Всичко на масата

48.

— И какво, значи не можа да останеш на работа дори една седмица?

Вечеряхме спагети с кюфтета. Моите проблеми винаги се обсъждаха на вечеря. Времето за вечеря почти винаги беше най-неприятният момент от деня.

Не отговорих на въпроса на баща ми.

— Какво стана? Защо те изритаха?

Не отговорих.

— Хенри, отговаряй на баща си, когато те пита нещо! — обади се майка ми.

— Там не е можел да се скатава, това е!

— Погледни му лицето — каза майка ми. — Цялото е натъртено и разранено. Да не би шефът ти да те е пребил, Хенри?

— Не, майко…

— Защо не ядеш, Хенри? Никога не си гладен.

— Не може да яде — заяви баща ми, — не може да работи, не може да прави нищо като хората, за чий кур ми е?

— Не бива да говориш така на масата, тате — каза майка ми.

— Ами вярно си е!

Баща ми беше навил на вилицата си огромна топка спагети. Натъпка я цялата в устата си и задъвка; докато дъвчеше, бодна едно голямо кюфте и го метна при спагетите, а накрая успя да натъпче още и парче франзела.

Спомних си какво беше казал Иван в „Братя Карамазови“: „Кой не иска да убие бащата?“

Докато баща ми дъвчеше тази огромна маса храна, от единия край на устата му висеше дълга спагета. Когато най-сетне я забеляза, той шумно я всмукна. После се протегна, сипа си в кафето две препълнени лъжички бяла захар, надигна чашата си и отпи гигантска глътка, която веднага изплю върху чинията си и покривката.

— Мамка му, това пари!

— Внимавай, тате — каза майка ми.

Проверявах пазара на труда, както се казваше тогава, но това беше скучно и безсмислено занимание. Трябваха връзки, за да си намериш работа дори като кухненски помощник. Затова всички бяха миячи на чинии и целият град беше пълен с безработни миячи. Следобед седяхме заедно на площад „Пършинг“. Евангелистите също ходеха там. Някои носеха барабани, други китари, а в храстите и тоалетните гъмжеше от хомосексуалисти.

— Някои от тях имат пари — обясни ми един млад скитник. — Веднъж един ме прибра в апартамента си за цели две седмици. Ядох и пих на корем и той ми купи малко дрехи, но направо ме изсмукваше до дупка, така че след известно време не можех да стоя на краката си. Затова една нощ, докато спеше, се измъкнах оттам. Беше ужасно. Веднъж дори ме целуна и аз така го фраснах, че отиде в другия край на стаята. „Ако пак го направиш, ще те убия на място!“, така му казах.

В закусвалнята „Клифтън“ беше хубаво. Ако човек нямаше много пари, му се разрешаваше да плати толкова, колкото има. А ако изобщо нямаше пари, не се налагаше да плаща. Някои от бездомниците ходеха там и се хранеха добре. Закусвалнята беше собственост на един много мил богат старец, голям ексцентрик. Аз така и не можех да се заставя да отида и да се натъпча. Влизах за по едно кафе и парче ябълков пай и плащах двайсет и пет цента. Понякога си вземах и по две наденички. Вътре беше тихо, прохладно и чисто. Имаше голям декоративен водопад и човек можеше да седне до него и за известно време да си представи, че всичко е наред. Във „Филипс“ също беше приятно. Там човек можеше да си вземе чаша кафе за три цента и после да му я напълнят още толкова пъти, колкото иска. Можеше да си седиш цял ден и да пиеш кафе и никога не ти казваха да си вървиш, независимо колко зле изглеждаш. Не гонеха и скитниците, само им забраняваха да си внасят виното, за да пият вътре. Такива места ни даваха надежда, когато на света не беше останала много надежда.

Хората на площад „Пършинг“ по цял ден спореха дали има Бог или няма. Повечето от тях не умееха да спорят много добре, но от време на време се случваше да се срещнат двама оратори от противниковите лагери на религиозните и атеистите и тогава ставаше хубаво шоу.

Когато разполагах с няколко монети, отивах в подземния бар под голямото кино. Бях на осемнайсет години, но ми сервираха алкохол. Изглеждах така, че можех да бъда горе-долу на всякаква възраст. Понякога изглеждах на двайсет и пет, а понякога се чувствах на трийсет. Собствениците на бара бяха китайци, които никога не разговаряха с никого. Трябваше да си плащам само първата бира, после хомосексуалистите започваха да ме черпят. Тогава минавах на уиски със сода. Изпросвах си толкова уиски със сода, колкото можех, а когато преминеха в атака, започвах да се държа гадно, избутвах ги и си тръгвах. След няколко пъти обаче те се усетиха и вече не беше толкова интересно да се ходи там.

Най-потискащото място, което посещавах, беше библиотеката. Вече не бяха останали книги, които да чета. След известно време просто започвах да хващам наслуки най-дебелата книга и да се оглеждам за някое младо момиче. В библиотеката винаги имаше по едно-две момичета. Сядах през три-четири стола и се преструвах, че чета книгата, докарвах си интелигентен вид и се надявах някое момиче да ме заговори. Знаех си, че съм грозен, но някак си си мислех, че ако изглеждам достатъчно интелигентен, може да стане нещо. Но никога не се получаваше. Момичетата просто продължаваха да четат и да си водят записки, а после ставаха и си тръгваха, докато аз проследявах с поглед как телата им се движат ритмично и вълшебно под чистите им рокли. Какво ли щеше да направи Максим Горки на мое място?

Вкъщи винаги беше едно и също. Никога не задаваха въпроса, преди да погълнем първите няколко хапки от вечерята. После баща ми питаше:

— Е, намери ли си работа днес?

— Не.

— Пробва ли да потърсиш някъде?

— На много места. На някои места ходя вече за втори-трети път.

— Не ми се вярва.

Но си беше истина. Също така беше истина, че някои фирми всеки ден пускаха обяви във вестниците, че търсят служители, макар да нямаха свободни работни места. Иначе тия от отдел „Личен състав“ също щяха да останат без работа. По този начин обаче губеха времето и прецакваха надеждите на много други отчаяни хора.

А майка ми винаги казваше:

— Нищо, Хенри. Утре ще си намериш нещо…