Няма значение кой е прав и кой не, важното е кой има по-добрите генерали и по-силната армия!

Адски се забавлявах. Можех да си измислям каквото си поискам.

Естествено, с тези изказвания прогресивно намалявах шансовете си пред момичетата. Но аз и бездруго не бях в добра стартова позиция. Реших, че с идиотските си речи накрая ще остана съвсем сам в целия колеж, но не беше точно така. Някакви хора ме бяха слушали. Един ден, докато отивах на упражнение по съвременна политика, чух някой да върви зад мен. Винаги съм мразел някой да върви зад мен, особено наблизо. Затова се обърнах, без да спирам. Беше председателят на студентския съвет, Бойд Тейлър. Много беше популярен сред студентите — единственият в историята на колежа, който беше преизбран за втори мандат.

— Ей, Чинаски, може ли да поговорим?

Бойд никога не ми беше харесвал, защото беше типичният американски хубавец с гарантирано бъдеще — винаги облечен както трябва, спокоен и уверен, с идеално поддържани черни мустачки. Нямах никаква представа с какво толкова се харесва на студентите. Той тръгна с мен.

— Бойд, не мислиш ли, че ако те видят с мен, ще си навредиш на репутацията?

— Нека аз да се тревожа по въпроса.

— Добре. Какво искаш?

— Чинаски, ще си остане между нас, ясно?

— Естествено.

— Виж, честно казано, аз не вярвам в това, което защитават хора като теб и в това, което се опитвате да постигнете.

— И какво?

— Но искам да ти кажа, че ако спечелите тук и в Европа, ще премина на ваша страна.

Невярващо го погледнах и се разкикотих.

Той остана на алеята, а аз продължих. Никога не вярвай на човек с идеално поддържани мустачки…

Бяха ме слушали и други хора. Когато излязох от упражнението по съвременна политология, отвън ме чакаха Плешко и някакъв тип, който беше метър и шейсет висок и метър и трийсет широк. Изглежда, нямаше врат, а главата му беше кръгла като топка, с малки ушички, късо подстригана коса, кръгли свински очички и миниатюрна, влажна и кръгла уста.

Веднага разбрах, че е луд. Пълна откачалка.

— ЕЙ, ХАНК! — изрева Плешко.

Отидох при тях.

— Мислех, че вече не си говорим, Лакрос.

— О, не! Можем да направим страхотни неща заедно!

А така. Значи и Плешко бил от нашите!

Защо теорията за чистата висша раса привличаше само умствени и физически инвалиди?

— Запознай се с Игор Стирнов.

Протегнах ръка. Той я стисна с всичка сила. Доста ме заболя.

— Пусни ме — казах му аз. — Иначе ще ти откъсна главата, нищо че нямаш врат!

Игор ме пусна:

— Не вярвам на хора, които се ръкуват като мекотели. Защо не стискаш?

— Днес нещо нямам сила. На закуска ми изгориха филийката, а на обяд си разлях шоколадовото млекце, без да искам.

Игор се обърна към Плешко:

— Какъв му е проблемът на тоя?

— Не се притеснявай. Той така си говори.

Игор отново ме погледна:

— Дядо ми беше белогвардеец. По време на революцията червените го убиха. Трябва да им го върна тъпкано!

— Ясно — казах аз.

После към нас се приближи и още един студент.

— Ей, Фенстър! — изрева Плешко.

Фенстър дойде при нас. Стиснахме си ръцете. Аз пак го направих като мекотело. Не обичам да се ръкувам с хората. Първото име на Фенстър беше Боб. Щеше да има някаква среща в някаква къща в Глендейл, организирана от Партията на американците за Америка. Фенстър се оказа председателят на студентската организация. Когато си тръгна, Плешко се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Нацисти!

Игор имаше кола и галон ром. Срещнахме се пред къщата на Плешко. Игор пусна бутилката да направи едно кръгче. Питието беше добро, направо изгаряше гърлото. Игор караше колата си като танк, минаваше на червено, без изобщо да обръща внимание на светофарите. Хората натискаха клаксоните и настъпваха спирачките, а той ги заплашваше с черен пистолет-играчка.

— Ей, Игор — каза Плешко. — Покажи на Ханк какъв пистолет имаш.

Игор шофираше. Двамата с Плешко бяхме седнали отзад. Той ми подаде пистолета си да го разгледам.

