Всичко на масата

58.

От време на време ходех да видя как живеят скитниците, за да се подготвя. Това, което видях, не ми хареса. Тези мъже и жени също не се отличаваха с някакъв изключителен кураж или блясък. И те искаха същото, което искат всички. Сред тях имаше и някои очевидни луди, които бяха пуснали по улиците. Бях забелязал, че в най-бедните и в най-богатите слоеве на обществото често допускат лудите да живеят сред останалите. Освен това знаех, че и аз не съм съвсем в ред. Още от дете бях сигурен, че у мен има нещо странно. Все едно бях предопределен да стана убиец, да обера банка, да бъда светец, изнасилвач, монах или отшелник. Трябваше ми изолирано място, където да се скрия. Скитниците ме отвращаваха. А животът на нормалните средностатистически хора беше толкова тъп, че беше по-лош от смъртта. Изглежда, нямаше възможна алтернатива. Образованието също ми се струваше капан. Малкото образование, което си бях позволил, ме беше направило още по-подозрителен. Какво представляваха лекарите, адвокатите и учените? Бяха просто обикновени хора, които са допуснали да ги лишат от свободата им да мислят и да действат като личности. Връщах се в бараката си и започвах да пия…

Докато седях и пиех, обмислях самоубийство, но усещах някаква странна привързаност към тялото и живота си. Макар и нашарени от белези, те си бяха мои. В такива случаи се поглеждах в огледалото и се ухилвах: ако ще напускаш този свят, поне можеш да вземеш осем, десет или двайсет от тях със себе си…

Беше една събота вечер през декември. Стоях си в стаята и пиех много повече от обикновено, палех цигара от цигара и си мислех за момичета, за града, за работа и за бъдещето. Когато се взирах в бъдещето, гледката изобщо не ми харесваше. Не бях мизантроп, нито женомразец, но ми харесваше да бъда сам. Беше ми приятно да седя сам в някоя малка стая, да пуша и да пия. Винаги се бях харесвал за компания.

После чух радиото от съседната стая. Човекът го беше пуснал прекалено силно. Звучеше отвратителна любовна песен.

— Ей, приятел! — изревах. — Намали го това нещо!

Никой не отговори.

Отидох до стената и започнах да блъскам по нея.

— КАЗАХ ДА НАМАЛИШ ТОВА ШИБАНО РАДИО!

Музиката си остана все тъй силна.

Излязох и отидох до съседната врата. Бях по долни гащи. Вдигнах крак и ритнах вратата с пета. Вратата се отвори с трясък. На матрака имаше двама души, дебел стар мъж и дебела стара жена. Чукаха се. До тях гореше малка свещ. Старецът беше отгоре. Той спря, обърна глава и ме погледна през рамо. Жената ме погледна изпод него. Стаята им беше приятно обзаведена със завеси и малко килимче.

— О, извинявайте…

Затворих вратата и се върнах в стаята си. Чувствах се ужасно. Бедните хора имаха право да се чукат, за да забравят за кошмарите си. Секс, пиене и може би любов беше единственото, с което разполагаха.

Пак седнах на матрака и си налях чаша вино. Бях оставил вратата отворена. В стаята ми нахлуваха лунната светлина и звуците на града: джубоксове, автомобили, ругатни, кучешки лай, радиоапарати… Всички бяхме заедно в това. Всички бяхме заедно в огромната кофа с лайна. Никой нямаше да се измъкне. Един ден щяха да изхвърлят кофата заедно с всички нас.

Край мен мина дребна котка, спря до вратата и погледна вътре. Очите й бяха осветени от луната: бяха чисто червени, като огън. Прекрасни очи.

— Ела, коте… — протегнах ръка, все едно й подавах храна. — Писи, писи…

Котката си продължи по пътя.

В съседната стая спряха радиото.

Допих си виното и излязох. Бях по долни гащи, както и преди. Повдигнах ги и си наместих топките. Застанах пред съседната врата. Бях счупил ключалката. Виждах свещта, която гореше вътре. Бяха затиснали вратата с нещо, най-вероятно със стол.

Тихо почуках.

Никой не отговори.

Почуках пак.

Чух нещо. После вратата се отвори.

На прага застана старият дебел човек. Лицето му беше увиснало на големи, тъжни бръчки. Сякаш нямаше нищо друго освен вежди, мустаци и две тъжни очи.

— Слушай — казах му аз, — много съжалявам за това, което направих преди малко. Елате ми на гости с твоята мацка, за да изпием по нещо.

— Не — отказа той.

— Или да ви донеса нещо за пиене в стаята?

— Не — повтори той. — Оставете ни на мира, моля ви.

И захлопна вратата.

