Всичко на масата

9.

Когато ме извикаха за вечеря, вече бях успял да си вдигна панталоните и отидох в кухненския бокс, където се хранехме винаги освен в неделя. На стола ми имаше две възглавници. Седнах на тях, но краката и задникът ми продължаваха да горят. Баща ми говореше за работата си, както обикновено.

— Казах на Съливан да събере три маршрута в два и да освободи по един човек от всяка смяна. Никой не си дава зор на това място…

— Трябва да те слушат по-често, тате — каза майка ми.

— Моля — обадих се аз. — Моля да не вечерям, защото не съм гладен…

— Ще си изядеш ВСИЧКО! — каза баща ми. — Майка ти е готвила!

— Да — съгласи се майка ми. — Моркови, грах и ростбиф.

— И картофено пюре и сос — добави баща ми.

— Не съм гладен.

— Ще си оближеш и пюрето, и дупето! — заяви той.

Правеше се на забавен. Това беше една от любимите му шеги.

— ТАТЕ! — възкликна невярващо майка ми.

Започнах да ям. Беше ужасно. Все едно дъвчех тях самите — това, в което вярваха, и това, което представляваха. Спрях да дъвча и започнах направо да гълтам, за да свърши по-бързо. През това време баща ми обясняваше колко вкусно било всичко и какъв късмет сме имали да ядем такава хубава храна, когато много хора в света и дори много хора в Америка били толкова бедни, че нямали какво да ядат.

— Какво има за десерт, мамо? — попита накрая баща ми.

Лицето му беше ужасно, устните му бяха издадени напред, мазни и влажни от удоволствие. Преструваше се, че нищо не е станало и че не ме е набил току-що. Когато се върнах в моята стая, аз си помислих, че тези хора сигурно не са истинските ми родители, че са ме осиновили и сега не им харесва онова, в което съм се превърнал.