— Страхотен е — одобри Плешко. — Той го е издялкал от дърво и го е оцветил с черна боя за обувки. Прилича на истински, нали?

— Аха — съгласих се аз. — Дори е пробил дупка в дулото.

Върнах пистолета на Игор.

— Браво — казах.

Той ми подаде шишето с рома. Аз дръпнах една глътка и го прехвърлих на Плешко. Плешко го взе и изтърси:

— Хайл Хитлер!

Пристигнахме последни. Къщата беше голяма и хубава. На вратата ни посрещна дебело, усмихнато момче, което сякаш цял живот не беше правило нищо друго, освен да яде печени кестени край огъня. Родителите му явно не си бяха вкъщи. Казваше се Лари Киърни. Последвахме го в голямата къща и надолу по дълго тъмно стълбище. Не виждах нищо друго освен раменете и главата на Киърни. Изглеждаше добре гледан и имаше доста поздрав вид от Плешко, Игор или мен самия. Може би в тази работа все пак имаше нещо.

После влязохме в мазето. Намерихме си столове. Фенстър ни кимна за поздрав. Имаше и още седем души, които не познавах. На подиум беше качено бюро. Лари отиде и застана зад бюрото. Зад него на стената беше окачено голямо американско знаме. Лари се изпъчи:

— А сега ще положим клетва за вярност към флага на Съединените американски щати!

„Боже мой — помислих си аз, — пак се обърках нещо.“

Станахме на крака и положихме клетва за вярност, но аз спрях след думите „Заклевам се да…“ Не казах какво да.

После пак си седнахме. Лари взе думата иззад бюрото. Отначало обясни, че тъй като това е първата ни среща, той ще я председателства. След две или три срещи, щом се опознаем по-добре, можем да си изберем президент, ако искаме. Но междувременно…

— Тук, в Америка, сме изправени пред две заплахи за нашата свобода. Бичът на комунизма и заплахата от черен преврат. Най-често те действат ръка за ръка. Ние, истинските американци, трябва да се обединим в опит да застанем срещу този бич и тази заплаха. Стигна се дотам, че вече нито едно свястно бяло момиче не може да върви по улицата, без да я доближи някой чернокож!

Игор скочи на крака:

— Ще ги избием до крак!

— Комунистите искат да разделят благата, за които сме работили толкова дълго, за които са се трудили нашите бащи и за които са се трудили техните бащи! Комунистите искат да вземат нашите пари и да ги раздадат на всички чернокожи, хомосексуалисти, клошари, убийци и педофили, които обикалят нашите улици!

— Ще ги избием до крак!

— Трябва да ги спрем!

— Ще се въоръжим!

— Да, ще се въоръжим! И ще се срещаме тук, за да изготвим план как да спасим нашата скъпа Америка!

Присъстващите аплодираха. Двама-трима извикаха „Хайл Хитлер!“ После дойде моментът да се опознаем.

Лари раздаде студени бири и ние се разделихме да си говорим на групички, но не си казахме кой знае какво. Единственото общо заключение, до което достигнахме, беше че трябва да се упражняваме в стрелба, за да можем да улучваме както трябва с пистолетите си, като му дойде времето.

Когато се върнахме в къщата на Игор, изглежда, и неговите родители ги нямаше. Игор извади тиган, сложи вътре малко масло и започна да го разтопява. После взе рома, преля го в голяма тенджера и я сложи на котлона.

— Това пият истинските мъже — обясни.

После погледна към Плешко.

— Ти истински мъж ли си, Плешко?

Плешко вече беше пиян. Стоеше много изправен, с ръце покрай тялото.

— ДА, АЗ СЪМ ИСТИНСКИ МЪЖ!

И се разрева. Сълзите потекоха по страните му.

— ИСТИНСКИ МЪЖ!

Стоеше мирно и сълзите му се стичаха по лицето.

— ХАЙЛ ХИТЛЕР! — изрева.

Игор се обърна към мен:

— А ти истински мъж ли си?

— Не знам. Стана ли вече този ром?

— Не знам дали да ти вярвам. Не съм съвсем убеден, че си един от нас. Да не би да си контраразузнавач? Агент на врага?

— Не.

— А от нашите ли си?

— Не знам. Само в едно нещо съм сигурен.