Събудих се с един от най-ужасните махмурлуци в живота си. Обикновено спях до обед. Но днес не можах. Облякох се, отидох до банята в основната сграда на общежитието и се измих. Излязох оттам, извървях алеята и слязох по стълбището покрай скалата, докато стигнах на улицата.

Неделя, най-ужасният и проклет ден от всички в седмицата.

Излязох на улица „Мейн“ и минах покрай баровете. Леките момичета стояха пред входовете със запретнати поли и размахваха крака, обути с високи токчета.

— Ей, миличък, ела при мен!

Улица „Мейн“, Пета Източна, „Банкър Хил“. Отходните канали на Америка.

Нямаше къде да отида. Влязох в някаква зала за забавни игри. Обиколих и разгледах игрите, но не ми се играеше на нито една от тях. Тогава забелязах един морски пехотинец, който играеше на флипер. Стискаше ръчките с две ръце и се опитваше да насочи топката чрез езика на тялото си. Отидох до него и го сграбчих за яката и колана.

— Бекър! Искам реванш, дявол да го вземе!

Пуснах го и той се обърна.

— Не, няма смисъл — каза той.

— Две от три?

— Глупости — отвърна той. — Дай да те почерпя нещо.

Излязохме от залата и тръгнахме по улица „Мейн“. От един бар се провикна някакво леко момиче.

— Ей, моряко, ела при мен!

Бекър спря:

— Отивам.

— Недей — спрях го аз. — Те са като хлебарки.

— Току-що взех заплата.

— Момичетата пият чай, а на бара разреждат пиенето. Цените са двойни и след това никога повече няма да я видиш.

— Влизам — отсече Бекър.

И влезе. Един от най-добрите непубликувани писатели на Америка, облечен смъртоносно и готов да умре. Влязох след него. Той отиде при едно от момичетата и го заговори. Тя подръпна полата си нагоре, размаха високите си токчета и се засмя. Уединиха се в едно сепаре в ъгъла. Барманът отиде при тях, за да им вземе поръчката.

Другото момиче, което седеше на бара, се обърна към мен:

— А ти не искаш ли да играеш, миличък?

— Само по моите правила.

— Страх ли те е? Или си педал?

— И двете — отвърнах и седнах в другия край на бара.

Между нас имаше един мъж, който беше отпуснал главата си на бара. Портфейла му го нямаше. Когато дойдеше време да се събуди и да се оплаче, барманът или щеше да го изхвърли на улицата, или да повика полиция.

След като сервира на Бекър и на лекото момиче, барманът се върна зад тезгяха и дойде при мен.

— Да?

— Нищо.

— Така ли? А какво правиш тук?

— Чакам моя приятел — отвърнах и кимнах към сепарето.

— Щом си седнал, трябва да поръчаш нещо.

— Добре. Искам вода.

Барманът се отдалечи, върна се и ми донесе чаша вода.

Платих му.

Момичето на бара се обърна към него:

— Или го е страх, или е обратен.

Барманът не каза нищо. След малко Бекър му махна и той отиде да им вземе поръчката.

Момичето пак ме погледна:

— Ти защо не си с униформа?

— Не обичам да се обличам като останалите.

— А има ли друга причина?

— Другата причина си е моя работа.

— Майната ти — каза тя.

Барманът се върна.

— Трябва да си поръчаш още нещо.

— Добре — съгласих се аз и му подадох монета от двайсет и пет цента.

Когато излязохме оттам, двамата с Бекър пак тръгнахме по улица „Мейн“.

— Как мина? — попитах.

— Освен за двете питиета, трябваше да платя и за вход. Всичко излезе трийсет и два долара.

— Боже мой, за тези пари мога да пия две седмици.

— Тя ми хвана кура под масата.

— Каза ли нещо?

— Не. Само ми удари една чекия.

— Предпочитам сам да си ударя една чекия и да си спестя трийсет и два долара.

— Но тя беше толкова красива!

— По дяволите, човече, тръгнал съм с някакъв абсолютен идиот!

— Един ден ще опиша всичко това в книга. Ще я сложат в библиотеките: „Бекър“. Нямаме много автори, които започват с „Б“, трябва да се включа да помагам.

— Прекалено много говориш за писане — заявих му аз.

До автогарата намерихме още един бар. В този нямаше проститутки. Вътре бяха само барманът и пет-шест пътници, само мъже. Двамата с Бекър седнахме.

— Аз черпя — каза той.

— Бира „Ийстсайд“, в бутилка.

Бекър поръча две. После ме погледна:

— Хайде бе, стани мъж. Ела в морската пехота.

— Не ми е интересно да ставам мъж.

— Аз пък останах с впечатлението, че постоянно пребиваш някакви хора.

— Това е само за забавление.

— Ела при нас. Ще намериш теми за писане.

— Бекър, има предостатъчно теми за писане.

— Какво ще правиш тогава?

