Всичко на масата

31.

На следващия ден отново седнах на зеления метален стол в коридора на болницата и зачаках да ме повикат. Срещу мен имаше един човек, на когото нещо не му беше наред с носа. Носът му беше много червен, много възпален, много дебел и много дълъг и явно не спираше да расте. Виждаше се къде точно е прораснал. Нещо беше раздразнило носа на човека и той просто беше започнал да расте. Загледах се в носа му, после се опитах да не го гледам. Не исках да ме хване, че го гледам, защото знаех как се чувства. Мъжът обаче изглеждаше много спокоен. Беше дебел и седеше толкова отпуснат, сякаш беше заспал.

Първо повикаха него:

— Господин Слийт?

Той малко се премести напред на стола си.

— Слийт? Ричард Слийт?

— Ъ? Да, тук съм…

Стана и тръгна към доктора.

— Как се чувствате днес, господин Слийт?

— Добре… Добре съм…

После влезе след доктора в кабинета.

Един час по-късно повикаха и мен. Влязох след доктора, който отвори някаква втора врата и влезе в друга стая. Беше по-голяма от кабинета за прегледи. Казаха ми да се съблека и да седна на една кушетка. Докторът ме погледна.

— Ти си сериозен случай, а?

— Аха.

Той бучна една плюска на гърба ми.

— Боли ли?

— Аха.

— Е, нека се опитаме да направим малко дренаж.

Чух как включи някаква машина. Машината забръмча. Във въздуха се разнесе миризма на горещо машинно масло.

— Готов ли си? — попита той.

— Аха.

Той заби електрическата игла в гърба ми. Пробиваха ме с дрелка. Болката беше гигантска. Болката изпълни цялата стая. Усетих, че по гърба ми руква кръв. Накрая докторът изтегли иглата.

— А сега още една — каза той.

И пак заби иглата в мен. После я извади и я заби в третата плюска. Междувременно бяха влезли още двама души, стояха и ни гледаха. Сигурно и те бяха доктори. Иглата пак се заби в мен.

— Никога не съм виждал човек така да понася иглата — каза единият от двамата.

— Изобщо не дава признаци, че го боли — съгласи се вторият.

— Момчета, вие защо не ходите да щипете някоя медицинска сестра по гъза? — попитах ги аз.

— Ей, хлапе! Не можеш да ни говориш така!

Иглата пак се заби в мен. Замълчах си.

— Момчето очевидно е много обидено…

— Да, явно.

След тези думи двамата излязоха от стаята.

— Това са двама добри професионалисти — каза моят доктор. — Не е хубаво да ги обиждаш.

— Мълчи и дупчи — наредих му аз.

Той продължи. Иглата съвсем се нажежи, но той не спираше. Надупчи целия ми гръб, после мина на гърдите. После аз легнах и той продължи с врата и лицето.

Влезе една сестра, за да получи инструкции.

— Сега, госпожице Акерман, искам много старателно да направите… дренаж на тези… пустули. Когато избие кръв, продължете да ги изстисквате. Искам да направите пълен дренаж.

— Добре, доктор Грънди.

— След това да мине на ултравиолетово лъчение. За начало по две минути от двете страни…

— Добре, доктор Грънди.

Госпожица Акерман ме заведе в една друга стая. Каза ми да легна на масата, взе една марля и се захвана с първия мехур.

— Боли ли?

— Търпи се.

— Горкото момче…

— Не се притеснявайте. Просто съжалявам, че ви се налага да го правите.

— Горкото момче…

Госпожица Акерман беше първият човек, който проявяваше състрадание към мен. Чувството беше странно. Тя беше дребничка и пълничка, на трийсет и няколко.

— Ходиш ли на училище? — попита.

— Не, освободиха ме.

Госпожица Акерман не спираше да изстисква пъпките, докато ме разпитваше.

— И какво правиш по цял ден?

— Лежа в леглото.

— Това е ужасно.

— Не, приятно е. На мен ми харесва.

— И какво му е толкова приятното да лежиш в леглото по цял ден?

— Не виждам никого.

— И това ти харесва?

— О, да.

— И с какво се занимаваш?

— Понякога слушам радио.

— Какво слушаш?

— Музика. И хората, които говорят.

— Мислиш ли си за момичета?

— Естествено. Но за това не ставам.

— Недей да говориш така.

— Правя разписание на самолетите, които минават над къщата. Минават по едно и също време всеки ден. Засякъл съм. Да речем, знам, че някой самолет ще мине в единайсет и петнайсет сутринта. Към единайсет и десет започвам да се ослушвам за шума от двигателя. Опитвам се да го чуя в мига, в който се появи. Понякога си мисля, че го чувам, но все още не съм сигурен, а после вече със сигурност започвам да го чувам в далечината. После шумът става все по-силен. И точно в единайсет и петнайсет самолетът минава точно отгоре и шумът става възможно най-силен.

— Всеки ден ли правиш така?

— Не и когато съм тук.

— Обърни се — каза госпожица Акерман.

Обърнах се. После в съседното помещение започна да крещи някакъв мъж. Бяхме до отделението за душевноболни пациенти. Той викаше много силно.

— Какво му правят? — попитах госпожица Акерман.

— Къпят го.

— И затова пищи така?

— Да.

— Че аз съм по-зле от него.

— Не, не си.

Госпожица Акерман ми хареса. Тайничко я погледнах. Имаше кръгло лице и не беше особено хубава, но касинката й беше дръзко килната на една страна, а очите й бяха големи и тъмнокафяви. Очите й бяха най-хубави. Когато отиде да хвърли малко памук в кошчето, видях как се движи. Е, не беше като госпожица Гредис, пък и бях виждал много жени с по-хубава фигура от нейната, но в нея имаше някаква топлина. Все едно не мислеше постоянно, че трябва да се държи като истинска жена.

— Веднага щом свърша с лицето ти — каза тя, — ще те пусна на ултравиолетовата машина. Вдругиден ще дойдеш пак, в осем и половина сутринта.

След това не си говорихме повече.

Накрая тя свърши. Сложих си тъмни очила и госпожица Акерман включи ултравиолетовата машина.

Чуваше се тихо щракане. Беше много успокояващо. Може би се разнасяше от автоматичния часовник или пък от металния рефлектор на лампата, докато се загряваше. При машината беше тихо и спокойно, но когато се замислих, аз реших, че каквото и да ми правят, няма да има смисъл. Реших, че иглата в най-добрия случай ще ми остави белези за цял живот. Това беше много лошо, но за мен дори не беше най-лошото. Най-лошото според мен беше, че не знаеха какво да ме правят. Усещаше се от разговорите и поведението им. Държаха се колебливо и несигурно, а в същото време сякаш не ги интересувах особено и не ги беше грижа за мен. В крайна сметка нямаше никакво значение какво ще направят. Просто се налагаше да направят нещо — каквото и да е — защото в противен случай щеше да излезе, че не са добри професионалисти.

Те провеждаха експерименти с бедните и ако имаше резултат, прилагаха същото лечение на богатите. Ако пък нямаше резултат — винаги щяха да останат достатъчно бедни, с които да експериментират.

Машината издаде предупредителен звук, че са минали две минути. Госпожица Акерман отново влезе в стаята, каза ми да се обърна, нагласи машината и излезе. Тя беше най-добрият човек, когото бях срещал през последните осем години.