— Какво?

— Че не ме кефиш. Готов ли е ромът?

— Видя ли? — каза Плешко. — Нали ти казах, че е лош?

— Ще видим кой е по-лош, преди да свърши вечерта — заяви Игор.

Игор изля разтопеното масло в кипящия ром, после изключи котлона и го разбърка. Не ми харесваше, но определено беше различен, а това пък беше добре. После той намери три големи порцеланови чаши — големи, сини, с някакви надписи на руски. Накрая наля горещия ром в чашите.

— Така — рече. — До дъно!

— Мамка му, крайно време беше — казах аз и излях рома в гърлото си.

Пареше и вонеше.

После се вторачих в Игор, за да видя как ще се справи. Виждах малките му очички, като грахови зърна, над ръба на чашата. Той успя да изпие всичко, макар че от крайчетата на тъпата му уста се стекоха няколко златисти капки ром с масло. После се обърна към Плешко. Плешко стоеше прав и гледаше надолу в чашата си. От едно време знаех, че Плешко не е надарен с естествена любов към пиенето.

Игор не откъсваше поглед от него:

— До дъно!

— Да, Игор, да…

Плешко надигна синята чаша. Не му беше лесно. Пареше му и вкусът не му хареса. Половината се изля извън устата му, по брадичката и по ризата. Празната чаша падна на кухненския под.

Игор се изпъчи пред Плешко.

— Ти не си истински мъж!

— МЪЖ СЪМ, ИГОР! МЪЖ СЪМ!

— ЛЪЖЕШ!

Игор му удари шамар с опакото на ръката и когато главата на Плешко се завъртя настрани, я върна обратно с още един шамар от другата страна. Плешко стоеше мирно, притиснал ръце до тялото си.

— Мъж… съм…

Игор не помръдна от мястото си.

— Аз ще те направя истински мъж!

— Хубаво — казах на Игор. — Стига толкова.

Игор излезе от кухнята. Аз си налях още ром. Беше ужасно за пиене, но нямаше нищо друго.

Игор се върна. Държеше пистолет, този път истински, стар револвер с шест патрона.

— Сега ще играем на руска рулетка — обяви той.

— На майка ти в гъза — казах аз.

— Аз ще играя, Игор — рече Плешко. — Аз ще играя! Аз съм истински мъж!

— Добре — кимна Игор. — В пистолета има един патрон. Аз ще завъртя барабана и после ще ти го подам.

Игор завъртя барабана и подаде револвера на Плешко. Плешко го взе и го насочи към главата си.

— Аз съм мъж… мъж съм… ще го направя!

И пак се разрева.

— Ще го направя… аз съм мъж…

Плешко остави дулото на пистолета да се отклони от слепоочието му. Насочи го встрани от черепа си и натисна спусъка. Чу се щракване.

Игор взе револвера, завъртя барабана и ми го подаде. Аз му го върнах.

— Ти си пръв.

Игор завъртя барабана, вдигна пистолета към лампата и погледна през дулото. После го насочи към слепоочието си и натисна спусъка. Чу се щракване.

— Голяма работа — казах аз. — Ти първо погледна барабана, за да видиш къде е куршумът.

Игор завъртя барабана и ми подаде револвера.

— Ти си наред…

Върнах му го.

— Заври си го отзад — посъветвах го.

После отидох да си налея още един ром. Докато бях там, се чу изстрел. Погледнах надолу. Близо до крака ми в кухненския под имаше дупка от куршум.

Обърнах се.

— Ако още веднъж насочиш това нещо към мен, ще те убия, Игор.

— Честно?

— Честно.

Той стоеше и се хилеше. После бавно започна да повдига пистолета. Аз чаках. Той отпусна пистолета. И вечерта, общо взето, свърши. Отидохме до колата му и Игор ни закара вкъщи. Първо обаче спряхме в парк „Уестлейк“, взехме под наем лодка и излязохме на езерото, за да допием рома. Когато бутилката свърши, Игор зареди пистолета и стреля няколко пъти в пода на лодката. Бяхме на четирийсет метра от брега и трябваше да плуваме обратно…

Когато се прибрах вкъщи, беше късно. Пропълзях над стария храст и се прехвърлих през прозореца на стаята си. Съблякох се и си легнах, а баща ми хъркаше в съседната стая.