Посочих бутилката, надигнах я и отпих.

— Как ще се оправиш в живота? — попита той.

— Цял живот това ме питат.

— Ами, не знам за теб, но аз смятам да опитам от всичко! Война, жени, пътешествия, брак, деца, пълна програма. Ще си купя кола и ще я разглобя на части! А после пак ще я сглобя! Искам да вникна в нещата, да разбера как действат! Искам да стана кореспондент във Вашингтон. Искам да бъда там, където се случват големите събития!

— Вашингтон е голяма дупка, Бекър.

— Ами жените? Бракът? Децата?

— Глупости.

— Така ли? А ти какво искаш тогава?

— Да се скрия.

— Горкото копеле. Имаш нужда от още една бира.

— Добре.

Донесоха бирата.

Седяхме мълчаливо. Усещах, че Бекър се е отнесъл в мислите си, представя си как ще бъде морски пехотинец, ще стане писател, ще спи с жени. От него сигурно щеше да излезе добър писател. Гореше от ентусиазъм. Сигурно обичаше много неща: ястреба в полет, проклетия океан, пълнолунието, Балзак, мостовете, драматургията, наградата „Пулицър“, пианото, проклетата Библия.

В бара имаше малко радио. Вървеше една популярна песен. После песента изведнъж спря по средата. Водещият каза:

„Току-що получихме извънредно съобщение. Японците са бомбардирали Пърл Харбър. Повтарям: японците току-що са бомбардирали Пърл Харбър. Всички военнослужещи незабавно трябва да се явят в своите гарнизони!“

Спогледахме се. Почти не осъзнавахме какво сме чули.

— Е — каза тихо Бекър. — Това е.

— Довърши си бирата — рекох му аз.

Бекър отпи от бутилката.

— Божичко, ами ако някой тъп кучи син насочи картечница към мен и натисне спусъка?

— Има доста голяма вероятност — отбелязах.

— Ханк…

— Искаш ли да ме изпратиш до базата с автобуса?

— Не мога.

Барманът, четирийсет и пет годишен мъж с шкембе като диня и помътнели очи, дойде при нас и погледна Бекър:

— Е, моряко, май трябва да се връщаш в базата, а!

Това ме вбеси.

— Ей, дебелак, защо не го оставиш да си изпие бирата?

— Разбира се, разбира се… Слушай, моряче, не искаш ли едно питие за сметка на заведението? Не искаш ли едно голямо уиски?

— Не — отвърна Бекър. — Няма нужда, благодаря.

— Стига бе — казах му аз. — Пий, като те черпи. Той е решил, че отиваш на смърт, за да защитаваш неговия бар.

— Добре тогава — съгласи се Бекър. — Давай.

Барманът се обърна към него:

— Много е злобен твоят приятел…

— Дай му пиенето и млъквай — заявих му аз. Останалите клиенти бяха повели оживен разговор за Пърл Харбър. Преди това дори не се поглеждаха. Но сега се бяха мобилизирали. Племето беше в опасност.

Барманът донесе питието на Бекър. Беше двойно уиски. Той го изпи на един дъх.

— Никога не съм ти го казвал, но аз съм сирак — рече.

— Дявол да го вземе — казах аз.

— Няма ли да дойдеш поне до автогарата?

— Добре.

Станахме и тръгнахме към изхода.

Барманът триеше ръцете си в престилката. Беше я навил на топка и развълнувано я мачкаше в ръце.

— Успех, моряко! — изрева.

Бекър излезе. Аз се спрях на прага и се обърнах към бармана.

— Бил си в Първата световна, а?

— Да, да… — отвърна щастливо той.

Настигнах Бекър. Двамата почти на бегом отидохме до автогарата. Вече бяха започнали да пристигат всякакви военни в униформи. Всички изглеждаха развълнувани. Покрай нас изтича някакъв моряк и изврещя:

— ОТИВАМ ДА УБИЯ НЯКОЙ ЯПОНЕЦ!

Бекър се нареди на опашката. Един от войниците беше с приятелката си. Момичето говореше и плачеше едновременно, прегръщаше го и го целуваше. Горкият Бекър беше само с мен. Аз стоях отстрани и чаках. Опашката беше много дълга. Същият моряк, който се беше разврещял по-рано, дойде при мен:

— Ей, приятел, а ти няма ли да помогнеш? Какво стоиш там? Защо не дойдеш да се запишеш в армията?

Лъхаше на уиски. Имаше лунички и много голям нос.

— Ще си изпуснеш автобуса — казах му аз.

Той се отдалечи към пероните.

— Да еба шибаните японци! — извика.

Бекър най-сетне си получи билета. Изпратих го до автобуса. Той пак се нареди на опашката, този път, за да се качи.

— Някакъв съвет? — попита.

— Не.

Опашката бавно се точеше към автобуса. Момичето плачеше и говореше бързо и тихо на своя войник.

Бекър стигна до вратата. Тупнах го по рамото.

— Ти си най-добрият човек, когото познавам.

— Благодаря ти, Ханк…

— Довиждане…

Излязох от автогарата. Улиците изведнъж се бяха изпълнили. Хората шофираха, без да спазват правилата, минаваха на червено и си крещяха. Върнах се обратно по улица „Мейн“. Америка беше във война. Погледнах в портфейла си: имах един долар. Преброих и дребните монети в джоба си: шейсет и седем цента.

Вървях по улицата. Днес леките момичета щяха да останат без работа. Продължих да вървя и стигнах до игралната зала. Вътре нямаше никого. Само собственикът, кацнал в будката за жетони. Вътре беше тъмно и вонеше на пикня.

Тръгнах по тъмните коридори между игралните автомати. Залата се наричаше „За едно пени“, но всъщност повечето от игрите тръгваха с десет или двайсет и пет цента. Спрях при боксовата машина, която ми беше любимата. В стъклена клетка бяха поставени две малки железни човечета с бутони на брадичката. Имаше и две ръкохватки като на пистолет, и когато натиснеш спусъка, ръцете на твоя боец започваха да нанасят бесни ъперкъти. Можеше и да мърдаш човечето назад-напред и наляво-надясно. Когато успееш да улучиш бутона на брадичката на противниковия играч, той падаше по гръб, в нокаут. Когато бях още малък и Макс Шмелинг нокаутира Джо Луис, бях излязъл тичешком на улицата, за да търся приятелите си, и през цялото време виках: „Ей, Макс Шмелинг нокаутира Джо Луис!“ Но никой не ми отговори, никой не каза нищо, хората просто си продължиха по пътя с наведени глави.

За боксовата игра трябваха двама, а аз не исках да играя със собственика на залата, който беше стар извратеняк. Тогава забелязах едно малко мексиканче, на осем-девет години. То дойде по пътеката при мен. Изглеждаше симпатично, умно мексиканче.

— Ей, малкия!

— Да, господине?

— Искаш ли да поиграем на бокс?

— Без пари?

— Естествено. Аз плащам. Избери си боксьор.

Той обиколи машината от всички страни, като се взираше през стъклото. Изглеждаше много сериозен. Накрая каза:

— Добре, избирам този с червените шорти. Изглежда по-добър.

— Става.

Хлапето застана от едната страна на машината и долепи нос до стъклото. Погледна първо към своя боксьор, а после вдигна поглед към мен.

— Господине, не знаете ли, че започна война?

— Знам.

Стояхме и се гледахме.

— Трябва да пуснете монета — добави хлапето след малко.

— А ти какво правиш тук? — попитах го аз. — Не си ли на училище?

— Днес е неделя.

Пуснах монета от десет цента. Хлапето започна да върти ръчката и да натиска спусъка, аз също. Не беше избрало когото трябва. Лявата ръка на неговия боксьор беше счупена и се вдигаше само до половината. Нямаше как да стигне до бутона на брадичката на моя боксьор. Така хлапето трябваше да разчита само на дясната ръка. Реших да не бързам. Моят боксьор беше със сини шорти. Влизах и излизах от зоната с него, с внезапни финтове. Мексиканчето беше страхотно и не се предаваше. Изобщо се отказа от лявата ръка и натискаше само спусъка за дясната. Изведнъж тръгнах напред за нокаут, като натисках и двата спусъка едновременно. Хлапето не спираше да блъска с дясната ръка на червените шорти. Изведнъж онзи със сините шорти спря. После тупна назад и издрънча.

— Бих ви, господине — каза хлапето.

— Печелиш — съгласих се аз.

Хлапето беше развълнувано. Не спираше да поглежда към играча със сините шорти, които лежеше по гръб и не мърдаше.

— Искате ли да се боксираме още, господине?

Не отговорих веднага, не знам защо.

— Да не сте свършили парите, господине?

— Не, не.

— Добре тогава, нека се боксираме.

Пуснах още една монета и сините шорти скочи на крака. Хлапето пак започна да натиска единствения си работещ спусък и дясната ръка на червените шорти заподскача. Известно време само отстъпвах със сините шорти, за да му дам време да помисли за тактиката си. После кимнах на хлапето и атакувах със сините шорти, като удрях и с двете му ръце. Много ми се искаше да спечеля. Струваше ми се много важно. Не знам защо ми се струваше така и през цялото време се питах: защо пък си мисля, че това е толкова важно?

И една друга част от мен ми отговори сама:

„Ами защото е, затова.“

Сините шорти пак падна по гръб и здравата издрънча, както предишния път. Погледнах го как лежи по гръб на малката си зелена кадифена подложка.

После се обърнах и излязох.